Георги Караславов
Орлов камък (21) (Родопска легенда за юноши)

21.

 

На утрото Орфей се сгуши настрана от пътеката, която водеше нагоре и по която баща му минаваше, за да иде кое за дърва, кое да наобиколи двете парченца земя, които бяха разкопали и които сееха с ръж или с нещо друго за зимнина. С изненада и дори с разочарование той видя, че дворчето им е разширено към изгрев слънце и че там има струпана някаква широка, ниска и безформена сграда. Може би това е голямата къща, която владетелят обеща да направи, за да отведе Орфея в столицата си. А безбройните стада, които уж щеше да му купи? Те къде са? Не се чуват звънци, не се виждат пастири, няма го познатия шум на голямото стадо.

Дълго време Орфей стоя край пътечката, превърнат в слух, наежен от внимание. Чуваше се глух тропот около къщата, от време на време някой влизаше и излизаше от стаята, но от този шум Орфей не можеше да разбере нищо определено. И поради това той се измъкна предпазливо от шубраките край пътеката, отиде настрана и се качи на едно високо дърво, от което се виждаше и къщата, и малкото дворче, и двата брода на реката. На единия брод той вижда познатите тополки. Те са още по-стройни, по-красиви и по-високи. Игривите им сенки се отразяват в бистрия дълбок вир, в който някога Орфей се къпеше. Нагоре се мяркат белите брези, отпуснали своите нежни клони над водата. Колкото се отива по-нагоре, толкоз реката става по-малка, по-тясна, но по-буйна, по-палава и по-бъбрива.

През малката пролука между клоните и листата Орфей наблюдаваше какво става в родния му дом. Той видя двама непознати мъже, въоръжени със секири също като пазачите в столицата, — и разбра, че това са от ония, които го чакат, за да го заловят, като се върне. Те си шушукаха нещо, сетне слязоха по пътеката към реката. След това на двора излезе майка му. Орфей се задъха от вълнение, стори му се, че сърцето му спря да бие за миг, дори усети, че свят му се зави. Тя беше отпаднала, приведена, убита от мисъл и скърби по него. „Майко!“ — пошепна с дълбоко и сладко умиление той и посегна с ръка към нея, сякаш искаше да я достигне, да я погали и да я утеши. Идеше му да извика с всички сили, че си е вече тук, че тя не трябва да тъжи и да го оплаква. Но трябваше да се мълчи още, да се трае и да се чака търпеливо. Да чакаш, когато трябва, за да успееш в едно добро дело, да чакаш твърдо и търпеливо, за да победиш тираните, ония, които измъчват и ограбват хората, ето това е потребно на истинския борец!

Орфей видя и баща си. Той се върна отнякъде. Види се, излязъл е много рано. Той си е все такъв сив и уморен, какъвто го помни Орфей. На Орфей се стори, като че сега баща му е малко по-приведен. Той влезе в схлупената кошара, помая се и излезе.

— Ще ходиш ли? — попита го старата.

— Ще ходя — отвърна той.

Къде щеше да ходи? Орфей се разтрепера от вълнение, беше готов да скочи като рис и с няколко разкрача да пресече пътя на баща си, да му се обади, да го прегърне и да го успокои. И той се приведе с очи, вторачени в малката къщурка, за да разбере към коя посока ще поеме баща му. И ето, старият се обърна пак към жена си, каза й нещо тихичко и нарамил малка торбичка, пое по насрещната пътека. Орфей скочи в храстите и с ловкостта на котка се запровира към пътеката. Той хукна по тази пътека, увлечен и забравен, несъобразителен и непредпазлив. Сега, ако излезеше някой насреща му, Орфей не би се спрял. Той пое напреко, по малката пътечка. Добре я помнеше тази зашумена диря от редките човешки стъпки, които минаваха по нея. И той наистина пресече пътя на баща си. Старият вървеше спокойно, но замислен в нещо, унесен, заплеснат в своите проекти и надежди. Той не обърна внимание на опаленото от слънцето момче, що излезе насреща му, не му направиха дори впечатление изпокъсаните му дрехи.

— Татко! — пошепна Орфей и политна от вълнение.

Бащата се спря, зина, отпусна ръце и торбичката се изхлузи и тупна глухо в меката шума.

— Сине! — задави се той от внезапно бликналите сълзи и разпери ръце.

Баща и син се прегърнаха. Те стояха така като завързани — само от време на време сухите рамене на стария потреперваха нервно. Той плачеше от радост, плачеше от любов и милост. После, когато се успокоиха, те се отдръпнаха навътре в гората, седнаха и се заразпитваха за всичко, което тежеше на душите им. Орфей разказа набързо за опита да избяга, за залавянето му, за заговора с Кир, за дъщерята на владетеля, за съгледниците, за бягството и дългите и интересни приключения от далечната шумна столица до хубавата, спокойна планина.

Бащата на свой ред разказа как след заминаването на Орфея дошли няколко души, изпратени от владетеля, уж да му направят голяма и хубава къща. Събрали те работници, носили камъни, секли дърва, копали и градили, но, види се, повечето от парите са задигнали и си отишли, та сетне той, Примо, сам трябвало да понатъкми ей това, което се виждало сега настрана от старата му къщурка. Довели му и стотина мършави овце. Но всичко било за беда — овцете измрели от някаква незнайна болест, та край тях изпукали и овцете на всички планинци. И оттогава народът много западнал, осиромашал, изгладнял. Ей на, старият тръгнал да отиде при зет си, за да му поиска десетина овце, та като ги омеша със своите няколко мършатини, да има за какво да ги гони из планината.

— А откак се дотътраха и тези кучета, съвсем се объркахме. Лежат по цял ден и само чакат да им занесем да плюскат. — Бащата млъкна и стисна пестници. — Отначало ги посрещнахме добре и ги хранехме, защото ни излъгаха, че си ни пратил много здраве и че наскоро си щял да си дойдеш. А пък сетне, като разбрахме защо са се дотътрали, те, мръсниците, взеха да ни заплашват. — Старият млъкна, загледан ласкаво в едрия, обгорял и възмъжал свой син. — А ти — подхвана пак той — как се досети, та не хлътна направо в къщи?… Ой, ой, ой! — И той закри лицето си с ръка. — Щяха пред очите ни да те спипат като заек и да те върнат назад, без дори да те видим, както трябва.

Орфей се усмихна и примижа хитро.

— Ние обмислихме всичко — рече важно той. — Кир предвидя всяка стъпка. Аз знаех, че те ще ме чакат у дома…

Бащата се сепна и дръпна торбата към скута си.

— А ти какво си ял по пътя? — хвана той Орфея за рамото. — Ето, наяж се!… Тю, как да се не сетя!… Съвсем ми изфиряса умът!…

Орфей уж отблъсна торбата, но когато видя храната, така се нахвърли и с такава охота започна да гълта хапките, че старият още по-ясно разбра своята недосетливост. И още докато Орфей ядеше, решиха старият да се престори, че уж е навехнал крака си, да се върне в къщи и да обади на майката радостната вест. Да приготвят дрехи на Орфея, да му изнесат скришно завивки и една стомна вода и — най-важното — да се не издадат по някакъв начин пред пазачите. На съседи, близки и роднини — нито думичка.

Старият наистина се върна куцешком в къщи, и то с такъв болезнен израз на лицето, че жена му, като го видя, изтръпна и си помисли — усойница го ухапала. Той се тръшна до огнището и протегна крака си. Но когато тя се наведе да разгледа болното място и да го поразтрие, той я хвана за главата и пошушна внушително:

— Нищо не ме боли, здрав съм като кочан, но се върнах да ти кажа най-радостната вест, която досега си чувала.

Старата го изгледа като гръмната. Какво, побъркал ли се е този старец? Не, той не мязаше на луд. Той само беше сложил показалец на устните си и я гледаше строго, предупредително.

— Само нито думица! — пошушна пак той, като се приповдигна към нея. — Това е най-важното.

— Но какво е станало? — дигна тя рамене.

— Орфей си дойде.

Майката преглътна мъчително слюнката си и остана като закована на мястото си. Няма ли да го хванат кучетата, които са клекнали в къщата им? Къде е той? Пази ли се? Видели ли са го някои хора от тъдявашните колиби?… Само едно око ако го е зърнало, ще се разчуе навсякъде, ще стигне и до ушите на пазачите и тогава — кой ще си има мира от тях?…

— Къде е? — попита тя, бледа като попарен лист.

— Умната — отвърна шепнешком старият. — Той е дошъл преоблечен, прехвърлил планината през нощта, тук никой не го е видял — само при две деца се е отбил, но те не са се досетили, а и той добре ги е заблудил — казал им, че е от долните колиби и че пръч му се изгубил, та тръгнал да го търси… Децата няма да кажат, децата не са се сетили, но друг да не види! — заклати сериозно глава старият.

Майката гледаше като стресната, поразена от тази радостна вест. Орфей си дойде, когато вече беше се отчаяла, че ще го види. Всички мислеха, че при бягството си от столицата той е загинал някъде по пътя. А и сега още животът му не е сигурен — трябва да внимават, защото… Само като си помисли, че нейното любимо дете може да пропадне сега, когато е тук, пред прага й, тя се потресе ужасена…

Но майката скоро се съвзе. Тя приготви дрехи, завивки, храна, пренесе ги майсторски и незабелязано в храсталаците зад оборчето, а оттам ги прехвърли още по-навътре, дето никой не би ги зърнал дори и случайно. Сетне старият й разказа къде се крие Орфей и как ще го намери. Той й описа точно откъде ще мине и как ще върви, на кое място ще каже условния знак и какво трябва да прави по-нататък. Наговориха се тя да набере някакви листа, уж че са за навехнатия му крак.

Отмаляла, с подкосени крака, старата тръгна нагоре през шубраките. Тя се провираше бързо и безшумно като пъдпъдъчка, цялата превърната на слух, отмаляла от вълнение, с подкосени крака. И при все това някаква невидима сила я тласкаше напред и тя лазеше ловко, задъхана, разтревожена и щастлива. С безпогрешния усет на животно тя стигна на точно указаното място и даде уговорения знак. И чу отговора. Тя се хвърли като сляпа напред и падна премаляла в ръцете му. Тя усети как две здрави, мъжки ръце я прихванаха и как сладкият, познат, любим глас погали ухото й:

— Мамо!

— Сине — рече тя тихичко, като се посъвзе, — пази се, много се пази, а аз… мога и да умра вече…

— Няма да умреш, майко! — усмихна се Орфей и в гласа и усмивката му имаше вяра и сигурност в утрешния ден. Кир го научи да вярва в силите си, никога да се не отпуща, да е предвидлив и внимателен, но без да бъде страхлив, да обмисля всяка своя стъпка, без да бъде колеблив, да работи по план. Орфей беше уверен в силите си и в силите на ония, които като него се бореха за прехраната си и за свободата си.

— Сине — погледна го плахо майката, — за тебе са дошли лоши хора, ако те хванат…

— Няма да им се дам, майко.

— Какви страхове съм преживяла за тебе, сине — проплака тихичко тя, — какви мъки! По-напред — мисли и грижи, а сетне — тревоги. Дика, милата, по цели дни стои на скалата отсреща и гледа кога ще се зададеш, та да ти каже, че те чакат лоши хора…

Орфей пребледня от вълнение и щастие, тялото му се отпусна, ръцете му се разтрепераха. Майката го изгледа учудена и уплашена. Тя искаше да го попита какво му е, но той се съвзе, тръсна глава и се усмихна меко, ласкаво, сърдечно. Значи, тя е мислила за него, тя — Дика! Тя е живяла с тревогата на неговите родители и е бдяла по цял ден, за да го предпази от беда! А имаше моменти, когато Орфей мислеше, че тя отдавна го е забравила. Ако той знаеше, че тя мисли за него и се грижи за живота и свободата му, той би бил още по-издръжлив и по-смел…

— Майко! — вторачи се Орфей в сухото й лице и очите му се разгоряха. — А мога ли да видя и нея?

И те се наговориха къде, кога и как да стане срещата. Старата отиде към Дикини, уж за да вземе един съд за пазачите, и на излизане направи знак на хубавото момиче.

Привечер Дика се отби у Примови и незабелязана от никого, следена само от зоркото око на старата, се промъкна зад оборчето. Тя пропълзя под храстите, изгубила и последните си сили, даде тихичко, едва чуто условния знак и пристъпи между попрегорелите и увиснали от плодове лески. И ето, зад едно дърво се показа той, когото тя с такива трепети чакаше от толкова време. Те се хванаха за ръцете, оглеждаха се в бистрите си дълбоки зеници и не можеха да си продумат нито една думичка…