Георги Караславов
Орлов камък (22) (Родопска легенда за юноши)

22.

 

Бащата и майката на Орфея се успокоиха, защото техният син най-сетне стигна жив и здрав в своя роден край. Но тежката и страшна загриженост да не попадне в ръцете на пазачите ги потискаше и гнетеше денонощно. И ето сега той живееше на открито като някакъв звяр, но след време ще хванат студове, ще завалят студени дъждове, ще завеят снежни фъртуни. Ами тогава къде ще иде, тогава какво ще прави той? И срещите с него ще се затруднят, защото през студените дни пазачите постоянно ще се въртят в къщи и из двора…

Тежки грижовни мисли потискаха старите родители! Понякога бащата, след като занесеше скришом храна и вода, запитваше сина си какво ще правят по-нататък. Орфей го гледаше бодро и смело.

— Ще почакам още малко, па ако не се пръждосат оттук, ще се открия…

— Да се откриеш? — ужаси се старият. — Та ти полудял ли си? Че защо бяха толкова премеждия при твоето бягство? Да беше си стоял барем там…

— Не, аз няма да им се дам — поясни Орфей. — Аз само ще им се открия.

Бащата клюмна. Щом им се открие, те ще го хванат. И тогава — горко на тях, неговите родители! Защо ще им е вече този живот?

Вечер, свити в някой ъгъл на бедната си стаичка, старите дълго си шушукаха със сърца, стегнати от лоши предчувствия. Те не знаеха и като че ли не искаха да знаят как Орфей ще излезе срещу тези страшни въоръжени хора, но те знаеха, че тези хора бяха изпратени от един силен, богат, неумолим и жесток владетел. Ако Орфей му се опре, то владетелят ще го погуби. Не е ли по-добре да се предаде и да се покае за бягството и грешката си? По-добре да го знаят, че е жив, макар и толкова далече, отколкото да е тук при тях, но зарит в земята!… И всяка вечер те се гласяха да му говорят на следния ден, да го убедят, че ще е по-харно да се предаде. Но когато отиваха при него и го виждаха толкова бодър и уверен в себе си, в своята победа, в своята правда, те забравяха за решенията си и се връщаха, за да мислят и да кроят отново…

При тях често-често се промъкваше и Дика. Тя направи малка пътечка от бащиния си двор до Примовото оборче и тази пътечка още никой не я знаеше. Та то и не беше пътечка — то беше само една едва забележима диря по тревата между дърветата и храстите. Оттам през ден, през два дни тя се промъкваше при Орфея, за да му занесе нещо вкусничко, което сама и скришом от всички беше му сготвила. Тъй като веднъж Орфей й разказа как купил печени гълъби и колко вкусни му се видели, Дика помоли братчето си, какво прави да прави, но да й донесе гълъб. И веднъж, привечер, пъргава като сърна, умна и съобразителна, тя изскочи пред Орфея и му подаде печения гълъб.

— Не знам дали ония гълъби са били много вкусни, но знам, че бях много гладен — погледна я закачливо Орфей, щастлив и доволен. — А сега? — и той посочи леговището си. — Сит съм като кълвач в стара гора и лежа като владетел.

Дните минаваха. Над планината започнаха да повяват хладни ветрове. Листата на дърветата жълтееха, тук-таме из гората избиха червеникави петна. Наближаваше времето, когато всички хора трябваше да се готвят за зимнина. Житото беше прибрано, орехите и лешниците бяха обрани, ябълките бяха скътани в мъх, или пък бяха изсушени и натъпкани в торбите, сеното и вейките бяха струпани в малките дворища или наблизо из гората.

Родителите на Орфея чупеха пръсти и не знаеха какво ще правят през тежките зимни месеци. „Ако не го хванат ония кучета, ще умре от студ“, клатеше тъжно и безнадеждно глава старият.

— Да избягаме, бре сине! — молеше го майка му. — Ще идем вдън горите, та и слънцето няма да ни намери.

— От злото, майко, никъде не можеш да избягаш! — отвръщаше все така усмихнат и смел Орфей. — Да избягам и да се скрия, това значи никога да не засвиря, защото, щом засвиря, по песента ще ме намерят.

— Пък няма да свириш, синко — проплака умолително майката.

Орфей се усмихна горчиво.

— Че какъв ще бъде този живот — глух, без радост и песни, под постоянния страх да те не открият съгледниците на богатите и жестоки тирани? — заклати решително глава Орфей. — Не, аз не искам да живея така.

И един ден Орфей каза на родителите си и на Дика, че е чакал достатъчно дълго да си идат владетелските съгледници и пазачи и че вече ще излезе да броди из планината и да поминува на воля и както си знае, в борба с всички, които ограбват бедните трудолюбиви хора и които преследват радостта и свободата. Майката и бащата занемяха от страх и от отчаяние. Само Дика не се уплаши. Тя знаеше, че Орфей е прав, че е силен и че ще победи.

И още същата вечер, когато слънцето потъваше сред огнени кълба зад далечните борови гори, от Орлов камък, оттам, дето някога Орфей пасеше малкото си стадо, се понесе чудна, бодра, упоителна сладка песен. Върховете, горите, долините, дърветата, тревите — всичко като че ли се приповдигна изненадано и засмяно. Отдавна, много отдавна такива песни не бяха слушани в сглъхналата планина.

Орфей разказваше със свирката си на бедните трудови планинци за своите мъки в дворците на най-богатия владетел, за лицемерието и подлостта на ограбниците около този владетел, за бягството си и за глупавите и лениви съгледници, които са го завардили, за да го пленят и отново да го върнат в оня гнил и омразен свят. Орфей зовеше на протест и борба и неговият зов отекваше в сърцата на бедните планинци.

Пазачите и съгледниците, които бяха изпратени да го завардят и заловят, се гледаха като гръмнати. Да, свиреше той! Нека почака — те ще обиколят цялата планина, ще пребродят всяко кътче, но ще го заловят и ще го отведат в столицата. Такава е заповедта на техния владетел. И те се насочиха запъхтени към Орлов камък. Но когато стигнаха горе, канарите отекваха само величествената бунтовна песен, която се разнасяше от срещните върхове.

Пазачите и съгледниците се върнаха в селището, подкосени от гняв и безсилие. Те свикаха планинците и от името на най-богатия и най-силния владетел им заповядаха да завардят цялата планина и да пленят непокорния свирец. Хората изслушаха мълчаливо строгото нареждане и наведени и нацупени, се разпръснаха на различни посоки.

А песните на Орфея се носеха над стръмните канари, над безкрайните борови гори, над зелените хълмове, над шубраки и меки, благоуханни треви… Всичко заглъхваше, спотаяваше се, стадата замръзваха, звуците на техните хлопатари като че ли се отронваха и се забиваха в земята, хората слушаха с наслада и възторг, птичките се свиваха в клоните, дори зверовете се гушеха, покорени от някаква незнайна и невидима сила.

— Това е нашият Орфей! — казваха простите планинци.

Те му помагаха навсякъде, те го хранеха, те го закриляха въпреки заповедите и заканите на пазачите и съгледниците. Те се вдъхновяваха от чудните му неземни песни и се гордееха с него.

Съгледниците изпратиха своя началник в столицата при владетеля, за да му обади, че са открили беглеца, но че им трябват подкрепления, за да го заловят. И подкрепленията дойдоха. Това бяха здрави и пъргави мъже на буйни и силни коне. Те завардиха всички пътища, всички долове, те се явяваха там, дето никой не ги очакваше. Но безкрайна, бездънна и неизбродна беше планината-закрилница. Майчински бяха пазвите й, топли бяха нейните скути за ония, които пееха, живееха и се бореха за свободата на отрудените хора. Не заглъхваха вече в нейните дебри и чукари песните против владетеля-тиранин и неговите придворни и помагачи. Тревите в долините подхващаха тези песни, а върхарите по чукарите ги препращаха нашир и надлъж. И звуците се носеха навсякъде, волни, силни и възродителни, гъсти като смола и сладки като мед. И заедно с бунта и протеста, които оставяха дълбоко в душите и сърцата на хората, те запалваха в очите и нещо радостно и светло.

От далечната столица прииждаха все повече и повече конници и стражи. Те се пръскаха по колибите на планинците, изпъждаха ги от стаите им, заграбваха храната им. А времето застудяваше, завиха вихри, започна да прехвръква сняг. Идеше зимата, гладна и страшна. Гората отдавна беше оголяла, само бориките тъмнееха в безкрайната и дива планина. Нощем около кошарите виеха безстрашни глутници, обезумели от глад и стръв. Едрите планински кучета лаеха по цяла нощ.

Но по-страшни от вълчите глутници бяха преследвачите на Орфея, които владетелят, побеснял от гняв, непрекъснато изпращаше. Те влизаха в кошарите, измъкваха най-тлъстите овце, колеха ги, печеха ги или ги варяха, а вълната и кожите прибираха за себе си. Бедните планинци, накипели, но безсилни, ровеха влажната земя, вадеха корени, лазеха под леските, опипваха внимателно загнилата шума и прибираха опадалите лешници.

А от Орфея нямаше ни вест, ни кост. Забягна той някъде, скри се, не се чуваше, не се виждаше.

— Няма го Примовото момче, не е вече в нашата планина — молеха се измъчените планинци. — Идете си.

Но главатарите на преследвачите се усмихваха лукаво.

— Та той не ни и трябва — казваха те, — на нас тук ни е много добре. Та ние сме същински владетели в тази планина.

— Но ние няма къде да живеем, няма какво да ядем — гледаха ги умолително планинците.

— Тази зима ще издържите как да е — отговаряха нахално преследвачите. — Пък като се затопли, ще се стегнете да натрупате храна и за нас, и за вас, а и нови колиби да си направите.

Прехапаха устни бедните планинци. Я ги виж ти, тези готовановци! Значи те не смятат да се махнат оттук! Лошо.

Планинците си изровиха землянки, струпаха си обори, направиха набързо, с каквото имаха и както можеха, нови колиби и се натикаха вътре, за да не измрат от студовете. А след зимата, когато слънцето наново щеше да грейне и гората да се раззелени, тогава трябваше да работят пряко силите си, за да хранят и тези вълци.

Планинците прескачаха в бърлогите си, разпитваха се за положението, оплакваха хала си, обмисляха какво трябва да се прави, когато гората се раззеленее пак. Ще трябва да се опрат, и да се опрат здравата! Инак няма да се отърват от тези готовановци.

И ето, дочакаха края на зимата, измъкнаха се от влажните землянки и тъмните колиби, пръснаха се в гъстите гори. И песните на Орфея наново екнаха. Но сега това бяха съвсем нови песни. Те зовяха за жестока и непримирима борба, за борба на живот и смърт с тираните-ограбвачи. Спуснаха се конници и стражи да търсят бунтовния, непокорен свирец, но той беше неуловим.

Ала трудно беше вече и да го търсят. Пътеките през планината бяха затрупани с камъни и дървета, колибите, в които нощуваха преследвачите, пламваха нощем, конете на владетелските конници изчезваха от оборите, върху стражите при стръмните завои падаха камъни… Стадата изчезваха от поляните и потъваха някъде вдън горите… Хората се изпокриха, за преследвачите на Орфея нямаше вече ни сигурност по пътищата и в колибите, нито хляб, нито месо…

А песните на Орфея ечаха в планината, носеха се над горите, пълнеха доловете, отекваха в клисурите… Върхове и канари предаваха техния бунтовен, борчески призив и планинците, осмелени и сплотени, събаряха дървета по пътя на стражите, чупеха краката на конете им, нападаха ги и денем, и нощем по лагерите.

Тежка, упорита и юначна беше тази борба с тиранията на владетеля и на неговите алчни и лицемерни придворни, управители и главатари. Начело на цяла една войска дойде сам първият съветник и сановник на владетеля. Пламна люта и непримирима битка. Планинците, организирани от Орфея, вдъхновявани от неговите чудни, неповторими песни, се дигнаха до един. Непристъпните канари и дълбоките непроходими гори бяха техните крепости, нощите бяха техните щитове, брадвите и гегите — оръжието им. Трупове на стражи, на конници и главатари застилаха пътеките при завоите и канарите. На едно място и сам първият съветник и сановник щеше да падне убит. Уплаши се за живота си той и изпрати вест до владетеля, че е невъзможно повече да се остане в този див и некултурен край. И късно, когато кората на орехите започна да се лющи, дойде заповед до първия съветник да се върне в столицата с всички преследвачи.

Прашните стражи, уморените конници, изплашените главатари започнаха да се спущат към Големия извор. Там трябваше да се съберат всички преследвачи. Трудно и опасно беше това завръщане. Досетиха се планинците и с още по-голяма сила започнаха да налитат върху разтурените лагери. По кривите пътеки на най-стръмните и опасни места имаше струпани по десетина вековни буки. От сивите канари на тесните завои се сипеха камъни. Преследвачите пристъпваха предпазливо, като се оглеждаха плахо и безпомощно. Никой не знаеше откъде ще му дойде бедата. Планинците бяха ловки, смели, неуловими. Какви ли не клопки бяха измислили те! И преследвачите се чудеха как тези мирни и покорни хора, които така безропотно ги хранеха толкоз време, се превърнаха на такива опасни врагове.

При Големия извор се струпаха всички преследвачи от всички краища на планината. Те чакаха с нетърпение заповед за тръгване. Първият съветник бързаше най-много, защото му се струваше, че ако остане още една нощ, планинците ще го пребият. Но трябваше да тръгнат вкупом. Така беше по-безопасно и за него. Напред щеше да пусне стражи, за да опитат пътя. След тях щяха да минат конници на малки групички. И най-сетне щеше да потегли главното ядро, сред което щеше да пътува и сам предводителят. Но как да се завърнат в столицата? И как ще ги посрещне владетелят? Той сигурно ще заповяда да ги натоварят на един голям кораб и да ги хвърлят някъде в морето, или ще ги прати да гребат.

Първият съветник, разтреперан и бледен, мислеше за това посрещане. Как ще го погледне владетелят? Никой никога не е сънувал дори такъв позор — войската на най-силния човек в света, разбита от някакви си диви планинци! Не, владетелят няма да прости това. Той сигурно беснееше вече от този безславен поход, от това невиждано поражение. И на всичко отгоре — без Орфея. Как ще живее той без песните му? По-рано се утешаваше, че преследвачите ще го намерят в планината, ще го заприщят и ще му го върнат. Но сега, когато няма да има вече надежда, че ще чуе пак вълшебните звуци на младия планинец, той ще ослепее от злоба и ще гази де кого срещне…

Но време за бавене нямаше. Първият съветник заповяда с глух глас и омърлушените преследвачи, прашни и окъсани, поеха пътя към равнината. И този път им изглеждаше стръмен, безкраен и страшен…

Планинците излязоха от гъстите гори, смъкнаха се от непристъпните канари и върхове, влязоха в своите съсипани домове и започнаха да се готвят за зимата. А над планината продължаваха да се носят песните на Орфея. Но сега те бяха песни за труд, за извоюваната свобода и за общото щастие и благоденствие на всички хора. Сладките звуци галеха душите, възпламеняваха сърцата и укрепваха мишците за уреждането на по-добър и по-щастлив живот…

Облегнат на един стар корубест дънер до своята малка къщурка, дядо Тасо слушаше новите песни на Орфея и цял погълнат от чудните звуци, шепнеше възторжено:

— Чух го пак. И сега спокойно мога да умра. Защото, докато свят светува, песните му ще се носят под слънцето и хората ще приказват за него…