Патриша Корнуел
Проектът Калигула (18)

17.

Светлините на Манхатън хвърляха мъжделиво сияние по хоризонта и го обагряха в тъмнолилавия цвят на синина. Бентън пътуваше на юг по Уестсайдската магистрала покрай река Хъдсън, в посока към центъра.

Между складовете и оградите се мяркаше Палмолив Билдинг, а часовникът „Колгейт“ показваше седем без двайсет. Статуята на свободата се открояваше на фона на реката и небето. Шофьорът на Бентън сви по Вестри стрийт, навлизайки по-дълбоко във финансовия район, където признаците на западаща икономика бяха осезаеми и потискащи: прозорци на ресторанти, покрити с кафява хартия, бележки за прекратяване на дейността, залепени по вратите, окончателни разпродажби, бизнес помещения и апартаменти, давани под наем.

Докато хората се изнасяха оттук, на тяхно място се появяваха графитите, рисунки със спрей, нашарили изоставените ресторанти, магазини, метални ролетки и празни билбордове. Груби, тъпи драсканици, повечето скандални и безсмислени, и рисунки навсякъде, някои наистина потресаващи. Стоковият пазар като Хъмпти Дъмпти, който пада от стената. Корабът „Американска икономика“ потъва по подобие на „Титаник“. Фреска на „Фреди Мак“^[1] като Гринч в шейна, отрупана с дългове, осемте му елена „рискови кредитори“ препускат по покривите на поставени под възбрана къщи. Чичо Сам, който се е навел, за да може AIG^[2] да го опъне отзад.

Уорнър Ейджи бе мъртъв. Бентън научи за това не от Скарпета, а от Марино, който му се обади преди няколко минути, но не защото знаеше или дори предполагаше каква роля е изиграл Ейджи в живота му. Марино просто смяташе, че Бентън трябва да знае, че съдебният психиатър е скочил от моста, а блекбърито на Скарпета е открито в хотелската му стая, където е живял от средата на октомври, тоест по време на есенния сезон на Си Ен Ен. Карли Криспин — или пък някой друг — сигурно бе сключила договорка с Ейджи. Тя да го доведе в Ню Йорк, да му уреди жилище и да се грижи за него в замяна на информация и гостуване в шоуто й. По някаква причина бе решила, че си заслужава. Бентън се зачуди доколко е вярвала в истинността на данните, предоставяни от Ейджи, и дали изобщо й е пукало, стига да й се размине и да успее да си спечели популярност в праймтайма на телевизията. Или пък Ейджи е бил замесен в нещо, което Бентън не би могъл и да си представи? Не знаеше, не знаеше фактически нищо и се зачуди дали някога ще може да забрави Уорнър Ейджи. Зачуди се защо не изпитва облекчение или задоволство, защо не изпитва нищо, абсолютно нищо. Беше като изтръпнал. Така, както се бе чувствал, когато най-сетне излезе от дълбоката си нелегалност, когато възкръсна от мъртвите.

Първия път, когато вървеше по пристанището в Бостън — града на неговата младост, където се бе крил по различни коптори цели шест години — и осъзна, че вече не му се налага да е измисленият Том Хавиланд, не изпита еуфория. Не се почувства свободен. Не почувства нищо. Стана му ясно защо някои хора, като излязат от затвора, ограбват първия попаднал им магазин, за да се върнат зад решетките. Той също искаше да се върне в своето изгнание от самия себе си. Беше му лесно да не носи бремето на истинската си самоличност. Беше свикнал да се чувства зле. Беше открил цел и утеха в безцелното си съществувание и страданията си, докато отчаяно търсеше начин да се измъкне и с хирургическа прецизност кроеше планове за премахването на онези, които бяха направили нужно неговото несъществуване — престъпния картел, френската фамилия Шандон.

Пролетта на 2003-та. Хладен, почти студен вятър духаше от сушата към морето, слънцето бе изгряло и Бентън стоеше на кея Бъроуз и гледаше как морското подразделение на бостънската пожарна бригада ескортира боен кораб с норвежки флаг. Червените лодки бяха заобиколили огромния сив кораб, пожарникарите бяха в добро настроение, седяха на водните оръдия, насочваха ги нагоре и изстрелваха дълги струи вода в шеговит салют. „Добре дошли в Америка“. Сякаш този поздрав бе за него. „Добре дошъл отново, Бентън“. Но той не се чувстваше добре дошъл. Не чувстваше нищо. Гледаше спектакъла и се преструваше, че е само за него, нещо като ощипване, за да провери дали е още жив. „Жив ли си?“, питаше се непрекъснато. „Кой съм аз?“ Мисията му най-сетне бе приключила в тъмното сърце на Луизиана, сред блатата, гниещите имения и пристанищата, където бе използвал ума и пистолета си, за да се отърве от своите потисници, семейство Шандон и техните главорези, и бе спечелил. „Всичко свърши — казваше си. — Ти спечели.“ Не трябваше да се чувства така, мислеше си, докато вървеше по кея и гледаше как пожарникарите се забавляват. Фантазиите му за радостта, която ще изпита, в един миг бяха станали фалшиви и безвкусни — също като да захапеш пържола и да осъзнаеш, че е от пластмаса; също като да пътуваш по огряна от слънцето магистрала към един мираж и да не се приближаваш дори и със сантиметър.

Откри, че е ужасен от мисълта да се върне към нещо, което вече го няма, че се страхува от възможността за избор, както по-рано се бе страхувал от липсата й, страхува се да си върне Кей Скарпета, както по-рано се бе страхувал, че никога няма да си я върне. Животът с неговите сложности и противоречия. Нищо няма смисъл и всичко има. Уорнър Ейджи си бе получил заслуженото, и си го бе причинил сам, но вината не бе негова и не биваше да го укоряват. Едно заболяване от менингит на четиригодишна възраст бе съсипало живота му също толкова сигурно, колкото ако го бе блъснала кола, и тази верижна реакция бе продължила, един сблъсък след друг, без спиране, докато тялото му се озове на платното на моста. Ейджи се намираше в моргата, а Бентън в едно такси, и в този момент двамата имаха нещо общо помежду си: предстоеше им ден на разплата, в който щяха да се изправят срещу своя Създател.

ФБР заемаше шест етажа от федералната сграда „Джейкъб К. Джавитс“ в сърцето на правителствения център — модернистичен комплекс от стъкло и бетон, заобиколен от сгради в по-традиционен стил: съдебната палата и държавни офис сгради, а на няколко пресечки се намираха кметството, централното полицейско управление, окръжната прокуратура и градският затвор. Както повечето правителствени центрове, и този бе опасан с жълта лента и заграждения, а на стратегически места бяха разположени бетонни прегради, които да попречат на евентуални коли бомби да стигнат прекалено близо. Целият площад отпред, лабиринт от зелени пейки и хълмчета, покрити с изсъхнала трева и петна сняг, бе недостъпен за обикновените хора. За да влезе в сградата, Бентън трябваше да слезе от таксито до Томас Пейн Парк и да притича през Лафайет, където трафикът вече бе оживен. Сви надясно по Дуейн стрийт, също затворена за коли и снабдена с подвижна преграда, шипове за гуми и караулка с пазач, за в случай че някой не забележи табелите „Не влизай“.

41-етажната сграда от стъкло и гранит още не бе отворена, така че той натисна звънеца и се представи на униформения служител на ФБР от другата страна на стъклената врата. Каза, че е дошъл да се срещне със специален агент Марти Лание, и след бърза проверка полицаят го пусна да влезе. Бентън му подаде шофьорската си книжка, изпразни джобовете си и мина през рентгеновия скенер. Статусът му не бе по-специален, отколкото на имигрантите, които се редяха по Уърт стрийт всеки работен ден, опитвайки се да получат американско гражданство. В другия край на гранитното фоайе имаше втори пропускателен пункт, разположен зад солидна стъклено метална врата до асансьорите, и Бентън отново мина през същата процедура, само че този път му взеха шофьорската книжка и в замяна му дадоха ключ и временен пропуск.

— Всички електронни устройства, включително телефони, оставете тук — каза полицаят от будката си и посочи редица малки шкафчета над една маса, сякаш Бентън никога досега не бе идвал тук. — Дръжте пропуска си на видно място през цялото време. Ще получите шофьорската си книжка, когато върнете ключа.

— Благодаря. Да видим дали ще успея да запомня всичко това.

Бентън се престори, че заключва блекбърито си в шкафа, но вместо това го пъхна в ръкава си. Като че ли имаше голяма опасност да снима шибания офис! Прибра ключа в джоба на палтото си, влезе в асансьора и натисна копчето за двайсет и осмия етаж. Пропускът с голямото V, обозначаващо, че е посетител, бе още една обида и той го пъхна в джоба си; чудеше се дали беше постъпил правилно, когато Марино му се обади, за да му съобщи за самоубийството на Ейджи.

Марино бе споменал, че е на път към Родмънс Нек и че ще се видят на срещата, когато ФБР се сети да определи часа й. Бентън, който току-що се бе качил в таксито и пътуваше към центъра за същата тази среща, за която говореше Марино, предпочете да не казва нищо. Реши, че няма право да говори за това. Явно Марти Лание не бе пожелала той да присъства. Бентън не знаеше кого е повикала, но Марино не бе в списъка, иначе щеше да е тук, а не на път към Бронкс. Бентън си помисли, че може би по-рано, в разговора си с Лание, Марино е казал нещо, което да я ядоса.

Вратите на асансьора се отвориха пред секция „Изпълнително ръководство“, отделена със стъклени врати, на които бе гравиран печатът на Департамента на правосъдието. Не се виждаше жива душа. Бентън не влезе да седне, а предпочете да изчака в коридора. Заразхожда се покрай изложбените витрини, типични за всяка квартира на Бюрото, в която бе стъпвал — ловни трофеи, както ги наричаше той. Свали си палтото и все така нащрек за следа от нечие присъствие се зае да разглежда останките от Студената война. Камъчета, монети и цигарени кутии с кухини за скришно пренасяне на микрофилми. Противотанкови ракети от Съветския блок.

Мина покрай плакати на филми за ФБР: „Хора на властта“, „Историята на ФБР“, „Къщата на 92-ра улица“, „Гръмотевично сърце“, „Дони Браско“. Цяла стена, която продължаваше до безкрай. Винаги се бе изумявал от неутолимия интерес на хората към всичко, свързано с Бюрото, не само тук, а и в чужбина. Нищо в агентите на ФБР не бе скучно, освен ако не си един от тях. Тогава това бе работа, само дето те притежаваха. Не само теб, а и всички около теб. Когато Бюрото го бе притежавало, бе притежавало и Скарпета, и бе позволило на Уорнър Ейджи да ги раздели, да ги откъсне един от друг, да ги качи насила на различни влакове, отправящи се към различни лагери на смъртта. Бентън си каза, че не му липсва старият живот, не му липсва шибаното ФБР. Шибаният Ейджи му бе направил шибана услуга. Ейджи бе мъртъв. Усети бодване на емоция и това го сепна, стресна го.

Обърна се, щом чу бързи стъпки по плочките. Към него идваше жена, която никога не бе виждал. Брюнетка, поразително красива, с хубаво тяло, на около трийсет и пет, с меко кафяво кожено яке, черни панталони и ботуши. Бюрото имаше навика да наема повече от полагащия му се дял красиви и талантливи хора. Това не бе стереотип, а факт. Цяло чудо беше, че нямаше повече любовни връзки в службата — при тези мъже и жени, работещи рамо до рамо всеки божи ден, първокласни екземпляри, малко опиянени от властта и притежаващи солидна доза нарцисизъм. Но обикновено те се въздържаха от такива неща. Когато Бентън беше агент, любовните връзки в службата бяха изключение или пък толкова дълбоко законспирирани, че рядко ги разкриваха.

— Бентън? — Тя протегна ръка и стисна здраво неговата. — Марти Лание. Охраната ми каза, че се качвате, и не исках да ви карам да чакате. Идвали сте тук и преди.

Това не беше въпрос. Не би го попитала, ако вече не знаеше отговора, заедно с всичко друго, което би могла да открие за него. Той моментално я определи какъв тип е. Адски умна, хиперактивна, не познава провала. Това, което наричаше ВПД — „в постоянно движение“. Бентън държеше в ръка блекбърито си. Не му пукаше дали Лание го е забелязала. Демонстративно проверяваше съобщенията си. Не му казвайте какво да прави. Той не е шибан посетител!

— Ще бъдем в конферентната зала на КСА — каза тя. — Първо ще вземем кафе.

Щом използваше конферентната зала на командващия специален агент, значи срещата нямаше да включва само тях двамата. Акцентът й беше от Бруклин или от белите предградия на Ню Орлиънс, тези двата трудно се различаваха. Но какъвто и да бе, тя полагаше усилия да го изглади.

— Детектив Марино не е тук — каза Бентън, като пъхна блекбърито в джоба си.

— Той не е важен — отвърна тя в движение.

Тази забележка подразни Бентън.

— Разговарях с него по-рано, както знаете, и в светлината на последните събития той ще е най-полезен за всички там, където е. — Тя хвърли поглед към часовника си, черен гумен „Луминокс“, популярен сред военноморските „тюлени“. Вероятно бе членка на водолазния екип, още една жена чудо от Бюрото. — Скоро би трябвало да стигне. — Имаше предвид на Родмънс Нек. — Слънцето изгрява някъде в седем и петнайсет. Не след дълго въпросният пакет трябва да бъде обезвреден и тогава ще разберем какво има вътре и как да действаме.

Бентън не каза нищо. Беше раздразнен. Изпитваше враждебност.

— Или по-скоро „ако“. Ако има причина да действаме. Не знаем със сигурност, че е свързан с нещо друго. — Тя продължаваше да отговаря на незададени въпроси.

Класически агент на ФБР, все едно новаците ги пращаха в някаква школа по бюрократичен език, за да се научат да увъртат. Казвай на хората онова, което искаш да знаят. Няма значение какво трябва да знаят. Подвеждай ги, заобикаляй въпроса или пък, най-често, не им казвай нищо.

— На този етап е трудно да се каже кое с какво има връзка — добави тя.

Бентън имаше чувството, че над него се е спуснал някакъв стъклен похлупак. Нямаше смисъл да коментира. Тя нямаше да го чуе. Гласът му изобщо нямаше да достигне до нея. Можеше да се окаже и че няма глас.

— Първия път му се обадих, защото бе посочен като лице за контакт в една заявка за търсене на данни, пратена ни от КИЦ — говореше тя. — Татуировка на човека, който е доставил пакета във вашата сграда. Това ви го обясних по време на краткия ни телефонен разговор, Бентън, и осъзнавам, че не знаете нищо друго. Извинявам се, но трябва да ви уверя, че не бихме ви повикали в този ранен час, ако въпросът не бе извънредно спешен.

Вървяха по дълъг коридор покрай редица стаи за разпити — всяка гола, с маса и два стола и стоманена релса за белезници, всичко в бежово и синьо, което Бентън наричаше „федерално синьо“. Синьо като фона на всяка снимка на директор, която бе виждал. Синьо като роклите на Джанет Рино. Синьо като вратовръзките на Джордж У. Буш. Синьо като хората, които лъжат до посиняване. Републиканско синьо. Във ФБР имаше страшно много сини републиканци. ФБР винаги бе било консервативна организация. Нищо чудно, че изпъдиха Луси, уволниха я. Бентън беше безпартиен. Вече не беше никакъв.

— Имате ли някакви въпроси, преди да се присъединим към другите? — Лание спря пред бежова метална врата. Въведе кода на електронното табло и ключалката изщрака.

— Доколкото разбрах — рече Бентън, — очаквате от мен да обясня на детектив Марино защо сте му казали, че трябва да е тук, и как така сме се събрали за тази ваша среща, без той да знае нищо. — Гневът клокочеше в него.

— Вие с Питър Роко Марино се познавате отдавна.

Прозвуча му странно някой да нарича Марино с пълното му име. Лание отново крачеше енергично напред. Още един коридор, този път по-дълъг. Гневът на Бентън вече почваше да изкипява.

— Работили сте заедно по много случаи през деветдесетте, когато сте били началник на ОПН. Който сега е ОПА — каза тя. — А после кариерата ви е била прекъсната. Предполагам, че знаете новината. — Продължаваше да върви, без да го поглежда. — За Уорнър Ейджи. Не го познавах, никога не съм го срещала. Макар че от известно време представлява интерес за нас.

Бентън спря. Бяха сами по средата на безкрайния празен коридор, монотонна гледка от мръсни бежови стени и протрити сиви плочки. Обезличен, институционализиран. С идеята да изглежда непровокативно, прозаично, невпечатляващо, безжалостно.

Той сложи ръка на рамото й и остана леко изненадан от твърдостта му. Тя бе дребна, но силна, и когато очите й срещнаха неговите, в тях имаше въпрос.

— Не се ебавай с мен — каза Бентън.

Метален проблясък се мярна в очите й и тя каза сухо:

— Моля, махнете си ръката.

Той я отпусна покрай тялото си и повтори тихо и безизразно:

— Не се ебавай с мен, Марти.

Тя скръсти ръце и го загледа. Позата й бе леко предизвикателна, но в нея нямаше страх.

— Ти може да си от новото поколение и да са те натъпкали до ушите с инструктажи, но аз съм много по-наясно как стават нещата, отколкото ти би могла да разбереш и за десет живота — каза той.

— Никой не подлага на съмнение опита или знанията ви, Бентън.

— Знаеш точно за какво говоря, Марти. Не ми свиркай да дойда при теб като някое проклето куче и после да ме водиш на някаква среща, за да покажа на всички номерата, на които ме е научило Бюрото през тъмните векове. Бюрото не ме е научило и на едно проклето нещо. Аз сам съм се научил и ти никога няма да добиеш и най-малка представа през какво съм преминал и защо. И кои са те.

— „Кои са те“ ли? — Лание не изглеждаше никак смутена.

— Хората, с които се е забъркал Уорнър. Защото натам биеш, нали? Като нощна пеперуда, Уорнър е придобил цвета на обкръжението си. След известно време става невъзможно да различиш същества като него от мръсните сгради, на които са кацнали. Той беше паразит. Човек с антисоциално личностно разстройство. Социопат. Психопат. Или както там наричате чудовищата в днешно време. Ама че работа, тъкмо бях започнал да го съжалявам този глух кучи син.

— Не мога да си представя, че го съжалявате — каза тя. — След онова, което е направил.

Тези думи свариха Бентън неподготвен.

— Ще кажа само, че ако Уорнър Ейджи не бе загубил всичко, и то нямам предвид само във финансово отношение, и не бе рухнал психически до степен да не може да се контролира, или с други думи, не се бе отчаял — продължи тя, — щяхме да имаме много повече поводи за тревога. Що се отнася до хотелската му стая, може Карли Криспин да е плащала за нея, но по чисто практически причини. Ейджи няма кредитни карти. Всичките са изтекли. Живеел е в лишения и вероятно е давал на Карли пари в брой, за да възстановява разходите й, или поне част от тях. Между другото, искрено се съмнявам тя да има нещо общо с това. Единствената й цел е била шоуто й да продължи.

— С кого се е забъркал той. — Не прозвуча като въпрос.

— Имам чувството, че знаете. Ако намериш подходящите точки на натиск, можеш да обезвредиш някой два пъти по-едър от теб.

— Точки на натиск. В множествено число. Повече от една — каза Бентън.

— Работим върху тези хора. Не сме сигурни кои са, но се приближаваме към тях. Ето защо сте тук — каза тя.

— Те не са си отишли — каза Бентън.

Тя тръгна отново.

— Не можах да се отърва от всичките — каза той. — Те разполагаха с години, за да действат, да причиняват неприятности, да разберат каквото искат.

— Като терористите — каза тя.

— Ами, те са си терористи. Само че от по-различен тип.

— Четох в досието от какво сте се отървали в Луизиана. Впечатляващо. Добре дошли обратно. Не бих искала да съм на ваше място в онзи момент. Нито пък на мястото на Скарпета. Уорнър Ейджи не е грешал съвсем — вие сте се намирали в най-голямата възможна опасност. Но мотивите му са били изключително погрешни. Искал е да изчезнете. Всъщност това е било по-лошо, отколкото да ви убие. — Каза го с такъв тон, сякаш описваше кое е по-неприятно, менингитът или птичият грип. — За останалото сме виновни ние, макар че мен ме е нямало тогава, бях млада и зелена помощник-прокурорка в Ню Орлиънс. Подписах с Бюрото година по-късно, след това завърших магистратура по съдебна психология, защото исках да се занимавам с поведенчески анализ, сега съм координатор на НЦАНП^[3] за офиса в Ню Орлиънс. Няма да кажа, че не съм била повлияна от ситуацията там или от вас.

— Била си там, когато и аз бях. Когато и те бяха. Сам Лание. Следователят от Батън Руж — каза Бентън. — Имате ли някаква връзка?

— Чичо ми е. Предполагам, може да се каже, че работата с тъмната страна на живота ни е семейна черта. Знам какво е станало там. Всъщност аз работя за офиса в Ню Орлиънс, пристигнах тук преди няколко седмици. Бих могла да свикна с Ню Йорк, ако успея някога да си намеря място за паркиране. Не е трябвало да ви гонят от Бюрото, Бентън. Навремето не мислех така.

— Навремето?

— Уорнър Ейджи бе прозрачен. Оценката му за вас, уж като представител на Отдела за грижи за агентите под прикритие. Онази хотелска стая в Уолтъм, Масачузетс. Лятото на 2003-та, когато той прецени, че вече не сте годен за служба, предложи ви работа на бюро или да обучавате нови агенти. Запозната съм с това. Правилна постъпка, но по неправилни причини. Трябваше да се съобразим с мнението му и вероятно беше за добро. Ако бяхте останали, какво си мислите, че щяхте да направите? — Спря пред следващата затворена врата и го погледна.

Бентън не отговори. Лание въведе кода и двамата влязоха в Криминалния отдел, лабиринт от работни кутийки, всичките сини.

— Все пак това бе загуба за Бюрото, много голяма загуба — каза тя. — Предлагам да си вземем кафе в стаята за почивка. — Тръгна нататък. Стаята бе малка и в нея имаше кафеварка, хладилник, маса и четири стола. — Няма да кажа, че човек получава каквото си е заслужил. Имам предвид Ейджи — добави, докато наливаше кафе за двамата. — Той погуби кариерата ви, или поне се опита, а сега направи същото със своята.

— Той започна да съсипва кариерата си много отдавна.

— Така е.

— Онзи, който се измъкна от затвора в Тексас, преди да го екзекутират — каза Бентън. — Не се отървах от всичките. Не се отървах от него, не можах да го намеря. Жив ли е още?

— Как го пиете? — Тя отвори кутия сметана и изплакна една пластмасова лъжичка на мивката.

— Не се отървах от всичките. Не се отървах от него — повтори Бентън.

— Ако някога успеем да се отървем от всичките — каза Лание, — ще остана без работа.

 

 

Полигонът на Родмънс Нек бе заобиколен от десетметрова ограда, върху която имаше намотки бодлива тел. Ако не бе това недружелюбно препятствие, гърмежите на оръдия и множеството окачени навсякъде табели, на които пишеше: „Внимание, взривове!“, „Не се приближавай!“ и „Дори не си помисляй да паркираш тук!“, то според Марино най-южният край на Бронкс, протегнат като пръст в пролива Лонг Айланд, щеше да е най-апетитният имот в североизточната част.

Ранното утро бе сиво и облачно, вятърът поклащаше водораслите и голите дървета. Двамата с лейтенант Ал Лобо пътуваха с черен джип през това, което му приличаше на петдесетакров тематичен парк от бункери, тренировъчни постройки, работилници, хангари с камиони за бързо реагиране и бронирани коли, вътрешни и външни стрелбища, включително едно за снайперисти. Полицията, ФБР и служителите на други агенции бяха изхабили тук сума ти боеприпаси и празните гилзи се срещаха начесто като кофи за боклук на пикник. Нищо не отиваше нахалост, дори полицейските коли, разбити по време на служба или просто карани до скапване. Те пристигаха тук, за да бъдат стреляни, взривявани и използвани за симулации на събития в градска обстановка, като например безредици или самоубийствени атентати.

Въпреки цялата сериозност на мястото в базата имаше и следи от полицейски хумор — ярко боядисани бомби, ракети и гаубични снаряди, забити с носа в земята: стърчаха на най-невероятни места, като картинки от някой комикс. В почивките, когато времето бе хубаво, сапьорите и инструкторите готвеха на открито пред бараките и играеха на карти или със служебните кучета, или пък, по това време на годината, седяха и си приказваха, докато поправяха електрическите части на стари повредени играчки — дарения за бедни семейства, които не можеха да си позволят коледни подаръци. Марино обичаше това място и докато двамата с Лобо пътуваха и си говореха за Доди Ходж, му хрумна, че за първи път при идването си тук не чува стрелба на полуавтоматични и автоматични МР5 — шум, който бе толкова постоянен, че му действаше успокояващо, също като шума на пуканки в киното.

Дори морските патици, които плуваха наблизо или щъкаха по брега, бяха привикнали към него и може би го очакваха. Нищо чудно, че това бе едно от най-добрите места за лов на водни птици. Патиците не възприемаха гърменето на пушките като опасност — което бе адски неспортсменско според Марино. „Би трябвало да го нарекат Сезона на лесните мишени“, помисли си той и се зачуди какво ли причиняват постоянните стрелби и взривове на риболова, защото бе чувал, че в пролива има морски костур и камбала. Някой ден щеше да си купи лодка и да я държи в яхтклуба на Сити Айланд. Може би дори щеше да живее там.

— Мисля, че трябва да слезем тук — каза Лобо и спря тахото на една взривна площадка на около сто метра от мястото, където бе заключен пакетът на Скарпета. — Та колата ми да е по-надалеч. Хората се разстройват, когато без да искаш взривиш градска собственост.

Марино слезе, като внимаваше къде стъпва. Земята бе неравна, осеяна с камъни и осколки. Теренът наоколо се състоеше от ями и прегради от торби с пясък. Имаше груби пътеки, водещи към изолационните кутии и наблюдателните постове от бетон и бронирано стъкло, а зад тях бе водата. Вода, простираща се докъдето поглед стига, няколко лодки в далечината и яхтклубът на Сити Айланд. Беше чувал истории за съдове, които се откъсвали от пристана и течението ги отнасяло до брега на Родмънс Нек, а цивилните служби отказвали да отидат да ги приберат с думите, че не им плащат достатъчно за това. Трябваше да е „който го намери, за него си остава“. Ако лодката бе „Уърлд Кат 290“ с два четиритактови двигателя „Сузуки“ и бе заседнала на сушата, в пясък и камъни, Марино би минал през градушка от куршуми и шрапнели, стига да не му се налага да я връща.

Сапьорката Ан Дройдън бе далеч пред тях, облечена в униформа, която се състоеше от тъмносин панталон със седем джоба, вероятно с вълнена подплата заради времето, яке, войнишки ботуши и плътно прилепващи очила с кехлибарен оттенък. Не носеше шапка, а ръцете й бяха голи, докато закрепваше стоманената тръба на унищожителя с ударно задействане към една сгъваема стойка. Представляваше хубава гледка, но вероятно бе твърде млада за Марино. На трийсет, трийсет и малко.

— Опитай се да се държиш прилично — каза Лобо.

— Мисля, че би трябвало да я причислят към оръжията за масово поразяване — каза Марино.

Както винаги, му бе трудно да не я зяпа открито.

Имаше нещо особено в нейната сурова хубост и изумително ловките й ръце и той осъзна, че му напомня малко за докторката, каквато бе тя на същата възраст, в самото начало на съвместната им работа в Ричмънд. По онова време бе нечувано жена да ръководи толкова голяма съдебномедицинска система като тази на щата Вирджиния, а Скарпета бе първата жена съдебен лекар, с която Марино се запозна, а може би и първата, която изобщо бе виждал.

— Това телефонно обаждане от хотел „Елизиум“ до Си Ен Ен… Просто ми хрумна нещо и ще го кажа, макар да звучи доста невероятно, защото тази жена е на колко, на петдесет-шейсет? — Лобо се върна към разговора, който бяха водили в джипа.

— Какво общо има възрастта на Доди Ходж с обаждането й? — каза Марино.

Не беше сигурен дали е постъпил правилно, като бе оставил Луси и Скарпета сами в хотел „Елизиум“.

Не разбираше какво става там, но знаеше, че Луси със сигурност умее да се грижи за себе си, даже по-добре и от него, ако трябваше да е честен. Можеше да улучи клечката на близалка от петдесет метра. Въпреки това той бе целият напрегнат и се мъчеше да си обясни нещата. Според Лобо обаждането на Доди Ходж до Си Ен Ен снощи било проследено до хотел „Елизиум“. Това бе номерът, посочен като източник, само че Доди Ходж не бе гостенка на хотела. Същият администратор, с когото Марино бе разговарял и по-рано, му каза, че нямали регистриран човек с това име, а когато Марино му даде физическото описание на Доди по информация от КИЦ, онзи категорично отрече. Нямал представа коя е Доди Ходж и освен това миналата нощ никой не се бил свързвал с номера на „Докладът на Криспин“. Всъщност от хотела нямало никакви изходящи обаждания точно по това време — в девет и четирийсет и три — когато Доди бе позвънила в Си Ен Ен и бе сложена на изчакване, преди да я пуснат в ефир.

— Какво знаеш за така нареченото „заблуждаване“? — попита Лобо, докато вървяха напред. — Чувал ли си за тези „заблуждаващи карти“, които се продават?

— Чувал съм. Още един шибан проблем, за който да се тревожим — каза Марино.

На полигона бе забранено да се използват джиесеми, както и всичко друго, което излъчва електронен сигнал. Искаше му се да се обади на Скарпета и да й каже за Доди Ходж. Или пък може би трябваше да го каже на Луси. Току-виж съществуваше връзка между Доди Ходж и Уорнър Ейджи. Но не можеше да се обади на никого, не и от полигона, където имаше поне една възможна бомба, заключена в изолационна кутия.

— Адски си прав — рече Лобо, докато вървяха, брулени от ледения вятър откъм пролива, който се промъкваше през оградата и между натрупаните торби с пясък. — Купуваш си една напълно законна „заблуждаваща карта“ и можеш да направиш така, че на екрана на получателя да се покаже, който номер искаш.

Марино размишляваше, че ако Доди Ходж е имала връзка с Уорнър Ейджи, който явно имаше връзка с Карли Криспин, в чието шоу Ейджи бе гостувал многократно тази есен, и Доди се бе обадила снощи, може би и тримата бяха свързани. Шантава работа. Как биха могли да са свързани Ейджи, Доди и Карли, и защо? Това приличаше на онази мрежа от разклонения върху видеостената в КИЦ. Търсиш едно име и откриваш още петдесет, свързани с него. Също като обърканите диаграми, които бе чертал върху черната дъска в часа по английски, когато го караха да прави анализ на съставните изречения.

— Веднъж преди няколко месеца — продължи Лобо — телефонът ми звъни. Поглеждам номера на обаждащия се и виждам, че е шибаната централа на Белия дом. Викам си: „Какво става, по дяволите?“. Отговарям, а отсреща десетгодишната ми дъщеря се опитва да си преправи гласа и казва: „Моля, изчакайте да ви свържем с президента“. Не ми беше забавно. Това е телефонът, който ползвам за работа, и сърцето ми сякаш спря, сериозно.

Марино се запита следното: ако имаше едно име, което да обединява всички разклонения, кое щеше да е то?

— Оказа се, че някакъв неин приятел, единайсетгодишно момче, й дал „заблуждаващата карта“, както и самата идея — каза Лобо. — Влизаш в интернет и номера на Белия дом го има там. Шибана работа! Имам чувството, че всеки път, когато открием начин да спрем тези гадости, се появява нещо ново, което обезсмисля усилията ни.

Хана Стар, реши Марино. Само дето му се струваше, че единственото общо между всички е докторката, и това го притесняваше. Ето защо сега крачеше през взривната площадка в мразовитото утро. Вдигна яката на палтото си. Ушите му бяха толкова ледени, че имаше чувството, че ще окапят.

— Ако си купиш „заблуждаваща карта“, май можеш да бъдеш проследен чрез обслужващата фирма — каза той на Лобо.

Ан Дройдън вървеше към бялата метална изолационна кутия. Носеше празна кана за мляко. Сложи я под една цистерна и започна да я пълни с вода.

— Ако представиш на обслужващата фирма съдебно разпореждане, може и да ти излезе късметът, но това е само при положение, че имаш заподозрян. Ако нямаш, как по дяволите да разбереш до кого ще те отведе фалшивият номер, особено пък ако той не е използвал собствения си телефон? Това е еба ти кошмарът — каза Лобо. — Значи тази Доди Ходж, ако е умна поне колкото десетгодишно дете, може да е използвала „заблуждаваща карта“, за да ни отклони от следата. Може снощи, когато се е обадила в „Доклада на Криспин“, да е нагласила нещата така, че да изглежда, че е в хотел „Елизиум“, докато всъщност е била дявол знае къде. А може би е искала да натопи този Ейджи, за когото ми разправяш. Може да не го е харесвала и да му е извъртяла гаден номер. Но пък, от друга страна, защо си толкова сигурен, че тя е пратила картичката?

— Гласът, който пее, е нейният.

— Кой го казва?

— Бентън. Би трябвало да знае, след като е прекарал толкова време с нея в лудницата.

— Това не означава, че тя е пратила картичката. Трябва да внимаваме с предположенията. Мамка му, какъв студ! И заради нещата, които вършим тук, не мога да нося свестни ръкавици.

Дройдън остави каната на земята до големия черен куфар, който съдържаше дванайсеткалиброви патрони за пушка и частите на унищожителя с ударно задействане, или водното оръдие. Наблизо имаше преносимо сандъче за боеприпаси, няколко големи сака, които вероятно съдържаха още инструменти и екипировка, включително защитен сапьорски костюм и шлем, които Дройдън щеше да сложи, когато е готова да извади пакета от изолационната кутия. Клекна до отворения куфар и извади черна пластмасова тапа, завинтваща се цевна кутия и един патрон. В далечината се чу шум от дизелов двигател — една линейка се появи и паркира на черния път, за да е готова, в случай че нещата не протекат по план.

— Повтарям: не твърдя, че тази Доди е използвала „заблуждаваща карта“ — каза Лобо, докато сваляше чантата от рамото си. — Казвам само, че това, което телефонът показва като номер на обаждащия се, вече пет пари не струва.

— Хич не ми обяснявай — рече Дройдън, докато запушваше единия край на тръбата с тапата. — На моя приятел му спретнаха такъв номер със заблуждаване, някаква тъпачка, срещу която той има ограничителна заповед. Обадила му се, а номерът показвал, че уж звъни майка му.

— Лоша работа — каза Марино.

Значи Дройдън си имаше приятел.

— Това е като онези анонимни проксита, които хората използват, за да не можеш да проследиш IP адреса им, или пък ако го проследиш, да изглежда, че са в някоя друга държава, когато всъщност са ти съседи. — Тя пъхна патрона в цевната кутия и я завинти към задния край на тръбата. — За нищо, свързано с телефони или компютри, не можеш да си сигурен дали е такова, каквото изглежда. Престъпниците носят шапка-невидимка. Не знаеш кой какво прави, а дори и да знаеш, е трудно да го докажеш. Вече на никого за нищо не можеш да държиш сметка.

Лобо бе извадил от чантата си лаптоп и тъкмо го включваше. Марино се зачуди защо тук може да се ползва компютър, но не и телефон. Не попита. Беше свръхнапрегнат, сякаш моторът му щеше да прегрее всеки момент.

— Значи не трябва да облека костюм или нещо такова? — каза той. — Сигурни ли сте, че там вътре няма нещо като антракс или някакъв химикал, който ще ми причини рак?

— Преди да прибера пакета в изолационната кутия снощи — каза Дройдън — го проверих най-грижливо с FH 40, 2200R и APD 2000^[4], широкообхватна йонизационна камера, газов монитор, и изобщо с всеки детектор, за който можете да се сетите, отчасти заради самоличността на мишената.

Имаше предвид Скарпета.

— Приехме нещата, меко казано, сериозно — продължи Дройдън. — Не че някога сме небрежни, но този път обстоятелствата се определят като особени. Отрицателен резултат за биологични агенти, поне за известните като антракс, рицин, ботулизъм, SEB^[5] и чума. Отрицателен резултат за алфа, бета, гама и неутронна радиация. Няма бойни отровни вещества или раздразнителни вещества. Няма нервнопаралитични и кожнообривни вещества — отново говоря за известни такива. Няма токсични газове като амоняк, хлор, водороден сулфид, серен диоксид. Не се задействаха никакви аларми, но каквото и да има в пакета, то изпуска газ. Мога да го помириша.

— Вероятно е съдържанието на онова чудо с формата на епруветка — каза Марино.

— Нещо с противна миризма, като на катран — отвърна тя. — Не знам какво е. Нито един от детекторите не можа да го разпознае.

— Поне знаем какво не е — каза Лобо. — Което е донякъде успокоително. Да се надяваме, че няма причина за тревоги.

— Може би е някакъв тукашен замърсител? — Марино си мислеше за всички устройства, обезвредени на полигона. В продължение на десетилетия най-различни бомби и пиротехника бяха обстрелвани с водното оръдие и взривявани.

— Както казах, не получихме резултат — рече Дройдън. — Освен това взехме предвид възможното взаимодействие с други газове, което би могло да даде фалшив положителен резултат. Ако питате за устройствата, които обезвреждаме тук и които биха могли да изпуснат нещо, като се започне от бензин и дизелово гориво и се стигне до белина, то остатъчните изпарения са твърде малко, за да бъдат засечени. Снощи не получихме никаква фалшива тревога, макар че ниските температури не са идеалните условия, на LCD-тата определено не им харесва времето тук, а ние не смятахме да вкарваме чантата в някое помещение, след като не знаем с какво си имаме работа.

Насочи унищожителя почти право нагоре и го напълни с вода, после запуши предния край с червена тапа. Сведе тръбата хоризонтално и затегна скобите. Бръкна отново в отворения куфар, извади лазерен прицел и го прикрепи на края на дулото. Лобо остави лаптопа върху един чувал с пясък — на екрана се виждаше рентгенова снимка на пакета на Скарпета. Дройдън щеше да използва образа, за да начертае мишена, към която да насочи лазерния прицел, така че да може да унищожи източника на захранване — батериите — с водното оръдие.

— Би ли ми подал шнура? — каза тя на Лобо.

Той отвори неголямото стоманено сандъче за боеприпаси, боядисано в армейско зелено, и извади макара с нещо, което приличаше на жица с жълта пластмасова изолация — детониращ шнур с малка мощност, така че да може да се употребява и без огнеупорни дрехи или специален сапьорски костюм. Представляваше всъщност тънка тръбичка, покрита отвътре с експлозив НМХ, точно колкото е нужно, за да предаде ударна вълна, която да задейства ударника в цевната кутия, който на свой ред да удари капсула на патрона, който пък да възпламени барутния заряд. Само че този патрон бе халосен. Нямаше куршум. Това, което излизаше от дулото, бе около 150 грама вода, движещи се със скорост 250 метра в секунда — достатъчно, за да пробият сериозна дупка в пакета и да унищожат батериите.

Дройдън разви няколко метра от шнура и прикрепи единия му край към цевната кутия, а другия — към запалително устройство, което приличаше на малко зелено дистанционно с два бутона: един червен и един черен. Отвори два от саковете, извади оттам зеленото яке, панталони и шлем на сапьорския костюм и каза:

— Сега, момчета, ако ме извините, трябва да се преоблека.