Георги Караславов
Орлов камък (4) (Родопска легенда за юноши)

4.

Владетелят, който току-що беше се върнал от Големия вир, дето беше ходил да види къде и как ще се къпе, крачеше бързо и неспокойно из широката и висока копринена палатка, постлана със скъпи и живописни килими от мека камилска вълна, махаше високо и гневно ръце, като се заканваше на всички, които го бяха изпратили да търси цяр в този див край, в това миризливо блато, в тази тинясала локва. Той не можеше да намери по-тежки думи и по-люти закани, не можеше да си прости, дето пропътува толкова път само за да се върне отново още по-болен и по-разстроен.

— Какъв цяр може да има в тази кал? — викаше задъхан, с облещени очи владетелят. — Как мога аз, господарят на толкова земи и народи, да вляза в тази мръсна вода? Как ще прекарам със седмици в тази дива планина без никакви забави, само с няколко музиканти… И аз, старият глупак, послушах ония хитри изнудвачи. Трябваше в тъмница да ги хвърля, а не да ги слушам с часове… Ще ги обеся на един сал и ще ги пусна в морето да разнасят по света моя справедлив гняв… — Владетелят не можеше да поеме дъх от злоба и притеснение. Край него пристъпваше леко и безшумно, като се усмихваше угоднически, най-верният му прислужник — Мар. Когато намереше сгода, Мар успокояваше своя господар и го молеше да не се коси напразно. Той му внушаваше меко, но настойчиво, че тази вода наистина била лековита и че тъкмо от миризмата може да се познае, че водата е лековита. За ден, за два дни всичко ще бъде изчистено и пометено, обещаваше верният прислужник. Тук идват болни от всички краища и те до един се излекуват с вяра и търпение…

— Има ли тук болни? — спря се за миг владетелят.

— Не. Ние ги изпъдихме до един още щом пристигнахме! — поклони се Мар.

— Добре сте направили — мръдна сухата си мургава глава владетелят. — Но как ще вляза в тази мръсотия, как ще се къпя в тази локва? — избухна пак той.

— Не се безпокой, господарю! — усмихна се угоднически Мар. — Още утре изворът ще бъде почистен и посипан с чисти бели камъни от реката. И тогава изворът ще заприлича на твоята морска баня.

Владетелят седна на един стол до стълба и се замисли дълбоко. Тежки и опасни мисли се диплеха под черното му сбръчкано чело. Те се трупаха като облаци, за да се превърнат на гръмотевици и при най-незначителния повод. Старият верен прислужник познаваше това мълчание на господаря си, беше изпитал и на своята глава тези страшни избухвания. И поради това той трепереше сега и не знаеше каква приказка да похване и как да успокои сърдития и вечно недоволен владетел. Дотегнал му беше този живот при злобния и жесток човек, но нямаше какво да прави — трябваше да слугува и да го понася. В двореца беше по-друго. Там понякога се отбиваше Лира, едничката дъщеря на владетеля. И само пред нея той млъкваше и се успокояваше. Но сега Лира я нямаше — как ще го утешава, как ще го забавлява, като не с дни, а с мигове ставаше все по-нетърпелив и по-лош!

Отчаян, Мар кроеше разни планове, когато изведнъж владетелят трепна и мрачното му лице се оживи. Навъсеното чело се проясни и очите му светнаха с непознато и невиждано доволство. И двамата гледаха учудени, изненадани и поразени. Отнякъде долитаха сладки, мили, упоителни звуци.

Това бяха звуци от игрива, жизнерадостна песен, която разтваряше заключените сърца и разведряваше угнетените души, също както белият вятър разведряваше натежалото от облаци небе.

Владетелят се усмихна с цялото си лице.

— Какво е това? Къде съм аз?

Той още не можеше да се опомни, още не можеше да повярва, че в тези глухи пущинаци могат да се чуят такива неземни, нечувани благозвучия. Сънува ли! Измама ли е това или е истинска песен? Владетелят се отпусна на лакътя си и се заслуша успокоен и доволен. Той слуша дълго, без да помръдне, и това бяха най-спокойните минути през времето, откак верният прислужник беше при него на работа. Но и самият прислужник дотолкова се унесе в медните звуци, че забрави и за болния и сърдит владетел, и за дивия планински край с лековития извор, и за това, че трябваше да търси майстори да го поправят…

И когато песента секна, въздухът като че ли още беше напоен със сладките звуци. Владетелят и прислужникът още стояха приведени, унесени, захласнати и забравени, запленени и омагьосани. Най-сетне владетелят дигна очи, потънали във влага и блясък, и се усмихна кротко.

„Ах, какво чудо става с този човек! — съвзе се и прислужникът. — За пръв път го виждам да се усмихва, и то тук, сред този пущинак!“

— Кой свири? — все така усмихнат и учуден попита владетелят.

— Не знам, господарю — отвърна Мар и се поклони дълбоко, с широко закръглени очи.

— Защо не са ми казали досега, че в моите земи има такъв знаменит свирец?

— Не знам, господарю.

— Познава ли го някой от тукашните хора?

— Навярно го познават, господарю.

— Видиш ли, Мар! — обърна се меко и ласкаво като никога владетелят. — А на мене все още ми се струва, че слушах тази песен насън.

— Не, не беше насън, господарю. Аз съм прост човек, но вярвам на ушите си.

— Ах! — примижа от доволство владетелят. — Стопи ме от радост и доволство. Тукашен ли е този свирец?

— Тъдявашен трябва да е.

— Намерете го! — заповяда владетелят. — Искам да го видя. Аз имам хиляди певци и музиканти, но всички те не могат да се сравнят само с един звук от неговите чудни песни.

И изведнъж лагерът заприлича на разроен кошер. Разтичаха се придворни сановници, управители и съветници, щукнаха в гората прислужници и коняри, хукнаха да търсят чудния свирец. Кой ли ще е той? Къде ли ще е? Те се оглеждаха на всички страни и чакаха да чуят пак упоителните звуци, но вълшебната свирка бе замлъкнала. Само далече някъде към острите канари, отдето преди малко се чуваха медените песни, долитаха като някакво слабо, откъснато, закъсняло и загубено ехо дрънченията на хлопатари.

— Кой свиреше? — тичаха около лагера придворните сановници, управители и съветници, тъй като не можеха и не искаха да навлязат в гъстите шубраки нагоре. — Къде свиреше?

Планинците, които бяха струпани около големия чудноват стан, гледаха уплашено и мълчаха, защото не знаеха защо така припряно питаха за свиреца. Дали пък не са се разсърдили на Орфея, че си свири там някъде в канарите? Дали няма да му направят нещо лошо? Главният прислужник настигна дяда Таса, който си отиваше към къщурката зад реката.

— Кажи, старче, кажи: кой свиреше одеве? — спря го той. — За добро го търсим, друг път такова щастие няма да му се случи…

— Свири едно пастирче… наше момче, ей отвъд живее… пасе трийсетина-четиресе овчици и няколко кози…

— Ха покажи ми го, моля ти се. Ще ти платят… ще те възнаградят… много ми трябва… искам веднага да го намеря…

— Утре ще те заведа у тях — рече старецът и понечи да си тръгне. Но главният прислужник препречи пътя му.

— Не — каза той умолително, — още сега трябва да го намеря.

— Де ще го търся по скалите със старите си кокали! — дусна се старецът. — Защо не каза преди малко, момчето беше с нас при палатките.

— А как се казва това момче?

Старецът помълча, помисли, поколеба се и рече твърдо и решително:

— Фейо се казва. Орфей.

Главният прислужник знаеше каква награда и какво благоволение ще получи оня, който пръв отведе Орфея при владетеля. И поради това трепереше от нетърпение.

— Хайде, дядко, ела да отидем при този Орфей… Ще те крепя, дядко, ще те нося… — И той го помъкна нагоре.

— Та къде ще го търсим! — опъна се старецът. — Той е нагоре към Орлов камък. А там аз от десет години не съм ходил.

Но главният прислужник не го слушаше и вече го мъкнеше нагоре по пътечката. Старецът не можеше да проумее защо все пак този чужденец иска веднага да намери Орфея, когато и без това след малко момчето ще се прибере у дома си, а къщата им е наблизо, на отвъдния бряг, под старата букова гора. Но той потичваше след чужденеца и от време на време краката му се спъваха в камъните и се преплитаха смешно.

— Е, почакай, човече — разсърди се най-сетне старецът. — Детето няма да избяга, аз знам къде е.

На едно място дядо Тасо се свлече и се просна на пътечката. Прислужникът се помъчи да го дигне, но като не можа, изправи се задъхан над него и го зачака нетърпеливо да се поотмори. Но в това време се чуха наблизо хлопатари. Старецът се повдигна и даде ухо нагоре. „Някой слиза, дано е Орфей! — помисли си той. — Инак този мъчител ще ме мъкне чак до канарите!“

Най-напред пред двамата задъхани мъже се показа едно бяло яре, изгледа ги внимателно и изпитателно и отстъпи назад. След малко се струпаха и овцете, подплашиха се и се пръснаха настрана из шубраките.

— Да — рече успокоен старецът. — Това е неговото стадо.

Ето, на пътеката застана и сам Орфей. Главният прислужник го гледаше, но не можеше да си представи, че такова малко момче, с очи, кръгли и тъмнокафяви като шикалки, с коса, навита на едри къдри, босо, разгърдено, с опърпана риза и с къси сиви гащи, че то може да свири така хубаво.

— Орфей — каза старецът, — търсят те.

— Кой ме търси? — попита спокойно момчето.

— Ето този чужденец.

Главният прислужник прекрачи грохналия старец и се спусна като луд към малкия пастир.

— Ти ли свиреше преди малко? — хвана го той за ръцете.

— Аз — отвърна бързо Орфей. — Та лошо ли е, като свиря?

— Ах! — усмихна се угоднически главният прислужник. — Кой казва, че е лошо? Напротив, много беше хубаво, толкова хубаво, че нашият господар поиска да те види.

— Вашият господар ли? — слиса се Орфей. — Този, дето е дошъл да се лекува на Големия извор? И дето бил най-богатият човек на света? Че той, като е толкова богат, няма ли си по-големи майстори-свирци?

— Ех! — махна широко с ръка главният прислужник. — Нашият господар има музиканти и певци, каквито другаде в света няма, но пред тебе те не струват колкото една шушка. Всички ние те слушахме и си викахме — не е имало, а няма и да има такъв свирец като тебе… Но да вървим, защото господарят заповяда, където те намерим, незабавно да те заведем при него… Хайде по-скоро, няма време за бавене.

— Трябва да си откарам овцете — отвърна небрежно и спокойно Орфей. — Как ще ги оставя сред гората — нали татко ще ми се кара!

— Кой ти гледа стадото, бе момко! — изгледа го учудено и малко насмешливо главният прислужник. — Хайде остави ги тия красти и тръгвай.

— Тръгвай тогава, щом бързаш толкова! — отвърна троснато Орфей.

— Ти шегуваш ли се? — още по-троснато рече главният прислужник. — Нашият господар заповядва.

— Вашият господар може да заповяда на вас, но не и на мене! — изчерви се леко Орфей. — Аз овцете си не оставям сами сред гората.

— Нашият господар ще ти даде овце, колкото си искаш.

— За какво? — сви устни Орфей. — На думи аз малко вярвам. Да оставя, значи, питомното, па да ида сетне да гоня дивото. Ха със здраве! — И Орфей махна с тоягата си към разпръснатите овце.

— Моля те! — прегърна го главният прислужник. — Ето, старецът ще свали овцете надолу, пък ние с тебе ще идем при господаря. Нали ще ги повардиш малко, дядо?

— Не мога, синко! — заклати бялата си глава дядо Тасо.

— Той е стар, на, краката му вече не държат.

— Не, не е стар, не е толкова стар! — извика нетърпеливо прислужникът.

— Как да не съм стар? — изгледа го смаян старецът. — Та аз най-напред не мога ги събра тия проклетници.

— Ние ще ти помогнем! — подскочи главният прислужник. — Нали, Орфей? Ще ги изведем на пътечката, сетне лесно. — И като изгледа парцаливата фигура на стареца, той свали връхната си дреха и я сложи върху гърба му.

— На, носи я със здраве, старче. Нека тя е награда за труда ти.

Дядо Тасо се ококори.

— Ама как? — извика той. — Даваш ми я, задето ще сваля стадото до Орфееви? Хайде, вървете, като очите си ще го вардя.

Прислужникът се усмихна снизходително, потупа го по рамото и хвана Орфея за ръката.

— Да бързаме! — каза той нетърпеливо и дръпна малкия свирец надолу. — Господарят чака.

Орфей тръгна смутен и уплашен. Защо наистина толкова много бързаше да го отведе при своя господар? И защо този прославен и богат владетел искаше да види именно него — Орфея… Главният прислужник едва смогваше да го настигне, защото Орфей се провираше из шубраките като козле. На няколко пъти този охранен и тромав чужденец се спъва, но той не изостана нито един разкрач назад, защото се страхуваше да не му избяга това диво планинче. Как тогава ще се яви при своя господар? Вместо награда ще получи такова тежко наказание, каквото никога досега не е получавал. Най-сетне, зачервени и задъхани, те спряха на равнището до завоя на реката, дето беше големият стан. Някой от сановниците и управителите бяха се върнали вече, без да открият следите на чудния свирец. Те бяха дали подаръци на някои юноши със заръка да открият малкия музикант и да им го доведат. И през всичкото време се оглеждаха настрани, като се ослушваха да чуят пак вълшебните звуци. Щом видяха главния прислужник на владетеля, те го спряха:

— Сигурно това момче знае къде е чудният свирец.

— Това е свирецът.

— Хай води го тогава! — кимна му с глава един сановник, тъй като помисли, че прислужникът се шегува. Другите сановници и съветници погледнаха небрежно опърпаното момченце и също си помислиха, че прислужникът е попаднал на някой хитрец. Но се спогледаха като гръмнати, когато главният прислужник отстрани с ръка пазачите пред палатката на владетеля и наистина въведе вътре хлапака.

В целия лагер настъпи тревога. Сановниците, управителите и съветниците тичаха към палатката на владетеля — те искаха да видят чудния свирец от дивите гори. Пазачите не пущали никого — така им казал Мар.

— Какъв е свирецът? Кой е? — питаха всички.

Ония, които бяха го видели, дигаха рамене и разперваха ръце. „Момче“, думаха те неохотно, защото не вярваха, че такова малко опърпано пастирче ще може да свири така хубаво…