Патриша Корнуел
Проектът Калигула (16)

15.

Фордът „Краун Вик“ на Марино бе покрит с тънък слой сол и това му напомняше за неговата кожа, която по това време на годината бе суха и се лющеше. Нюйоркската зима влияеше по един и същ начин на него и на колата му.

Не му беше в стила да кара мръсен автомобил, целия изподраскан, с протрити седалки и малка дупка в провисналата тапицерия на тавана, и това постоянно го смущаваше, а понякога го и дразнеше. Одеве, когато се бяха видели със Скарпета пред нейната сграда, бе забелязал голяма ивица белезникав прах на якето й там, където го бе обърсала във вратата. Сега отиваше да я вземе и му се искаше по пътя да има отворена автомивка.

Открай време бе придирчив към вида на возилото си, поне отвън, независимо дали е полицейска патрулка, камион или „Харли“. Бойната колесница на един мъж е отражение на неговата същност и на мнението му за себе си — като се изключи хаосът, който едно време не го бе притеснявал, стига определени хора да не го видят. Признаваше си, че е бил мърляч, особено по време на дните си в Ричмънд, и винеше за това някогашната си склонност към самоунищожение. Тогава купето на патрулката му бе затрупано с документи, чаши от кафе, опаковки от храна, пепелниците бяха толкова препълнени, че не можеше да ги затвори, на задната седалка имаше захвърлени дрехи, а в багажника — купища полицейска екипировка, пликове с улики и неговата пушка „Уинчестър“. Но вече не. Вече се беше променил.

Отказването от алкохола и цигарите бе разрушило из основи предишния му живот, като стара сграда, сравнена със земята. Това, което бе изградил на негово място, засега бе доста добро, само дето вътрешният му календар и часовник бяха разстроени и може би винаги щеше да е така, не само заради начините, по които си прекарваше или не си прекарваше времето, но и защото то бе толкова повече отпреди — по негови изчисления имаше три до пет допълнителни часа дневно. Беше го пресметнал на хартия — задача, възложена му от неговата психотерапевтка Нанси в лечебния център на Северния бряг на Масачузетс по-миналия юни. Беше се усамотил на един градински стол пред параклиса, където можеше да усеща мириса на морето и да го слуша как се разбива в скалите. Въздухът бе хладен, а слънцето топлеше темето му, докато той седеше и правеше сметките. Никога нямаше да забрави шока, който бе изпитал. Една цигара отнемаше седем минути от живота му, но още две-три минути отиваха само за ритуала: да реши къде и кога да го направи, да извади пакета, да изтръска от него една цигара, да я запали, да дръпне дълбоко за първи път, след това още пет или шест пъти, да я загаси, да хвърли фаса. Пиенето убиваше още повече време: когато веселбата започнеше, денят кажи-речи приключваше.

— Душевният покой идва от знанието какво можеш и какво не можеш да промениш — бе казала Нанси, когато той й показа разкритията си. — А това, което не можеш да промениш, Пийт, е, че близо половин век си прахосвал поне двайсет процента от часовете си на бодърстване.

Трябваше или да запълва разумно дни, които са с двайсет процента по-дълги, или да се върне към лошите си навици, което бе напълно изключено след всички неприятности, които му бяха причинили. Започна да се интересува от четене, следене на текущите събития, сърфиране в Мрежата, чистене, организиране, поправяне на разни неща, обикаляше между щандовете на „Забарс“ и „Хоум депо“, а ако не можеше да спи, отиваше в „Ту Тръкс“, пиеше кафе, разхождаше кучето Мак или ходеше в огромния гараж на ОБР. Постави си за цел да оправи скапаната си полицейска кола, сам работеше върху нея с лепило и боя за драскотини и полагаше големи старания. Чрез бартери и подмолни машинации се сдоби със съвсем нова сирена, решетка и сигнални лампи. Бе придумал хората от радиосервиза да програмират по специален начин мобилното му радио Моторола Р25, така че да лови множество други честоти, освен тези на ОСО, Отдела за специални операции. Със собствени пари бе купил бронирано чекмедже, което монтира в багажника, за да съхранява в него екипировка и припаси, като се започне от батерии и допълнителни муниции и се стигне до сак с личната му деветмилиметрова карабина „Берета Сторм“, дъждобран, работни дрехи, лека бронирана жилетка и резервен чифт боти „Блекхок“.

Пусна чистачките и пръсна голяма доза течност върху предното стъкло. На него се образуваха две чисти дъги, докато колата излизаше от Замръзналата зона, зоната с ограничен достъп около полицейското управление, където се допускаха само упълномощени лица. Повечето прозорци на сградата от кафяви тухли бяха тъмни, особено тези на четиринайсетия етаж, командния център, където се намираха стаята „Теди Рузвелт“ и офисът на комисаря — там нямаше никого. Минаваше пет. На Марино му бе отнело известно време да напише заповедта за обиск и да я прати на Бъргър заедно с пояснение защо не е могъл да се яви на срещата с Хап Джъд. Питаше дали е минала добре и казваше, че съжалява, задето не е бил там, но бил зает с наистина спешен случай.

Напомняше й за възможната бомба в сградата на Скарпета и отбелязваше, че сега се притеснява за евентуален пробив в сигурността на ССМ, а дори и на полицейското управление и офиса на окръжния прокурор, заради кражбата на блекбърито на докторката. На него имаше записани разговори, съобщения и поверителна информация, засягащи цялата правораздавателна система на Ню Йорк. Е, може и да преувеличаваше малко, но не се бе явил за среща с шефката си. Беше поставил Скарпета на първо място. Бъргър щеше да го обвини, и то не за първи път, че има проблем с приоритетите. Бакарди го обвиняваше в същото и точно затова не се разбираха.

На кръстовището на „Пърл“ и „Файнест“ забави край бялата караулка. Ченгето вътре, което се виждаше като неясна фигура през замъгленото стъкло, му махна с ръка. Марино си помисли дали да не се обади на Бакарди, както правеше някога — по времето, когато нямаше значение колко часът е и какво прави тя. В началото на връзката им никой момент не бе неудобен и той можеше да говори с нея, когато си поиска, да й разкаже какво става, да чуе нейния отговор, остроумните й забележки, постоянните й подмятания, че й липсва и кога ще се видят отново. Искаше му се да звънне на Бонел — Ел Ей, както я наричаше вече — но не можеше да го направи на този етап, и изведнъж осъзна с какво нетърпение очаква да види Скарпета, макар и по работа. Беше се изненадал, направо не можеше да повярва, когато тя му се обади по телефона и каза, че имала проблем и се нуждаела от неговата помощ. Стана му приятно от мисълта, че голямата клечка Бентън не е всемогъщ. Бентън не можеше да направи нищо за това, че Карли Криспин е откраднала блекбърито на докторката, Марино обаче можеше. Хубавичко щеше да я нареди!

Медният шпил на стария Улуърт Билдинг се издигаше, заострен като шапка на вещица, на фона на нощното небе над Бруклинския мост, където трафикът бе слаб, но постоянен, и създаваше шум като от морски прибой или от далечен вятър. Марино усили звука на полицейското радио, заслушан в разговорите между полицаи и диспечери — уникален език от кодове и насечени комуникации, който изглеждаше безсмислен на останалия свят. Марино имаше слух за него, сякаш го бе използвал през целия си живот, и можеше да разпознае своя номер, колкото и зает да беше.

— … осем-седем-нула-две.

Това му подейства като кучешка свирка и той изведнъж застана нащрек. Усети прилив на адреналин, сякаш някой бе настъпил газта, и грабна микрофона.

— Нула-две слуша — предаде той, пропускайки целия си номер, 8702, защото предпочиташе да запазва известна анонимност винаги, когато е възможно.

— Можете ли да се обадите на един номер?

— Потвърждавам.

Диспечерът му даде номер и Марино го записа върху една салфетка, докато караше. Беше нюйоркски номер, който му се струваше познат, но не можеше да определи чий е. Той се обади и отсреща вдигнаха още при първото позвъняване.

— Лание — каза женски глас.

— Детектив Марино, Нюйоркско полицейско управление. Диспечерът току-що ми даде този номер. Някой там да ме търси? — Той сви по „Кънал“, насочвайки се към Осмо авеню.

— Тук специален агент Марти Лание от ФБР — каза жената. — Благодаря ви, че се свързахте с мен.

Да му се обажда в пет сутринта?

— Какво има? — попита той и се сети защо номерът му се бе сторил познат.

Това бе телефонната централа на офиса на ФБР в Ню Йорк, с която се беше свързвал много пъти, но Марти Лание не му бе позната, нито пък вътрешният й номер. За първи път чуваше за нея и не можеше да си представи защо ще го издирва толкова рано сутринта. После си спомни. Петровски бе пратил на ФБР снимките от охранителната камера на мъжа с татуирания врат. Марино изчака, за да види какво иска специален агент Лание. Тя каза:

— Току-що получихме информация от КИЦ, в която вие сте записан като лице за контакт по една заявка за търсене на данни. Става дума за инцидента на Сентръл Парк Уест.

Това го сепна. Тя му се обаждаше за подозрителния пакет от Сентръл Парк Уест точно в момента, когато той пътуваше натам, за да вземе Скарпета.

— Добре — каза Марино. — Открихте ли нещо?

— Компютрите намериха съвпадение в една от нашите бази данни.

Надяваше се да е тази с татуировките. Нямаше търпение да чуе кой е този лайнар с шапка на „ФедЕкс“, който бе оставил подозрителния пакет за докторката.

— Можем да се видим в офиса ни по-късно тази сутрин и да поговорим за това — каза Лание.

— По-късно ли? Казвате, че сте открили съвпадение, но работата може да почака?

— Ще се наложи да почака, докато полицейското управление приключи с обработката на предмета. — Имаше предвид пакета. Той бе заключен в изолационна кутия на Родмънс Нек и все още никой не знаеше какво съдържа. — Не сме сигурни дали на Сентръл Парк Уест има извършено престъпление — допълни тя.

— Това значи ли, че може да има извършено престъпление другаде?

— Ще поговорим, като се видим.

— Тогава защо ми звъните сега, като че ли е нещо спешно? — Много се подразни, че ФБР бързаха да му се обадят веднага, а после не искаха да му кажат подробностите и го караха да чака, докато им е удобно да свикат шибана среща.

— Предполагах, че сте на работа, тъй като току-що получихме информацията — обясни Лание. — Видях времето, отбелязано на търсенето. Изглежда, карате нощна смяна.

Проклетата потайност на Бюрото, помисли си той ядосано. Нямаше никакво значение дали Марино кара нощна. Тук ставаше дума за самата Лание. Щом се обаждаше от този номер, явно бе в офиса, което означаваше, че има нещо достатъчно важно, за да я накара да отиде на работа по това време. Ставаше нещо голямо. В момента бе започнала да му обяснява, че тя щяла да реши кой друг да присъства на срещата — или в превод, Марино щеше да е в пълно неведение, докато не пристигне там, където и по дяволите да беше това. Голямо значение щеше да има какво ще установят сапьорите за пакета на докторката.

— А какво е вашето положение в Бюрото? — реши да попита Марино, след като тя го разиграваше и му казваше какво да прави.

— В момента работя за Специализирания отряд за борба с банковите обири. И съм главен координатор на Националния център за анализ на насилствени престъпления — отговори тя.

Отряда за борба с банковите обири бе най-старият специализиран отряд в Съединените щати и имаше широка дейност. Състоеше се от полицейски следователи и агенти на ФБР, които се занимаваха с всичко — от банкови обири, отвличания и преследвачи до престъпления в международни води, като например сексуално насилие на туристически кораби или пиратство. Марино не бе особено изненадан, че Отрядът за ББО е замесен в случай, от който се интересуват федералните, но пък Националният център за анализ на насилствени престъпления? С други думи, координатор на Отдела по поведенчески анализ. С други думи, Куантико. Мама му стара, Марино не очакваше това. Специален агент Марти Лание беше онова, което той все още наричаше профайлър, какъвто бе някога и Бентън. Сега Марино разбираше малко по-добре защо е толкова потайна по телефона. ФБР бе напипало нещо сериозно.

— Намеквате, че Куантико се интересува от произшествието на Сентръл Парк Уест, така ли? — изпробва късмета си той.

— Ще се видим по-късно днес — отвърна тя и затвори.

Марино бе само на няколко минути път от сградата на Скарпета, някъде около четирийсети номер на Осмо авеню, в сърцето на Таймс Скуеър. Осветените билбордове, винилните транспаранти, табелите и ярките многоцветни информационни екрани му напомняха за КИЦ. Минаваха таксита, но по улиците нямаше много народ и Марино се зачуди какво ли ще донесе денят. Дали хората наистина щяха да се паникьосат и да не ползват таксита заради Карли Криспин и нейните разкрития? Сериозно се съмняваше. Това беше Ню Йорк. Най-голямата паника, която бе виждал тук, не бе дори тази на 11-и септември, а икономическият ужас. Същото, което гледаше от месеци: тероризмът на Уолстрийт, катастрофалните икономически загуби и постоянният страх, че нещата ще стават още по-зле. Липсата на пукната пара в джоба може да те довърши много по-лесно от някакъв си сериен убиец, който уж обикалял града с жълто такси. Ако си разорен, не би могъл да си позволиш шибано такси и много повече трябва да се тревожиш да не останеш на улицата, отколкото да не те фраснат, докато тичаш.

На площад „Колумб“ таблото на Си Ен Ен вече показваше други новини, които нямаха нищо общо със Скарпета и „Докладът на Криспин“, нещо за Пийт Таунзънд и „Ху“. Информационната лента грееше яркочервена на фона на нощта. Може би ФБР свикваше спешна среща заради това, че Скарпета е критикувала Бюрото публично, наричайки профилирането „отживелица“. Когато някой с нейното положение правеше такива изказвания, федералните го приемаха сериозно и не го подминаваха с лека ръка. Дори и да не го бе казала наистина или да го бе казала неофициално, да бе извадено от контекста и да не бе имала предвид точно това.

Марино се зачуди какво ли е казала всъщност и какво е имала предвид, после реши, че каквото и да е намислило ФБР, вероятно няма връзка с критиките към Бюрото, които и без това не бяха нищо ново или необичайно. Ченгетата критикуваха Бюрото непрекъснато. Най-вече от завист. Ако наистина вярваха в критиките, които отправяха, то нямаше да дават мило и драго, за да влязат в специализираните отряди на ФБР или да идат на курсове в Куантико. Беше се случило нещо друго, което не бе свързано с лошата реклама. Марино все се връщаше към едно и също: трябваше да има нещо общо с татуировката, с мъжа с шапката на „ФедЕкс“. Побъркваше се от мисълта, че му се налага да чака, за да узнае подробностите.

Паркира зад едно жълто такси, хибрид, от най-новите: Ню Йорк ставаше екологичен град. Излезе от своя мръсен, гълтащ сума ти бензин „Краун Вик“ и влезе във фоайето. Скарпета седеше на дивана, облечена в дебело палто от овча кожа и ботуши — като за сутрин, включваща посещение на Родмънс Нек, който бе заобиколен от вода и там винаги бе адски ветровито и студено. Носеше през рамо обичайната си черна работна чанта, в която бяха подредени множество необходими вещи. Ръкавици, калцуни, комбинезони, цифров фотоапарат, основни медицински средства. Такъв бе животът им, никога не знаеха къде могат да се окажат или какво ще открият и затова имаха чувството, че трябва да са винаги готови. Изражението й бе разсеяно и уморено, но тя му се усмихна с благодарност. Беше му признателна, че е дошъл да й помогне, и това го накара да се почувства добре. Тя отиде при него на вратата, излязоха заедно и се спуснаха по стълбите към тъмната улица.

— Къде е Бентън? — попита Марино, докато й отваряше предната врата. — Внимавай за палтото. Колата е адски мръсна. Няма спасение от всичката тази сол и мръсотия по пътя от снега. Не е като във Флорида, Южна Каролина, Вирджиния. Опитваш се да намериш автомивка, ама каква полза? Една пресечка по-нататък колата изглежда сякаш си минал през варовикова кариера. — Отново се чувстваше неловко.

— Казах му да не идва — отвърна Скарпета. — Така или иначе не може да ни помогне за моето блекбъри, но и на Родмънс Нек няма да дойде. Стават много неща и той трябва да свърши някои работи.

Марино не попита какви или защо. Не издаде колко е щастлив, че Бентън го няма, за да го подлага на грубото си отношение. Бентън никога не се бе държал дружелюбно с него, нито веднъж през всичките двайсет години, откакто се познаваха. Не бяха приятели, не се срещаха извън работата, не правеха нищо заедно. Това изобщо не приличаше на познанство между две ченгета. Бентън не ловеше риба, не играеше боулинг и пет пари не даваше за мотоциклети и камиони; двамата никога не бяха висели в някой бар, не бяха приказвали за случаи и за жени, както си приказват мъжете. Истината бе, че единственото общо между Марино и Бентън бе докторката, и той се опита да си спомни кога за последно е бил сам с нея. Харесваше му да я има само за себе си. Щеше да се погрижи за нейния проблем. С Карли Криспин бе свършено!

Скарпета каза същото както винаги:

— Сложи си колана.

Той запали колата и закопча предпазния колан, макар че ужасно мразеше да го прави. Това бе един от онези стари навици, като пиенето и пушенето, които можеше да наруши, но никога не ги забравяше, нито пък му харесваха особено. Голяма работа, че така било по-безопасно! Не можеше да понася да е препасан с колан и това нямаше да се промени. Адски се надяваше никога да не се окаже в ситуация, в която му се налага да изхвръкне светкавично от колата и — опа, мамка му, коланът му още е закопчан, и той умира. Зачуди се дали онзи специален екип още обикаля и прави случайни проверки на ченгетата с надеждата да сгащи някого без колан и да му вземе книжката за половин година.

— Я стига! Сигурно знаеш случаи, в които тези проклети джаджи са затрили някого — каза той. Ако някой знаеше истината по въпроса, това трябваше да е Скарпета.

— Кои джаджи? — попита тя, докато Марино потегляше.

— Коланите. Тези автомобилни усмирителни ризи, за които постоянно опяваш, доктор Най-лошият-възможен-случай. През всичките ми години в Ричмънд там нямаше подли ченгета, които да обикалят и да дебнат останалите дали са си закопчали коланите. На никого не му пукаше и аз никога не съм слагал колан. Нито веднъж. Дори когато ти се качваше в колата ми и почваше да ми досаждаш с приказки за различните начини, по които мога да се нараня или да умра, ако не внимавам. — Приятно му беше да си спомня за онези дни, как обикаляха само двамата, без Бентън. — Помниш ли оня път, когато попаднах в престрелка в Гилпин Корт? Ако не бях в състояние да изскоча веднага от колата, какво мислиш, че щеше да стане?

— Липсва ти инстинктът да си откопчаваш колана, и то именно заради ужасния навик да не го слагаш — каза тя. — А и доколкото си спомням, ти преследваше онзи наркопласьор, а не той теб. Не смятам, че коланът ти е бил някакъв фактор, независимо дали е бил закопчан, или не.

— Исторически погледнато, си има причина ченгетата да не слагат колани — отвърна той. — От памтивека е така. Никога не слагаш колана и никога не палиш вътрешното осветление. Защо ли? Защото единственото, което е по-лошо от това някакъв безделник да почне да стреля по теб, докато си в колата със сложен колан, е да си със сложен колан и вътрешното осветление да работи, така че гадината да може да те види по-добре.

— Мога да ти дам статистически данни — каза Скарпета, загледана през прозореца и някак прекалено кротка. — За всички мъртъвци, които можеха да са си живи и здрави, ако си бяха закопчали колана. Не съм сигурна дали бих могла да ти дам и един пример за някой, който е умрял, защото си го е сложил.

— Ами ако изхвърчиш от крайбрежната улица в реката?

— Ако си без колан, вероятно ще си фраснеш главата в предното стъкло. Не е особено полезно да изгубиш съзнание, когато си под водата. На Бентън току-що му се обадиха от ФБР — добави наглед без никаква връзка. — Чудя се дали някой може да ми каже за какво става въпрос.

— Дано той да знае, защото аз със сигурност не знам.

— Говорил ли си с тях? — попита Скарпета и Марино усети, че е тъжна.

— Преди няма и петнайсет минути, докато идвах да те взема. Бентън каза ли нещо? Да не би да му се обаждаше профайлърка на име Лание? — Марино сви по Парк авеню и се сети за Хана Стар.

Къщата на семейство Стар се намираше недалеч от мястото, към което се бяха насочили.

— Той още беше на телефона, когато излязох. Знам само, че говореше с ФБР.

— Значи изобщо не е споменал какво иска тя? — Марино предполагаше, че е била Марти Лание, че се е обадила на Бентън след разговора с него.

— Не знам. Още беше на телефона, когато излязох — повтори Скарпета.

Не искаше да говори за нещо. Може би с Бентън се бяха карали, или пък беше изнервена и потисната заради откраднатото блекбъри.

— Нещо не ми се връзва — продължи Марино, неспособен да се спре. — Защо ще се обаждат на Бентън? Марти Лание е профайлър на ФБР. Защо й е притрябвало да се обажда на един бивш профайлър?

Достави му тайно удоволствие да го изрече на глас, да нащърби леко бляскавата броня на Бентън. Той вече не беше от ФБР. Дори не беше и полицай.

— Бентън работи по немалко случаи, които са свързани с ФБР. — Тонът й не бе отбранителен, а тих и печален. — Но не знам със сигурност.

— Казваш, че от ФБР го търсят за съвет?

— От време на време.

Марино бе разочарован да го чуе.

— Това е изненадващо. Мислех, че с Бюрото се мразят. — Сякаш Бюрото бе някакъв човек.

— Търсят го за консултации не защото е бивш служител на ФБР, а защото е уважаван съдебен психолог, който много активно предлага професионалната си оценка и мнение за криминални случаи в Ню Йорк и на други места.

Взираше се в Марино в полумрака. Провисналата тапицерия на тавана бе само на сантиметри от косата й. Трябваше да поръча нов плат и високотемпературно лепило и да смени проклетата гадост.

— Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че трябва да има нещо общо с татуировката. — Той изостави темата за Бентън. — Докато бях в КИЦ, предложих да хвърлим по-голяма мрежа, да не претърсваме само базите данни на Нюйоркското полицейско управление, защото не намерихме нищо за татуировката, за черепите и ковчега на врата на онзи. Намерихме обаче нещо за Доди Ходж. Освен че е била арестувана в Детройт миналия месец, открих призовка за Транспортния съд, в която е описано как причинила смут в един градски автобус тук, в Ню Йорк, и казала на някой да се прати по дяволите с „ФедЕкс“. Това е интересно, защото картичката, която е пратила на Бентън, е била в плик на „ФедЕкс“, а мъжът с татуировката, който е доставил твоя пакет, е с шапка на „ФедЕкс“.

— Това не е ли малко като да правиш връзка между различни писма, защото и двете имат пощенски марки?

— Знам. Сигурно е пресилено — каза Марино. — Но не мога да не се запитам дали няма връзка между него и душевноболната пациентка, която ви е пратила пееща коледна картичка, а после ти се е обадила в ефир по телевизията. И ако е така, ще бъда притеснен, защото знаеш ли какво? Този с татуирания врат не е кандидат за наградата за примерен гражданин, щом е в базата данни на ФБР, нали? Там е, защото е бил арестуван или го издирват някъде за нещо, може би за федерално престъпление.

Той намали скоростта. Червената тента на хотел „Елизиум“ вече се виждаше отпред вляво.

Скарпета каза:

— Махнах паролата на моето блекбъри.

Това не му прозвуча като нещо, което би направила. Отначало не знаеше какво да каже и осъзна, че тя е смутена. А Скарпета почти никога не бе смутена.

— На мен също ми писва да го отключвам непрекъснато. — Можеше да й съчувства до известна степен. — Но в никакъв случай не бих го оставил без парола. — Не искаше да звучи укорително, обаче постъпката й не бе никак умна. Трудно му беше да си представи, че тя може да е толкова небрежна. — Е, и какъв е проблемът?

А после го обхвана безпокойство, като се сети за собствените си контакти с нея: имейли, гласова поща, есемеси, копия от доклади, снимки от случая Тони Дериън, включително и онези, които бе направил в апартамента й, с неговия коментар по тях.

— Тоест искаш да кажеш, че Карли може да е видяла всичко в проклетото ти блекбъри? Мамка му!

— Ти имаш очила — каза Скарпета. — И ги носиш постоянно. Аз имам очила за четене, но не ги нося през цялото време. Е, представи си, че обикалям из сградата или излизам да си купя сандвич и трябва да се обадя на някого, а не мога да видя, за да набера тъпата парола.

— Би могла да увеличиш шрифта.

— Този проклет подарък на Луси ме кара да се чувствам деветдесетгодишна. Затова махнах паролата. Дали е било добра идея? Не. Но го направих.

— Каза ли й? — попита Марино.

— Смятах да направя нещо по въпроса. Не знам точно какво. Предполагам, щях да се опитам да свикна, да върна паролата, но така и не се наканих да го направя. Не съм й казала. Тя може дистанционно да изтрие всичко в телефона, а не искам да го прави засега.

— Не. Иначе като си получиш блекбърито обратно, нищо няма да го свързва с теб, освен серийния номер. Пак бих могъл да обвиня Карли Криспин в престъпление, защото стойността му е над двеста и петдесет долара. Но предпочитам да е нещо по-сериозно. — Беше мислил доста по въпроса. — Ако е откраднала информация, ще имам повече материал за работа. Като се има предвид колко неща съхраняваш на блекбърито си, бихме могли да я обвиним в кражба на лични данни, престъпление от клас С. А може би ще успея да докажа и умисъл, ще докажа, че е планирала да продаде информация от Службата по съдебна медицина, да извлече облага, като я оповести публично. Може би ще й докараме нервна криза.

— Надявам се да не направи някоя глупост.

Марино не бе сигурен кого има предвид Скарпета: Карли Криспин или Луси.

— Ако обаче на телефона ти няма данни… — започна отново той.

— Казах й да не го нюква. Ако използвам нейния термин.

— Значи няма да го направи — рече Марино. — Луси е опитен следовател и експерт по компютърна криминалистика, а преди това федерален агент. Знае как работи системата и вероятно знае, че не си използвала проклетата си парола. Би трябвало, след като е създала мрежа на някакъв си сървър — и не искай от мен да използвам нейния жаргон — уж за да ни направи услуга. Както и да е, тя ще дойде да донесе заповедта за обиск.

Скарпета мълчеше.

— Искам да кажа, че тя вероятно може да провери и да разбере за паролата ти, нали? — продължи Марино. — Би могла да разбере, че си престанала да я използваш, нали? Сигурен съм, че следи за такива неща, нали?

— Не мисля, че следи мен — отвърна Скарпета.

Марино започваше да осъзнава защо се държи сякаш нещо я гризе, нещо, което не е свързано с откраднатия смартфон или възможната кавга с Бентън. Не каза нищо. Седяха в очуканата му кола пред един от най-хубавите хотели в Ню Йорк Сити, един портиер ги гледаше, но не излизаше навън да им досажда. Хотелският персонал познаваше колите на ченгетата от пръв поглед.

— Обаче наистина мисля, че следи някого — продължи Скарпета. — Хрумна ми за първи път, когато видях джипиес данните, за които ти разказвах. Стига да иска, Луси може да разбере къде се намира всеки от нас по всяко време. А не мисля, че следи теб или мен. Нито пък Бентън. Едва ли е съвпадение, че изведнъж реши, че трябва да получим тези нови смартфони.

Марино бе сложил ръка на дръжката на вратата и не знаеше какво да каже. От седмици Луси не приличаше на себе си, държеше се особено, бе нервна, ядосана и малко параноична. Той трябваше да обърне по-голямо внимание на това. Трябваше да направи същата връзка, която сега изглеждаше все по-очевидна, колкото по-дълго намекът витаеше във въздуха в тъмната му мръсна кола. И през ум не му бе минавало, че Луси шпионира Бъргър. Такова нещо не би могло да му хрумне, защото той не искаше да вярва в него. Не искаше нищо да му напомня на какво е способна Луси, когато се почувства натясно или просто смята, че е права. Не искаше да се сеща какво бе направила със сина му. Роко си бе зъл по рождение, закоравял престъпник, който не даваше пет пари за никого. Ако Луси не го бе очистила, щеше да го направи някой друг, но Марино не обичаше да му го напомнят. Почти му призляваше от това.

— Джейми работи непрекъснато. Не мога да си представя защо Луси ще е толкова параноична, нито пък какво ще стане, ако Джейми се усети… е, в случай че е вярно. Надявам се да не е. Но познавам Луси и знам, че нещо не е наред, и то от доста време. А ти не казваш нищо и вероятно сега не е моментът да го обсъждаме — каза Скарпета. — Е, как ще действаме с Карли?

— Когато някой работи непрекъснато, понякога другият изперква малко. Разбираш, държи се особено — рече Марино. — В момента аз имам същия проблем с Бакарди.

— А следиш ли я с помощта на джипиес приемник, вграден в смартфон, който си й подарил? — попита горчиво Скарпета.

— Аз съм като теб, докторке. Изкушавам се да хвърля този нов телефон в скапаното езеро — каза той сериозно и изпита съжаление към нея. — Знаеш колко съм зле с писането, дори на обикновена клавиатура, а пък онзи ден си мислех, че натискам бутона за звука, а си направих снимка на шибания крак.

— Ти не би започнал да следиш Бакарди с джипиес дори да си мислиш, че има любовник. Хората като нас не правят такива неща, Марино.

— Е, Луси не е като нас и не казвам, че го прави. — Не го знаеше със сигурност, но вероятно го правеше.

— Ти работиш за Джейми. Не искам да те питам дали има някакви основания… — Скарпета не довърши.

— Няма. Тя не прави нищо — каза Марино. — Гарантирам ти го. Ако кръшкаше, ако си имаше нещо странично, повярвай ми, щях да знам. А не е като да няма възможности. Повярвай ми, това също го знам. Надявам се някак си да се окаже, че Луси не прави каквото казваш. Да я шпионира. Ако Джейми открие нещо такова, няма да й го прости.

— А ти би ли простил?

— Не, по дяволите. Ако имаш някакъв проблем с мен, просто ми кажи. Ако мислиш, че правя нещо, просто ми кажи. Но не ми подарявай лъскав нов телефон, за да можеш да ме шпионираш. Това е непростимо, ако уж вярваш на някого.

— Надявам се да не е така — каза тя. — Е, как ще го направим? — Имаше предвид конфронтацията с Карли.

Слязоха от колата.

— Ще си покажа значката на рецепцията и ще взема номера на стаята й — каза Марино. — После ще й отидем на гости. Само недей да я нокаутираш. Не искам да те прибирам за нападение.

— Ще ми се да можех — отвърна Скарпета. — Представа си нямаш колко ми се ще.