Патриша Корнуел
Проектът Калигула (23)

22.

Скарпета бе сама в лабораторията — Луси и Марино бяха излезли преди малко да намерят Бъргър и Бентън. Продължаваше да разглежда онова, което й пращаше Гефнър, и данните, течащи по другите два монитора. Изучаваше многослойните люспици боя, едната хромовожълта, а другата яркочервена, и показанията, които минута по минута приближаваха живота на Тони Дериън към края му.

— Частиците, които си взела от раната на главата на Тони Дериън, и особено от косата й — звучеше гласът на Гефнър по говорителя. — Направих напречен разрез на тези, които виждаш, но още нямам възможност да изготвя микроскопски проби, така че това е бързо, грубо и калпаво. Получи ли образите на екрана?

— Да. — Скарпета гледаше ту люспиците боя, ту диаграмите, картите и множеството графики.

Докладите от „БиоГраф“ устройството бяха хиляди, а тя не можеше да спре картината, да я пусне отначало или да превърти напред, нямаше никакъв избор, освен да гледа данните, докато програмите на Луси ги пресяваха и сортираха. Процесът не бе достатъчно бърз или гладък и даваше малко объркващи резултати. Проблемът бе „Калигула“. Те не разполагаха с частния софтуер, разработен с конкретната цел да събира и манипулира галактиката от данни от „БиоГраф“ устройствата.

— Хромовожълтата люспа е от боя на маслена основа, акрилен меламин и алкидна смола, от стара кола — обясняваше Гефнър. — Виж, червената люспа е доста по-нова. Това си личи от факта, че пигментите са органични оцветители, а не неорганични тежки метали.

Скарпета следеше движението на Тони Дериън из къщата на Хана Стар вече двайсет и седем минути. Тоест двайсет и седем минути по времето на Тони — от три и двайсет и шест до три и петдесет и три във вторник следобед. През този интервал околната температура в къщата на Парк авеню се задържаше между двайсет и един и двайсет и два градуса, докато Тони минаваше през различни нейни части. Движеше се бавно и неравномерно, пулсът й не надхвърляше шейсет и седем, което означаваше, че е отпусната, вероятно се разхождаше и говореше с някого. После температурата изведнъж започна да пада. Двайсет и един, осемнайсет, седемнайсет и надолу, но движението й оставаше постоянно, между десет и двайсет крачки на всеки петнайсет секунди — тоест спокоен ход. Вървеше през някоя част от къщата на Стар, която бе по-хладна.

— Очевидно е, че боята не е дошла от оръжието — каза Скарпета на Гефнър. — Освен ако не е било боядисано с автомобилна боя.

— По-вероятно имаме пасивно прехвърляне — прозвуча гласът на Гефнър. — Или от предмета, с който е ударена, или може би от колата, с която е транспортирано тялото й.

Шестнайсет, петнайсет, четиринайсет градуса и продължаваше да пада. Тони вървеше все така бавно. Осем крачки. Три крачки. Седемнайсет крачки. Нула крачки. Една крачка. Четири крачки. На всеки петнайсет секунди. Температурата беше тринайсет градуса. Хладничко. Движението й си оставаше същото. Вървеше и спираше, може би говореше с някого, може би гледаше нещо.

— Не са от един и същ източник, освен ако пак нямаме пасивно прехвърляне — каза Скарпета. — Жълтата люспа е от по-стара кола, а червената — от много по-нова.

— Точно така. Пигментите в хромовожълтата люспа са неорганични и съдържат олово — каза Гефнър. — Вече знам, че ще открия олово, макар че не съм използвал инфрачервен спектроскоп с трансформация на Фурие, нито газов хроматограф-масов спектрометър. Люспите, които виждаш, могат лесно да бъдат различени по възраст. По-новата боя има дебел, ясно забележим предпазен горен слой, тънък основен слой с червен органичен пигмент, а после три цветни грундови слоя. Хромовожълтата люспа няма ясно различим горен слой и е с дебел основен слой, под който има грунд. Двете черни люспици също са нови. Само жълтата е стара.

Още диаграми и карти се плъзгаха бавно по екрана. Три часът и петдесет и девет минути по времето на Тони Дериън. Четири и една минута. Четири и три минути. Кислородът в кръвта й бе деветдесет и девет процента, пулсът — шейсет и шест удара, скоростта на движение — между осем и шестнайсет крачки, осветлението се задържаше постоянно, триста лукса. Температурата бе паднала до тринайсет градуса. Тя вървеше през някакво хладно и слабо осветено място. Жизнените й показатели сочеха, че е съвсем здрава.

— От колко време вече не слагат олово в боята? — попита Скарпета. — Двайсет и няколко години?

— Пигментите с тежки метали датират от седемдесетте и осемдесетте години и от по-рано, защото не са екологични — отвърна той. — Това съвпада с влакната, които си взела от раната, от косата и от различни части на тялото й. Синтетични моноакрилни, боядисани в черно. Досега съм видял поне петнайсет различни вида и ги свързвам с отпадъчни влакна, нискокачествени материи, типични за постелките в купето и багажника на старите коли.

— Ами влакна от по-нова кола? — попита Скарпета.

— От това, което си ми пратила, досега съм видял само много отпадъчни влакна.

— Това подкрепя теорията, че тялото й е превозено с кола — каза Скарпета. — Но едва ли става дума за такси.

Четири и десет по времето на Тони Дериън — и нещо се случи. Нещо внезапно и катастрофално. За период от трийсет секунди крачките й спаднаха от две до нула и тя остана неподвижна. Не мърдаше ръцете и краката си, нито която и да било част от тялото си, а кислородът в кръвта й бе паднал: деветдесет и осем процента, после деветдесет и седем. Пулсът й се забави до шейсет.

— Очаквах да споменеш за това, защото по всички новини говорят за него — каза Гефнър. — Средната възраст на такситата в Ню Йорк Сити е по-малко от четири години. Не можеш да си представиш какъв километраж навъртат. Доста е невероятно хромовожълтата боя да идва от такси. От някаква стара кола е, не ме питай каква.

Четири и шестнайсет по времето на Тони Дериън. Тя отново се раздвижи, но не вървеше, вграденият в часовника й крачкомер показваше нула. Движеше се, но не правеше крачки, вероятно не бе изправена. Някой друг я местеше. Кислородът в кръвта й бе деветдесет и пет процента, пулсът — петдесет и седем. Същата околна температура и осветление. Намираше се в същата част на къщата и умираше.

— Другата следа е ръждата. И микроскопичните частици като пясък, камъчета, глина, разложена органична материя, плюс части от насекоми. С други думи, мръсотия.

Скарпета си представяше как са ударили Тони Дериън изотзад, един-единствен силен удар в лявата част на тила. Тя сигурно моментално е рухнала на пода. Била е в безсъзнание. Четири и двайсет, кислородът в кръвта й бе деветдесет и четири процента, а пулсът — петдесет и пет. Тя отново се движеше. Имаше много движение, но крачкомерът оставаше на нула. Тя не вървеше. Някой я местеше.

— Мога да ти пратя образи — казваше Гефнър, но Скарпета почти не го слушаше. — Полени, коса, по която личи нагризване от насекоми, насекомски изпражнения и, разбира се, акари, тоест прашни кърлежи. По цялото й тяло е имало много от тях и се съмнявам, че са дошли от Сентръл Парк. Може би са от онова, в което е била превозена. Или от някое много прашно място.

По екрана течаха диаграми. Върхове и хълмчета на графиките за активност. Равномерно движение на всеки петнайсет секунди, минута след минута. Някой я движеше последователно, ритмично.

— … които представляват микроскопични арахниди и бих очаквал да се срещат в изобилие на някой стар килим или в стая с много прах. Акарите умират, ако няма с какво да се хранят, като например опадали кожни клетки, а те търсят в къщите главно това…

Четири и двайсет и девет по времето на Тони Дериън. Кислород в кръвта деветдесет и три процента, пулс четирийсет и девет удара в минута. Тя изпадаше в хипоксия, мозъкът й започваше да гладува за кислород, докато се подуваше и кървеше от страшната рана. Върхове и хълмчета на графиките за активност, тялото й се движеше в ритъм от вълни и линии, модел, който се повтаряше продължително време, измервано със секунди, с минути.

— … с други думи, домашен прах…

— Благодаря ти — каза Скарпета. — Трябва да затварям. — И прекъсна връзката.

Лабораторията бе тиха. Графиките, диаграмите и картите се нижеха по двата големи плоски екрана. Тя седеше като хипнотизирана, докато ритъмът продължаваше, но вече по-различен, с внезапни резки подскоци в някои моменти, после спокоен, а после започваше отначало. В пет часа по времето на Тони Дериън кислородът в кръвта й бе седемдесет и пет процента, а пулсът — трийсет и три. Беше в кома. Една минута по-късно графиката на активността стана права линия, защото движението бе спряло. След четири минути на пълна неподвижност околната осветеност изведнъж спадна от триста лукса на по-малко от един. Някой бе угасил лампите. В пет и четиринайсет минути Тони Дериън умря в тъмното.

 

 

Луси отвори багажника на колата на Марино, а в същото време Бентън и една жена слязоха от черен джип и бързо пресякоха Парк авеню. Минаваше пет, беше тъмно и студено, откъслечните пориви на вятъра шибаха флага над портала на къщата на Стар.

— Някакъв резултат? — попита Бентън, докато вдигаше яката на палтото си.

— Заобиколихме отзад и се опитахме да надзърнем през прозорците, за да видим дали вътре става нещо. Засега нищо — каза Марино. — Луси мисли, че има заглушаващо устройство, а аз мисля, че трябва да разбием вратата и да нахлуем с пистолетите, без да чакаме ОБР.

— Защо? — попита тъмнокосата жена.

— Познавам ли ви? — Луси бе нервна и недружелюбна, отвътре й кипеше.

— Марти Лание, ФБР.

— Идвала съм тук навремето — каза Луси, отвори сака си и издърпа едно от чекмеджетата в багажника на Марино. — Руп мразеше джиесеми и не ги допускаше в къщата.

— Индустриалният шпионаж… — започна Лание.

— Той ги мразеше — прекъсна я Луси. — Смяташе ги за просташки. Ако сте вътре и се опитате да използвате телефона си или да влезете в интернет, не хващате сигнал. Той не се занимаваше с шпионаж. Безпокоеше се други да не го правят.

— Предполагам, че може да има много мъртви зони — каза Бентън. Имаше предвид варовиковата къща с високи прозорци и балкони с перила от ковано желязо, която напомняше на Луси за големите частни домове в сърцето на Париж, на остров Сен Луи.

Тя познаваше дома на Шандон, населяван от покварените аристократи, от които произлизаше Жан-Батист. Къщата на Стар приличаше на него по стил и размери, а някъде вътре бяха Бонел и Бъргър, и Луси щеше да направи каквото е нужно, за да влезе и да ги намери. Тя пъхна скришом в сака хидравличен разширител, а после открито сложи вътре прибора за нощно виждане, който бе подарила на Марино за последния му рожден ден и който на практика представляваше преносима версия на уреда, монтиран на хеликоптера й.

— Мразя политическите съображения, но все пак… — почна Лание.

— Тук имаш право — каза Бентън. Гласът му бе нетърпелив и напрегнат. — Представете си, че разбием вратата, а те седят в хола и пият кафе. Най-много се тревожа да нямаме ситуация със заложници и намесата ни да изостри нещата. Не съм въоръжен. — Последните думи бяха отправени към Марино и прозвучаха като обвинение.

— Знаеш какво имам — каза Марино на Луси: даваше й неизречена инструкция.

Специален агент Лание с нищо не показа, че е чула това или че е забелязала как Луси грабна мек черен калъф с размерите на тенис ракета, само че с надпис „Берета СХ4“. Подаде го на Бентън и той го метна през рамо. Не знаеха кой е в къщата или в близост до нея, но очакваха Жан-Батист Шандон. Той беше или Боби Фулър, или някой друг и работеше с помощници, които изпълняваха заповедите му — зли хора, способни на всякакви низости. Ако Бентън срещнеше някого, не смяташе да се защитава с голи ръце, а с компактна деветмилиметрова карабина.

— Мисля, че трябва да се обадим на ОБР и да повикаме щурмовия екип — каза предпазливо Лание. Не искаше да изглежда, че дава акъл на полицията как да си върши работата.

Марино не й обърна внимание. Вперил поглед в къщата, той попита Луси:

— И кога е било това? Кога си била тук за последно и си видяла заглушаващата система?

— Преди около две години — каза тя. — Руп я имаше поне от началото на деветдесетте. Много мощна заглушаваща система, която може да блокира радиочестотите от двайсет до три хиляди мегахерца. Полицейските радиостанции работят на осемстотин мегахерца и няма да струват пукната пара тук, както и джиесемите. Ако искаш малък тактически съвет, съгласна съм с нея. — Тя погледна Лание. — Докарай веднага ОБР, и то най-добрия екип, защото трудната част не е разбиването на вратата, а какво ще правиш, ако срещнеш съпротива, защото не знаем кой или какво има вътре. Ако нахлуеш сам, може да те гръмнат или пък шефовете ще те разпнат после. Избирай.

Говореше спокойно, макар че вътрешно крещеше и не искаше да чака никого. Обърна се към Марино.

— На кой канал си, в случай че видя някого?

— На първи — каза той.

Луси бързо тръгна по посока на Сентръл Парк Саут и щом сви зад ъгъла, затича. Зад къщата имаше павирана площадка, която водеше до дървена гаражна врата, боядисана в черно. Наблизо стоеше един униформен полицай, с когото се бе запознала преди малко, и оглеждаше храстите с фенерчето си. Четирите етажа на къщата над него бяха тъмни, без нито един осветен прозорец.

— Виж какво — каза Луси, откопча сака и извади прибора за нощно виждане. — Аз ще постоя тук и ще огледам прозорците за следи от топлинно излъчване. А ти по-добре иди отпред. Смятат да разбият вратата.

— Никой не ме е повикал. — Чертите му бяха неразличими в трепкащата светлина на уличните лампи. По възможно по-любезен начин й казваше да си го начука.

— Щурмовият екип идва насам и никой няма да те повика. Можеш да питаш Марино. Той е на първи канал. — Луси включи инфрачервения уред и го насочи към прозорците горе. На екрана те изглеждаха тъмнозелени, а пердетата бяха сивкавобели. — Може да има някакво топлинно излъчване от коридорите — каза тя и видя как полицаят тръгва.

Скоро се скри от погледа й, запътил се да участва в щурма. Той обаче нямаше да се състои там, където отиваше, а на мястото, което току-що бе напуснал. Луси извади хидравличния разширител — той можеше да упражни налягане от седемстотин килограма на квадратен сантиметър, напъха челюстите в пролуката между гаражната врата и касата и заработи с крачната помпа. Дървото заскърца, после се чуха няколко силни пукота: железните панти се огънаха и се скъсаха. Тя грабна инструментите си, промуши се през отвора и затвори вратата, така че от улицата да не личи, че е разбита.

Озова се в хладен мрак. Стоеше на най-ниското ниво от гаража на Стар и се опитваше да се ориентира. Инфрачервеният уред нямаше да й помогне тук, той улавяше само топлина, така че Луси извади фенерчето си и го включи.

Алармената система на къщата не работеше. Вероятно след пристигането на Бонел и Бъргър човекът, който ги бе пуснал вътре, не я бе включил отново. „Може би Настя“, помисли Луси. Беше виждала икономката при последното си идване и я помнеше като немарлива и високомерна жена, една от скорошните придобивки на Хана, или може би на Боби. Беше й се сторило странно, че хора като Настя изведнъж са станали част от живота на Руп. Те не бяха в стила му и вероятно решението не бе негово. Това я накара да се зачуди какво в действителност се е случило с него. Не мислеше, че е възможно да убиеш някого със салмонела, а и едва ли имаше грешка в диагнозата, не и в Атланта — град, който се славеше със своите медицински центрове. Може би Руп сам бе пожелал да умре, защото Хана и Боби съсипваха живота му и той знаеше какво го чака занапред: да остане без нищо, стар, немощен и зависим от тях. Беше възможно. Хората правят такива неща. Хващат рак, претърпяват злополуки, съкращават пътя до неизбежното.

Остави сака и извади глока от кобура на глезена си. Дългият лъч на фенерчето шареше по варосаните стени и теракотените плочки. Току вляво от вратата на гаража имаше място за миене на колите. От края на един небрежно навит маркуч капеше вода, по целия под бяха разхвърляни мръсни кърпи, между тях лежеше обърната пластмасова кофа, а наблизо имаше няколко туби белина „Клорокс“. Виждаха се следи от обувки и гуми. Имаше и ръчна количка и лопата, покрити с кора от засъхнал цимент.

Тя проследи дирите от колела по пода и още отпечатъци от стъпки с различни шарки и размери, може би от маратонка, може би от ботуш. Поне двама души бяха идвали тук, а вероятно и повече. Вслушваше се и осветяваше помещението с лъча на фенерчето. Знаеше как би трябвало да изглежда това мазе и забелязваше разликите. Навсякъде личаха следи от дейност, която нямаше нищо общо с поддръжката на стари коли. Мощният лъч мина по ремонтна зона с работни маси, уреди за налягане, измервателни уреди, въздушни компресори, устройства за зареждане на акумулатори, щанги, кутии с масло и гуми, всичките прашни и нахвърляни както дойде, сякаш никой не ги е ползвал по предназначение.

Изобщо не беше като едно време, когато подът бе толкова чист, че човек можеше да яде на него, защото гаражът бе гордостта на Руп — освен библиотеката му. Двете помещения бяха свързани чрез тайна врата зад една картина с кораби. Лъчът на фенерчето мина по дебелия слой прах и паяжините на един подемник, който Руп бе инсталирал, когато автомобилните канали станаха незаконни — бе решено, че не са безопасни заради въглеродния окис, който се събира в ямата, когато двигателят на колата работи. По-рано тук нямаше гол дюшек до стената, покрит с големи кафяви петна, като от кръв. Луси видя косми — дълги, тъмни, руси — и усети някаква миризма, или поне така й се стори. Наблизо имаше кутия с хирургически ръкавици.

На около десет крачки бе старият автомобилен канал, покрит с бояджийско платно, което по-рано го нямаше. Подът наоколо бе осеян със стъпки, подобни на другите, които бе видяла, и имаше петна засъхнал бетон. Тя приклекна и повдигна края на платното. Отдолу имаше листове шперплат, а под тях фенерчето й освети дупката, на чието дъно се виждаше неравен пласт бетон, не много дебел, само около половин метър. Който и да бе нахвърлял вътре бетона, не си бе направил труда да го заглади: повърхността бе грапава, на бабуни. На Луси й се стори, че усеща пак онази миризма, и ясно почувства тежестта на пистолета в ръката си.

Забърза нагоре по рампата, вървеше покрай стената. На второто ниво Руп Стар държеше колите си. Щом взе завоя, зърна светлина. Стъпваше безшумно по плочите, навремето безупречно чисти, а сега прашни, нашарени със следи от гуми и поръсени с много пясък и сол.

Чу гласове и спря. Женски гласове. Стори й се, че е Бъргър. Нещо за „запушена“, а после друг глас каза: „Е, все някой го е направил“ и „Казаха ни, че…“, и няколко пъти се повтори фразата „Това очевидно не е вярно“.

След това Бъргър попита:

— Какви приятели? И защо не сте ни го казали по-рано?

Последва приглушен женски глас, който говореше бързо и с акцент. Луси предположи, че това е Настя, и се заслуша за мъж, за Боби Фулър. Къде беше той? Съобщението, което Бъргър бе оставила на Марино, докато се намираха още в лабораторията без телефоните си, гласеше, че двете с Бонел отиват на среща с Боби. Той уж бил долетял рано тази сутрин от Форт Лодърдейл заради чутото по новините — че е открита коса от Хана — и Бъргър поискала да говори пак с него, защото имала много въпроси. Боби отказал да се срещне с нея в прокуратурата или на някое публично място и предложил да се видят в къщата, в тази къща. Къде беше тогава? Луси бе проверила — обади се в кулата на летището в Уестчестър и разговаря със същия онзи вечно груб диспечер.

Той се казваше Лех Петерек и беше поляк. Държеше се много недружелюбно, защото просто си беше такъв и това нямаше нищо общо с Луси. Всъщност той изобщо не се сети коя е, преди да му каже номера на хеликоптера си, а дори и тогава си припомни съвсем смътно. Каза, че днес нямало полети, пристигнали от Южна Флорида, нито пък полети на гълфстрийма, който обикновено използваха Боби Фулър и Хана Стар — гълфстрийма на Руп. Той си беше в хангара и не бе мърдал оттам от седмици — в същия хангар, който използваше и Луси, защото Руп й бе посредничил при покупките на хеликоптери. Руп я бе запознал с тези забележителни машини, както и с фераритата. За разлика от дъщеря си Хана, той бе добронамерен човек и до самата му смърт Луси се бе чувствала сигурна за своя поминък, и през ум не й бе минавало, че някой ще поиска да го унищожи просто ей така.

Стигна до горния край на рампата, все така покрай стената. Единствените запалени лампи бяха в дъното вляво, откъдето долитаха и гласовете, но Луси не виждаше никого. Бъргър, а вероятно и Бонел, и Настя, бяха скрити зад коли и дебели колони, облицовани с махагон и покрити със защитна обвивка от черен неопрен, така че безценните коли да не получат вдлъбнатини по вратите. Луси се приближи, вслушваше се за някакъв признак на беда или опасност, но нямаше нищо, макар разговорът на моменти да заприличваше на спор.

— Е, очевидно някой го е направил. — Това без съмнение беше Бъргър.

— Тук непрекъснато влизат и излизат хора. Има толкова забави. Винаги е било така. — Пак гласът с акцента.

— Казахте, че приемите са намалели след смъртта на Руп Стар.

— Да. Не са толкова много. Но все още идват някои хора. Не знам. Господин Фулър обича усамотението. Той и приятелите му идват тук долу. Аз не им досаждам.

— Искате да ви повярваме, че не знаете кой влиза и излиза? — Третият глас трябваше да е на Бонел.

Колите на Руп Стар. Колекция колкото грижливо подбрана и сантиментална, толкова и впечатляваща и рядка. „Пакард“ 1940-а като онзи, който притежавал баща му. „Тъндърбърд“ 1957-а, за какъвто си мечтаел Руп в гимназията, когато карал фолксваген костенурка. „Камаро“ 1969-а, като онова, което имал след завършването на Харвард. „Мерцедес“ 1970-а седан, с който се възнаградил, след като започнал да печели добре на Уолстрийт. Луси мина покрай безценния му „Дюзенберг Спийдстър“ от 1933-та, „Ферари 355 Спайдър“ и последната кола, която бе купил преди смъртта си и не бе имал възможност да реставрира — жълто такси „Чекър“ от 1979-а: Руп твърдеше, че му напомняло за Ню Йорк в златните му времена.

Новите допълнения към колекцията му: ферарита, поршета, ламборгини, бяха купени наскоро под влиянието на Хана и Боби, включително бялото „Бентли Азур“ кабрио, което бе паркирано срещу стената, запушено от червената „Карера GT“ на Боби. Бъргър, Бонел и Настя стояха до задния му калник и разговаряха, с гръб към Луси, все още, без да я забелязват. Тя им подвикна едно здрасти и им каза да не се стряскат. Вече беше до чекъра и забеляза остатъци от пясък по гумите му и дири, водещи до тях. Високо предупреди всички, че е въоръжена, и продължи да се приближава. Те се обърнаха и тя позна изражението върху лицето на Бъргър, защото го бе виждала и преди. Страх. Недоверие и болка.

— Недей — каза Бъргър и си пролича, че се страхува от Луси. — Свали пистолета. Моля те.

— Какво? — попита изумено Луси и забеляза как дясната ръка на Бонел потрепва.

— Моля те, свали пистолета — каза Бъргър безизразно.

— Опитвахме се да те открием по телефона, по радиото. Ей, по-полека — каза Луси на Бонел. — Отдалечи ръцете от тялото си. Бавно. Протегни ги напред. — Пистолетът й бе готов за стрелба.

— Каквото и да си направила, няма нужда от това — каза Бъргър. — Моля те, свали го.

— Кротувайте. Спокойно. Идвам при вас и ще поговорим — каза Луси. — Не знаеш какво се случи. Не можахме да се свържем с теб. Мамицата му! — изкрещя тя на Бонел. — Да не си посмяла да си мръднеш пак ръката!

Настя промърмори нещо на руски и се разплака.

Бъргър пристъпи към Луси и каза:

— Дай ми пистолета и ще поговорим. Ще поговорим за каквото искаш. Всичко е наред. Няма значение какво си направила. Независимо дали става дума за пари или за Хана.

— Нищо не съм направила. Изслушай ме.

— Успокой се. Просто ми дай пистолета. — Бъргър се взираше в нея, а Луси се взираше в Бонел, за да е сигурна, че не посяга към оръжието си.

— Няма да се успокоя. Ти не знаеш коя е тя. — Луси имаше предвид Настя. — Нито пък който и да било от тях. Тони е дошла тук. Не знаеш, защото не можахме да се свържем с теб. Часовникът й е имал джипиес и тя е била тук. Дошла е тук във вторник и е умряла тук. — Хвърли поглед към жълтото такси „Чекър“. — И той я е държал тук известно време. Или пък те.

— Никой не е бил тук. — Настя клатеше глава и плачеше.

— Лъжеш — каза Луси. — Къде е Боби?

— Не знам нищо. Просто правя каквото ми кажат — проплака Настя.

— Къде беше той във вторник следобед? — попита Луси. — Къде бяхте ти и Боби?

— Аз не слизам тук, когато той показва колите на разни хора.

— Кой друг е бил тук? — попита Луси, но Настя не отговори. — Кой беше тук във вторник следобед и през цялата сряда? Кой потегли оттук в четири и нещо сутринта, вчера сутринта? С това. — Луси кимна към таксито и каза на Бъргър: — Тялото на Тони е било в него. Не можахме да се свържем с теб, за да ти кажем. Люспите жълта боя, открити по трупа й, са от нещо старо. Стара кола, боядисана в този цвят.

— Много проблеми се събраха — каза Бъргър. — Ще ги оправим някак си. Моля те, Луси, дай ми пистолета.

Малко по малко започна да й просветва какво има предвид Бъргър.

— Независимо какво си направила, Луси.

— Нищо не съм направила. — Луси говореше на Бъргър, но държеше под око Бонел и Настя.

— Няма значение. Ще го преодолеем — каза Бъргър. — Но всичко трябва да свърши сега. Трябва. Дай ми пистолета.

— До дюзенберга ей там има кутии — каза Луси. — Това е стационарната система, която заглушава телефоните и радиостанциите ви. Ако погледнете, ще ги видите. Намират се от лявата ми страна, до стената. Приличат на малка пералня и сушилня, с редици лампички отпред. Превключватели за различните радиочестоти. Руп нареди да я инсталират и можете да видите, че е включена. Лампичките светят червено, защото всички честоти са заглушени.

Не помръднаха и не погледнаха. Очите им бяха приковани в Луси, сякаш тя можеше да ги убие всеки момент — както Бъргър си бе наумила, че е направила с Хана. „А ти си била вкъщи онази вечер. Жалко, че не си видяла нищо.“ През последните седмици Бъргър го повтаряше многократно, защото домът на Луси бе на Бароу стрийт и Хана бе видяна за последно на Бароу стрийт, а Бъргър знаеше на какво е способна Луси и не й вярваше, страхуваше се от нея, мислеше я за непозната, за чудовище. Луси не знаеше какво да каже, за да промени това, да превърти живота назад до предишното положение. Обаче нямаше да позволи на разрухата да се задълбочи. Всичко щеше да свърши сега.

— Джейми, иди там и погледни — каза Луси. — Моля те. Иди до кутиите и погледни. Има превключватели за различните честоти.

Бъргър я заобиколи отдалеч. Луси не я гледаше, бе заета да наблюдава ръцете на Бонел. Марино бе споменал, че Бонел работи в „Убийства“ отскоро, и й личеше, че е неопитна. Не разбираше какво става, защото не се вслушваше в инстинктите си, опитваше се да мисли и бе паникьосана. Ако се вслушаше в инстинктите си, щеше да осъзнае, че Луси е агресивна, защото самата Бонел е агресивна, че не Луси е предизвикала това противопоставяне.

— При кутиите съм — обади се Бъргър откъм страничната стена.

— Превключи всички лостчета. — Луси не я поглеждаше. Проклета да е, ако се остави да я убие едно шибано ченге. — Би трябвало лампичките да светнат в зелено, а вие с Бонел да получите множество съобщения на телефоните си. Това ще ви подскаже, че много хора са се опитвали да се свържат с вас и че онова, което ви казвам, е истина.

Чуха се щракания на превключватели.

— Опитай да използваш радиото си — каза Луси на Бонел. — Марино е отвън на улицата. Ако спецекипът още не е разбил входната врата, значи са точно пред нея. Обади му се. Той е на първи канал.

Казваше на Бонел да използва пряка връзка вместо стандартното ретранслиране през диспечер. Бонел откачи радиостанцията от колана си, нагласи канала и натисна бутона за предаване.

— Пушач, чуваш ли ме? — каза, без да откъсва очи от Луси. — Пушач, в ефир ли си?

— Да, чувам те, Лос Анджелис — чу се напрегнатият глас на Марино. — Какво е положението?

— Намираме се в мазето заедно с Детето чудо. — Бонел не отговаряше на въпроса на Марино.

Той я питаше дали е добре, а тя му казваше къде е, като използваше кодовите названия, които двамата явно си бяха измислили. Луси бе Детето чудо и Бонел не й вярваше. Не съобщаваше на Марино, че са в безопасност. Всъщност правеше точно обратното.

— Детето чудо е с теб, така ли? — попита Марино. — Ами Орлицата?

— Потвърждавам и за двете.

— Някой друг?

Бонел погледна към Настя и отговори:

— Хейзъл.^[1] — Още едно кодово име, което бе измислила току-що.

— Кажи им, че съм отворила вратата на гаража — каза Луси.

Бонел предаде това, докато Бъргър се връщаше към нея, загледана в блекбърито си, на което пристигаха съобщение след съобщение, придружени от звуков сигнал. Обаждания от Марино, от Скарпета. И от Луси, поне пет. След като бе разбрала, че Бъргър идва насам, без да е наясно какво става, че й липсва жизненоважна информация, Луси й бе звъняла непрекъснато. Беше изпаднала в ужас, бе по-уплашена от когато и да било в живота си.

— Какво е положението ти? — Марино питаше Бонел дали всичко е наред.

— Не съм сигурна кой е в къщата и имах проблеми с радиото — отвърна Бонел.

— Кога мога да очаквам да излезете?

— Кажи му да влезе през гаража — обади се Луси. — Отворен е. Трябва да се качат по рампата до горното ниво.

Бонел предаде съобщението и каза на Луси:

— Приятели сме.

Имаше предвид, че няма да вади пистолета си, че няма да направи някоя шибана глупост като например да я застреля.

Луси свали глока, но не го прибра в кобура на глезена си. С Бъргър тръгнаха да обикалят и тя й показа жълтото такси „Чекър“, мръсотията по гумите и по плочките на пода, но не пипаха нищо. Не отвориха вратите, но надзърнаха през задното стъкло и видяха прокъсаната изгнила постелка, парцаливата лекьосана тапицерия и сгънатата помощна седалка. На пода имаше палто. Зелено. Приличаше на парка. Свидетелят Харви Фоли твърдеше, че е видял жълто такси. Ако не бе много запален по колите, можеше и да не е забелязал, че таксито е около трийсетгодишно, с характерната шахматно оцветена лента, която съвременните модели нямаха. В тъмното всеки щеше да забележи само жълтия цвят, правоъгълното шаси на „Дженеръл Мотърс“ и табелата на покрива, която Фоли си спомняше, че не светела — знак, че таксито е заето.

Луси набързо предаде информацията, която бе получила по телефона от Скарпета, докато с Марино пътуваха насам, уплашени, че се е случило нещо ужасно — Бъргър и Бонел не отговаряха на полицейските радиостанции и на телефоните си и нямаше откъде да знаят, че Тони Дериън е дотичала тук във вторник следобед, че вероятно е умряла в мазето и може би не е единствената жертва. Луси и Бъргър говореха, оглеждаха помещението и чакаха Марино, и Луси все повтаряше, че съжалява, докато накрая Бъргър не й каза да спре. Каза, че и двете са виновни, задето са крили неща, които би трябвало да обсъдят, че никоя от тях не е действала честно. Докато говореше, стигнаха до работните маси, две от които бяха пластмасови, с чекмеджета и множество отделения. Върху тях бяха пръснати инструменти и най-различни части: орнаменти за преден капак, клапани, хром пръстени, гайки, болтове. На един лост за скорости имаше голяма стоманена топка с кръв по нея, или може би ръжда. Не го докоснаха, нито пък макарите с фина жица или малките електронни платки, които Луси разпозна като записващи модули, нито бележника, който намериха.

Той бе подвързан с черен плат, с жълти звезди върху него, и Луси отметна корицата с дулото на глока. Книга със заклинания, с рецепти и отвари за уроки, за защита, за победа и за късмет, всички изписани на ръка с шрифта „Готам“, толкова прецизно, че изглеждаха като напечатани. На масата имаше и малки торбички от златиста коприна и съдържанието на някои бе изсипано: дълги черно-бели косми и валма мъх. Приличаше на вълча козина. Бе разпръсната по масата и по пода, на който личаха следи от чистене, наскоро някой бе бърсал нещо в близост до металически оранжевото „Ламборгини Диабло VT“. Гюрукът му бе свален, а на седалката до шофьора имаше маслиненозелени ръкавици с един пръст, с длани от щавена телешка кожа. Луси си представи как Тони Дериън влиза в къщата горе, след като е тичала дотук.

Представи си как Тони се е чувствала в безопасност с онзи, който я е посрещнал на вратата, който я е отвел в мазето, където температурата бе не повече от тринайсет градуса. Може да е била облечена в палтото си, докато са я развеждали и са й показвали колите, и сигурно е била особено впечатлена от ламборгинито. Може да е седнала зад волана и да е свалила ръкавиците си, за да усети допира на въглеродните влакна и да си пофантазира, а после е слязла и може би тогава се е случило. Извърнала се е и човекът е грабнал нещо, може би лоста за скорости, и я е цапардосал отзад по главата.

— А след това е била изнасилена — каза Бъргър.

— Не е вървяла, но са я местили — каза Луси. — Леля Кей казва, че движението продължило повече от час. А след като умряла, започнало отново. Сякаш е била оставена тук долу, може би върху онзи дюшек, а после той се е върнал. Продължило е ден и половина.

— Когато започнал да убива — Бъргър имаше предвид Жан-Батист, — го правел заедно с брат си Джей. Джей бил хубавецът, той правел секс с жените, а после Жан-Батист ги пребивал до смърт. Никога не правел секс с тях. Неговото удоволствие било убийството.

— Джей е правил секс с тях. Значи може би той си е намерил нов Джей — каза Луси.

— Трябва веднага да открием Хап Джъд.

— Как направихте уговорката с Боби? — попита Луси, когато Марино и четири ченгета, облечени в униформи на спецчастите, се появиха в горния край на рампата и тръгнаха към тях: държаха ръцете си близо до оръжията.

— След срещата в офиса на ФБР се обадих на джиесема му — каза Бъргър.

— Значи тогава той не си е бил вкъщи, или поне не в тази къща — заключи Луси. — Освен ако не е бил изключил заглушаващата система и не я е включил пак, след като е говорил с теб.

— Горе в библиотеката има чаша от коняк — каза Бъргър. — Тя може да ни каже дали Боби е той. — Имаше предвид Жан-Батист Шандон.

— Къде е Бентън? — попита Луси, когато Марино стигна до тях.

— С Марти отидоха да вземат докторката. — Очите на Марино шареха навсякъде, попиваха всичко по масите и по пода. Той погледна таксито „Чекър“ и добави: — Криминолозите вече идват. Да видим дали ще можем да разберем какво е станало тук. А докторката ще донесе електронния нос.