Патриша Корнуел
Проектът Калигула (14)

13.

Агенцията на Луси за компютърна криминалистика „Кънекшънс“ се намираше в сградата, където живееше — бивш склад на компания за сапуни и свещи от деветнайсети век, разположен на Бароу стрийт в Гринич Вилидж, или технически погледнато Фар Уест Вилидж. Двуетажната тухлена къща със заоблени сводове на прозорците бе регистрирана като историческа забележителност, както и съседната сграда, в която едно време се бе помещавала фирма за карети под наем и която Луси бе купила миналата пролет, за да я използва като гараж.

Луси бе истинска мечта за всяка комисия за опазване на културното наследство, защото нямаше и най-малък интерес да променя вида на сградите, с изключение на педантичното добавяне на модерна техника, която да задоволява необичайните й компютърни нужди. Още по-важна за всяка нестопанска организация бе нейната филантропия, в която не липсваше и лична изгода — не че Джейми Бъргър изобщо вярваше в чистотата на алтруистичните мотиви, ни най-малко. Нямаше представа колко пари е дарила Луси, за да си осигури благоразположението на определени хора, а би трябвало да има, и това я безпокоеше. Луси не биваше да крие нищо от нея, но го правеше и през последните седмици Бъргър бе започнала да се тревожи за връзката им — чувство, много по-различно от досегашните й опасения.

— Може би трябва да си го татуираш на ръката. — Луси вдигна ръка и показа дланта си. — Като подсказка. Актьорите обичат подсказките. „Зависи“. — Тя се престори, че чете нещо, написано на дланта й. — Направи си татуировка, на която пише „Зависи“, и я поглеждай всеки път, когато се каниш да излъжеш.

— Не ми трябват подсказки и не лъжа — отвърна Хап Джъд, като запази самообладание. — Хората говорят какво ли не и не е задължително това да означава, че са направили нещо лошо.

— Разбирам — каза Бъргър. Искаше й се Марино да побърза. Къде се бавеше, по дяволите? — Значи това, което сте имали предвид в бара този понеделник вечерта, на петнайсети декември, зависи от начина, по който някой — в случая аз — ще изтълкува думите ви към Ерик Мендър. Ако сте му казали, че разбирате как човек може да прояви любопитство към деветнайсетгодишна девойка в кома и да иска да я види гола, а може би и да я докосва по сексуален начин, то всичко е въпрос на тълкувание. Опитвам се да разбера как може да се изтълкува подобна забележка, така че да не изглежда силно обезпокоителна.

— Господи, точно това се опитвам да ви обясня. Тълкуванието. Това не е… Не е каквото си мислите. Снимката й беше по всички новини. А тогава аз работех там, просто се случи да работя в болницата, където беше тя — каза Джъд вече не толкова самоуверено. — Добре де, бях любопитен. Всички хора са любопитни, ако ще си говорим честно. Аз си вадя прехраната с това, че съм любопитен, че се интересувам от всякакви неща. Това не значи, че съм направил нещо.

Хап Джъд не приличаше на кинозвезда. Не приличаше на човек, който би получил роли в такива високобюджетни продукции като „Томб Райдър“ или „Батман“. Бъргър не можеше да се отърве от тази мисъл, докато седеше срещу него, от другата страна на стоманената съвещателна маса в дома на Луси, който приличаше на плевня с голите си греди и дъсчения под с цвят на тютюн; върху бюрата нямаше никакви документи, но имаше компютърни екрани, които в момента бяха в режим на сън. Хап Джъд бе среден на ръст и жилав, почти кльощав, със съвсем обикновена кафява коса и очи; лицето му бе съвършено като на Капитан Америка, но безизразно — от онези лица, които изглеждат добре на кино, но на живо не са особено впечатляващи. Ако й беше съсед, Бъргър би го описала като „добре изглеждащ“. Ако трябваше да му измисли прякор, щеше да е Хапльо, защото в него имаше някаква тъжна тъпота и безразсъдство, което Луси не бе забелязала, или може би беше и точно затова го измъчваше. През последния половин час го тормозеше по начин, който будеше големи притеснения у Бъргър. Къде, по дяволите, бе Марино? Досега трябваше да е тук. Той би трябвало да помага при разпита, а не Луси. Тя бе прехвърлила всякакви граници, държеше се така, сякаш има нещо лично против Джъд, някакви стари взаимоотношения. Може пък и да имаше. Луси бе познавала Руп Стар.

— Само защото уж съм разправял разни работи на някакъв непознат в бара, не значи, че съм направил нещо. — Джъд го казваше може би за десети път. — Запитайте се защо ще говоря за нещо, което съм направил.

— Не питам себе си, а теб — каза Луси, впила лазерния си поглед в очите му.

— Казах ви каквото знам.

— Казваш ни онова, което искаш да чуем — тросна се Луси, преди Бъргър да успее да се намеси.

— Не помня всичко. Бях пил. Аз съм зает човек, имам цял куп неща на главата. Неизбежно е да забравям някои работи — каза Джъд. — Ти не си следовател! Защо тя говори с мен като следовател? — обърна се той към Бъргър. — Дори не си истинско ченге, а просто някаква помощничка или нещо такова — каза на Луси. — Коя си ти, по дяволите, че да ми задаваш всички тези въпроси и да ме обвиняваш?

— Помниш достатъчно, за да твърдиш, че не си направил нищо. — Луси не изпитваше нужда да се оправдава, бе уверена в себе си, тук, на своята съвещателна маса, в своя дом, с отворен пред нея компютър с карта на екрана, разграфено изображение на някакъв район, който Бъргър не можеше да различи. — Помниш достатъчно, за да променяш историята си — добави Луси.

— Нищо не променям. Не помня онази нощ, когато и да е било това — отвърна Джъд на Луси, като гледаше към Бъргър, сякаш тя можеше да го спаси. — Какво искате от мен, по дяволите?

Луси трябваше да спре. Бъргър й бе пратила достатъчно сигнали, но тя ги пренебрегваше, а всъщност изобщо не трябваше да говори с Хап, освен ако Бъргър изрично не я помоли да обясни някои подробности, свързани с компютърните разследвания, до което още не бяха стигнали. Къде се губеше Марино? Луси се правеше на него, заемаше мястото му и у Бъргър се зараждаха съмнения, които по-рано не й бяха хрумвали, може би защото вече знаеше достатъчно и й се струваше почти непоносимо да се съмнява повече в Луси. Луси не бе искрена. Познаваше Руп Стар, а не го бе споменала на Бъргър. Луси си имаше собствени мотиви и не бе прокурор, даже вече не бе представител на закона, и смяташе, че няма какво да губи.

А Бъргър имаше да губи много неща. Не искаше някаква знаменитост да накърни репутацията й. Тя вече бе понесла предостатъчно щети, все несправедливо нанесени. А връзката й с Луси никак не бе подобрила нещата. Божичко, даже напротив. Злостни клюки и груби коментари по интернет. Мъжемразката, еврейската лесбийка Бъргър бе стигнала до челната десетка в списъка от хора за убиване на неонацистите, бяха публикували адреса й и друга лична информация с надеждата, че някой ще направи каквото трябва. След това дойде редът на християните евангелисти, които й напомниха да си стяга багажа за еднопосочно пътуване до ада. Бъргър никога не си бе представяла, че е толкова трудно и изтощително да бъде честна — да се показва с Луси на обществени места, да не се крие и да не лъже — и това я бе наранило дълбоко. И за какво? За да бъде измамена. Докъде щеше да стигне това, кога щеше да свърши? „Ще свърши, не се тревожи. Ще свърши“, повтаряше си тя непрекъснато. Някой ден щяха да си поговорят и Луси да й обясни, и всичко щеше да е наред. Луси щеше да й каже за Руп.

— Искаме от теб истината — успя да каже Бъргър, преди Луси да му се е нахвърлила отново. — Нещата са много сериозни. Не си играем игрички.

— Не знам защо съм тук. Нищо не съм направил — каза Хап Джъд и изражението в очите му не й хареса.

Той се взираше нахално в нея, оглеждаше я от глава до пети, знаеше какъв ефект оказва това върху Луси. Бе наясно какво прави, държеше се предизвикателно и понякога Бъргър усещаше, че те двете го развеселяват.

— Имам много силно предчувствие, че ще пратим някого в затвора — каза тя.

— Нищо не съм направил!

Може би да, може би не, но пък не беше и особено отзивчив. Бъргър го бе чакала почти три седмици да реши да им помогне. Три седмици бяха много време, когато някой е изчезнал, може би отвлечен, може би мъртъв, или, по-вероятно, зает да си изгражда нова самоличност в Южна Америка, на островите Фиджи, в Австралия или един дявол знае къде.

— Това не е най-лошото — каза му Луси. Зелените й очи не трепваха, късата й коса грееше златисточервена в светлината на лампата. Беше готова отново да се нахвърли върху него като някаква екзотична котка. — Не мога дори да си представя какво ще направят съкилийниците ти с извратен шибаняк като теб. — Затрака по клавиатурата, в момента бе влязла в имейла си.

— Знаете ли какво? За малко изобщо да не дойда. Не можете да повярвате колко малко ми трябваше да не дойда — каза Джъд на Бъргър. Споменаването на затвора бе оказало ефект върху него. Вече не бе толкова самодоволен. Не зяпаше гърдите й. — И ето какво получавам — продължи той, вече без помен от надменност. — Нямам намерение да седя тук и да ви слушам шибаните глупости.

Но не понечи да стане от стола. Кракът му в избелял дочен панталон подскачаше нервно, под мишниците на торбестата му бяла риза бяха избили петна пот. Бъргър виждаше как се движи гръдният му кош, едно необичайно сребърно кръстче на кожена връвчица помръдваше под белия памучен плат при всяко плитко вдишване. Ръцете му се бяха впили в подлакътниците на стола и на едната блестеше тежък пръстен със сребърен череп, мускулите му бяха напрегнати, вените на врата му — издути. Той просто не бе в състояние да стане и да се измъкне точно сега, също както не би могъл да отклони поглед от влакове, които ще се сблъскат всеки момент.

— Помниш ли Джефри Дамър? — каза Луси, без да вдига поглед, докато пишеше на компютъра. — Помниш ли какво се случи с този извратен шибаняк? Какво му направиха съкилийниците? Пребиха го до смърт с дръжка от метла, а може да са му правили и други работи с тая дръжка. Той си падаше по същите скапани извращения като теб.

— Джефри Дамър? Сериозно ли говориш? — Джъд се изсмя прекалено гръмко. Това не беше точно смях. Беше уплашен. — Тая е луда — каза на Бъргър. — През живота си не съм наранявал никого. Аз не наранявам хора.

— Искаш да кажеш, засега — рече Луси.

На екрана й имаше схема на града, като че ли съставяше маршрут с „Мапкуест“.

— Няма да говоря с нея — каза Джъд на Бъргър. — Не я харесвам. Накарай я да се махне или аз се махам.

— Ами ако ти дам списък на хората, които си наранил? — попита Луси. — Като започнем със семейството и приятелите на Фара Лейси.

— Не знам коя е тази и можеш да ходиш да се шибаш — сопна се той.

— Знаете ли какво е престъпление от клас Е? — попита го Бъргър.

— Нищо не съм направил. Не съм наранил никого.

— До десет години затвор. Ето какво е.

— В единична килия, за твоя собствена защита — продължи Луси, без да обръща внимание на сигналите на Бъргър да млъкне.

На екрана пред нея имаше друга карта. Бъргър можеше да различи зелените петна на парковете и сините петна на водните площи в някакъв район, гъсто нашарен от улици. Блекбърито на Бъргър издаде предупредителен сигнал. Някой току-що й бе пратил имейл. Почти в три сутринта!

— В затвор със строг режим. Вероятно Фолсбърг — каза Луси. — Там са свикнали на прочути затворници. Като Сина на Сам^[1]. В Атика не е толкова добре. Там му рязнаха гърлото.

Имейлът беше от Марино:

„Психо пациентката възм свързана с инцидента на докторката доди ходж открих нещо в киц не забравяй да питаш свидетеля дали я познава зает съм ще обясня по-късно.“

Бъргър вдигна поглед от блекбърито си. Луси продължаваше да тероризира Хап Джъд с обяснения какво се случва в затвора на хора като него.

— Разкажете ми за Доди Ходж — каза Бъргър. — И за връзката си с нея.

Джъд отначало изглеждаше объркан, а после ядосан. Изтърси:

— Тя е шибана вещица! Би трябвало да съм тук в ролята на жертва, като се има предвид как ме тормози тая шантава кучка. Защо ме питате за нея, по дяволите? Тя какво общо има? Да не би тя да ме обвинява в нещо? Тя ли стои зад всичко това?

— Може би ще отговоря на въпросите ви, когато вие отговорите на моите — каза Бъргър. — Разкажете ми как се запознахте с нея.

— Тя е медиум, духовен наставник. Или както там ви харесва да я наричате. Много хора — и от Холивуд, и преуспели бизнесмени, че дори и политици — я познават и ходят при нея да искат съвет за финансите си, за кариерата си, за любовните си връзки. Затова направих една глупост. Говорих с нея и оттогава тя не ме оставя на мира. Постоянно ми звъни в офиса ми в Ел Ей.

— Значи ви преследва?

— Да, точно. И аз така му викам.

— И кога започна това? — попита Бъргър.

— Де да знам. Миналата година. Може би миналата есен. Препоръчаха ми я.

— Кой?

— Един човек от бизнеса, който смяташе, че може би това ще е полезно за мен. Да получа напътствия за кариерата си.

— Интересува ме името — каза Бъргър.

— Трябва да зачитам правото му на анонимност. Много хора ходят при нея. Ще се шашнете.

— Вие ли отивате при нея, или тя идва при вас? — попита Бъргър. — Къде се провеждат срещите ви?

— Тя идва в моя апартамент в Трибека. Известните хора не биха ходили там, където живее, защото има риск някой да ги проследи и може би да ги снима. Също така гадае по телефона.

— И как й плащате?

— В брой. Или ако е по телефона, пращаш чек на приносителя до пощенска кутия в Ню Джърси. Говорил съм може би няколко пъти по телефона с нея и съм прекъсвал, защото е страшно откачена. Да, аз съм жертва на преследване. Трябва да поговорим за това.

— Тя появява ли се на места, където сте вие? Например в апартамента ви в Трибека, на снимачната площадка, в заведения, които посещавате често, като например бара на Кристофър стрийт тук, в Ню Йорк? — попита Бъргър.

— Непрекъснато оставя съобщения в офиса на агента ми.

— Обажда се в Ел Ей? Чудесно. Ще ви свържа с някого от тамошния офис на ФБР — каза Бъргър. — ФБР се занимава със случаите на преследване. Това е една от техните специалности.

Джъд не отговори. Нямаше желание да говори с ФБР в Ел Ей. Беше предпазлив копелдак и Бъргър се зачуди дали човекът, когото не искаше да назове, не е Хана Стар. Според това, което бе казал току-що, се бе запознал с Доди Ходж горе-долу по времето, когато бяха започнали финансовите му трансакции с Хана. Миналата есен.

— Барът на Кристофър стрийт — насочи го отново Бъргър, недоволна, че Доди Ходж не е свързана с нещо значимо, и раздразнена, че Марино я бе прекъснал по време на разпита на човек, към когото започваше да питае силна неприязън.

— Не можете да докажете нищо. — Предизвикателното му държане се бе върнало.

— Ако наистина мислите, че не можем да докажем нищо, защо си направихте труда да идвате?

— Особено щом казваш, че за малко нямало да дойдеш — прекъсна я Луси, без да спира да работи на лаптопа си. Пишеше имейли и разглеждаше карти.

— За да ви сътруднича — каза Джъд на Бъргър. — Тук съм, за да ви сътруднича.

— Разбирам. Не можахте обаче да вмъкнете сътрудничеството в графика си преди три седмици, когато за първи път ми привлякохте вниманието и многократно се опитах да се свържа с вас.

— Бях в Ел Ей.

— Ах, да, забравих. В Ел Ей нямат телефони.

— Бях затънал до гуша в работа, а и съобщенията, които получих, бяха неясни. Не разбрах нищо.

— Добре, значи сега вече разбирате и сте решили да сътрудничите — каза Бъргър. — Тогава нека да поговорим за малкия ви инцидент миналия понеделник, или по-точно за онова, което е станало, след като сте напуснали „Стоунуол Ин“ на Кристофър стрийт 53 късно вечерта. Излезли сте заедно с онова момче, което сте срещнали там, Ерик. Помните ли Ерик? Хлапакът, с когото пушихте трева? Хлапакът, с когото разговаряхте толкова открито?

— Бяхме напушени.

— Да, когато са напушени, хората казват разни работи. Вие сте се напушили и сте му разказали някаква „шантава история“, думите са негови, за случилото се в болница „Парк Дженеръл“ в Харлем — каза Бъргър.

 

 

Лежаха голи под пухения юрган, без да могат да заспят, сгушени един в друг и загледани през прозореца. Пейзажът на Манхатън не можеше да се сравнява с океана или със Скалистите планини, или с руините на Рим, но бе гледка, която обичаха, и вдигаха щорите нощем, след като угасяха лампите.

Бентън погали голата кожа на Скарпета, брадичката му бе върху главата й. Целуна я по врата, по ушите и тя усети хлад върху кожата си там, където я бяха докоснали устните му. Гърдите му бяха притиснати към гърба й и тя усещаше бавното биене на сърцето му.

— Никога не те питам за пациентите ти — каза тя.

— Явно не успявам да те разсея достатъчно, щом мислиш за пациентите ми — прошепна Бентън в ухото й.

Тя придърпа ръцете му около себе си и целуна дланите му.

— Може да започнеш да ме разсейваш пак след няколко минути. Бих искала да повдигна един хипотетичен въпрос.

— Това е твое право. Изненадвам се, че имаш само един.

— Как би могъл човек като твоята бивша пациентка да знае къде живеем? Не намеквам, че тя е оставила пакета. — Скарпета не искаше да произнася името на Доди Ходж в леглото.

— Предполагам, че ако човек е достатъчно манипулативен, би могъл успешно да измъкне информация от други хора — каза Бентън. — Например някои хора от персонала на „Маклийн“ знаят къде се намира апартаментът ни, защото от време на време ми пращат разни неща тук.

— А те биха ли казали на пациентка?

— Надявам се, че не, и не казвам, че е станало така. Дори не казвам, че тази личност някога е била в „Маклийн“ като пациентка.

Нямаше нужда да го казва. Скарпета не се съмняваше, че Доди Ходж е била пациентка в „Маклийн“.

— Също така не казвам, че тя има нещо общо с пакета, оставен в нашата сграда — добави той.

Това също нямаше нужда да го казва. Скарпета знаеше, че Бентън се страхува, че го е оставила именно бившата му пациентка.

— Ще кажа само, че някои хора може да подозират, че го е направила тя, независимо какви доказателства открием за обратното. — Бентън говореше тихо и интимността на тона му бе съвсем неуместна за този разговор.

— Марино го подозира, всъщност вероятно е убеден в това, а ти не си. Това искаш да кажеш. — Скарпета обаче не му вярваше.

Смяташе, че Бентън е убеден за тази своя бивша пациентка Доди, която най-безочливо се бе обадила в Си Ен Ен. Беше убеден, че тя е опасна.

— Марино може да е прав. А може и да не е — каза Бентън. — Макар че някой като тази конкретна бивша пациентка може да е неприятен и потенциално опасен, ще е още по-опасно, ако пакетът е пратен от друг и всички са престанали да внимават, защото си мислят, че знаят отговора. Ами ако не го знаят? Тогава какво? Следващия път може някой наистина да пострада.

— Не знаем какво има в този пакет. Може да е нещо съвсем обикновено. Избързваш със заключенията.

— Не е обикновено. Мога да ти го гарантирам още отсега — каза той. — Ти не си главен съдебен лекар на Готам Сити, освен ако не си участвала във филм за Батман, без да ми кажеш. Не съм съвсем сигурен защо това ме смущава толкова.

— Защото е подигравателно. Враждебно.

— Може би. Интересувам се от почерка. Ти ми го описа като толкова прецизен и стилизиран, че приличал на печатен шрифт.

— Човекът, който е написал адреса, има стабилна ръка, може би ръка на художник — каза Скарпета и усети, че той мисли за нещо друго.

Бентън знаеше нещо за Доди Ходж, нещо, което го караше да се съсредоточи върху почерка.

— Значи си сигурна, че не е отпечатан на лазерен принтер?

— Разполагах с доста време да го разглеждам в асансьора. Черно мастило, по-вероятно химикалка. Имаше достатъчно дребни разлики във формата на буквите, за да е очевидно, че адресът е писан на ръка.

— Да се надяваме, че ще е останало нещо за разглеждане, когато отидем на Родмънс Нек. Онази разписка може да е най-добрата ни улика.

— Ако извадим късмет — каза тя.

Късметът щеше да играе голяма роля. Най-вероятно сапьорите щяха да прекъснат възможната електрическа верига в пакета с помощта на унищожителя с ударно задействане, по-известен като водно оръдие, който изстрелваше 100–120 милилитра вода, изтласквайки я с помощта на модифициран патрон за пушка двайсети калибър. Главна цел щеше да е източникът на енергия на предполагаемото взривно устройство — малките батерийки, които се виждаха на рентгена. Скарпета можеше само да се надява, че батериите не се намират точно под написания на ръка адрес. Защото ако бяха там, от него нямаше да остане нищо за разглеждане, освен мокра каша.

— Можем да водим общ разговор — каза Бентън, като се понадигна малко и оправи възглавниците. — Запозната си с граничното разстройство. Тези хора имат нарушения на его-границите си и при достатъчно голям стрес могат да действат агресивно, да използват насилие. Агресията се поражда от съперничество. Съперничество за мъжкия, съперничество за женската, съперничество за най-подходящия обект за разплод. Съперничество за ресурси, например за храна и подслон. Съперничество за власт, защото без йерархия не може да има социален ред. С други думи, агресия се проявява, когато тя ни носи някаква полза.

Скарпета си помисли за Карли Криспин. Помисли си за липсващото блекбъри. Мислеше за него от часове. Тревогата я бе стиснала за сърцето и не я пускаше; дори докато се любеше, изпитваше страх. И гняв. Бе крайно разстроена от себе си и не знаеше как ще реагира Луси на истината. Скарпета се бе държала глупаво. Как можеше да е толкова глупава?

— За нещастие тези основни примитивни инстинкти, които имат смисъл от гледна точка на оцеляването на вида, могат да станат зловредни и неадаптивни и да се проявяват по крайно неподходящи и неизгодни начини — говореше Бентън. — Защото в крайна сметка една проява на агресия, като например тормоз или заплаха към изтъкната личност като теб, е неизгодна за извършителя. Резултатът ще бъде наказание, което ще го лиши от всички онези неща, заради които си струва да води съперничество. Независимо дали ще е затвор, или вкарване в психиатрична институция.

— Значи трябва да заключа, че тази жена, която ми се обади в Си Ен Ен днес, има гранично личностно разстройство, може да прибегне към насилие при достатъчно голям стрес и си съперничи с мен за мъжкия, тоест за теб — каза Скарпета.

— Тя ти се обади, за да тормози мен, и това подейства — отвърна Бентън. — Тя иска моето внимание. Граничната личност се подхранва от негативни стимули, обича да бъде окото на бурята. Ако добавиш към сместа още някои личностни разстройства, това око на бурята се превръща в съвършената буря.

— Психическо пренасочване. Всички тези твои пациентки нямат никакъв шанс. Искат онова, което аз имам в момента.

Тя отново го искаше. Искаше вниманието му и не искаше да говорят повече за работа, за проблеми, за човешки същества, които са чудовища. Искаше да е близо до него, да усеща, че няма нищо забранено, и копнежът й за близост бе неутолим, защото не можеше да получи каквото желаеше. С Бентън никога не бе получавала каквото желаеше и точно затова продължаваше да го иска, и то осезаемо. Това бе причината да го иска още от самото начало, то я бе привлякло към него, то й бе вдъхнало силен копнеж да го притежава още при първата им среща. Чувстваше същото и сега, двайсет години по-късно — отчаяно привличане, което я изпълваше и я оставяше празна, и сексът с него също бе такъв, цикъл от приемане и отдаване, изпълване и изпразване, а след това презареждане на механизма, за да могат да започнат отново.

— Обичам те, знаеш ли? — каза тя в устата му. — Дори когато съм ядосана.

— Ти винаги си ядосана. Надявам се, че и винаги ще ме обичаш.

— Искам да разбера. — Тя не разбираше и вероятно не би могла.

Не можеше да разбере изборите, които бе направил той, как бе могъл да я изостави така внезапно, така окончателно и нито веднъж да не провери как е. Тя не би го направила, но не смяташе да повдига въпроса отново.

— Знам, че винаги ще те обичам. — Тя го целуна и се качи върху него.

Наместиха се, интуитивно усещайки как да се движат. Отдавна си бяха отишли дните, когато трябваше съзнателно да преценяват на кого коя му е най-удобната страна или къде е границата, преди да ги налегнат умора и дискомфорт. Скарпета бе чула всички вариации на очакваните шеги за уменията й в анатомията и каква екстра трябва да е това в леглото, което бе абсурдно, дори повече от абсурдно, защото тя не го смяташе за забавно. Пациентите й, с малки изключения, бяха мъртви и следователно реакциите им на нейното докосване бяха съмнителни и не особено полезни. Това не означаваше, че моргата не я е научила на нещо жизненоважно — напротив, беше. Тя бе изострила сетивата й, така че да вижда, да помирисва и да усеща и най-малките нюанси в хората, които вече не можеха да говорят, неохотните хора, които се нуждаеха от нея, но не можеха да дадат нищо в замяна. Моргата й бе дала силни, способни ръце и силни копнежи. Тя жадуваше за топлота и докосване. Жадуваше за секс.

Когато свършиха, Бентън заспа, потъна в дълбок сън. Не се размърда, когато тя стана от леглото. Умът й отново работеше пъргаво, тревогите и негодуванието се върнаха. Беше няколко минути след три. Предстоеше й дълъг ден, в който сама не знаеше какво да очаква, един от онези дни, които наричаше „непланирани“. Първо полигонът на Родмънс Нек и възможната бомба, после може би в лабораторията, а може би в кабинета, за да диктува резултати от аутопсии и да наваксва с телефонните разговори и канцеларската работа. По график нямаше аутопсии, но това винаги можеше да се промени — зависи кой отсъства и какво докарат. А какво да прави с блекбърито? Може би Луси й беше отговорила. Какво да прави с племенницата си? Напоследък тя се държеше толкова странно, бе толкова раздразнителна и нетърпелива, а и онази постъпка със смартфоните — как ги бе подменила, без да иска разрешение, сякаш това бе проява на внимание и щедрост. „Трябва да се върнеш в леглото и да поспиш. Когато си уморена, всичко изглежда по-зле“, каза си Скарпета. Но не можеше да спи сега. Трябваше да се погрижи за някои неща, трябваше да поговори с Луси и да се свършва най-сетне. „Кажи й какво си направила. Кажи й колко е тъпа леля й Кей.“

Луси бе може би най-надареният в техниката човек, когото познаваше. Още от самото си раждане проявяваше любопитство как работи всичко, непрекъснато сглобяваше и разглобяваше разни неща, като винаги бе уверена, че може да подобри функционирането им. Тази склонност, съчетана със силна несигурност и маниакална жажда за власт и контрол, даваше в резултат Луси: магьосница, която с лекота можеше да съсипе също толкова неща, колкото и поправяше, в зависимост от мотива и най-вече от настроението си. Това, че подмени телефоните без разрешение, не бе уместна постъпка и Скарпета все още не разбираше защо племенницата й го направи така внезапно. Едно време би попитала. Нямаше да се самоназначи за системен администратор на всички без разрешение, без дори да ги предупреди. Скарпета беше сигурна, че Луси ще побеснее, щом научи за нейното безумие, за глупостта й. Щеше да каже, че това е все едно да не се огледаш, преди да пресечеш улицата, или да се натресеш в опашния ротор.

Скарпета изпитваше ужас от конското, което със сигурност я очакваше, когато си признае, че е махнала паролата на своето блекбъри само два дни след като го е получила, толкова изнервящо й действаше. „Не биваше да го правиш, в никакъв случай не биваше да го правиш“ — тази мисъл бе зациклила в главата й. Да, ама й се налагаше да отключва устройството всеки път, когато го вадеше от калъфа. Ако след това не го използваше в продължение на десет минути, то пак се заключваше. А последната капка беше, когато шест пъти подред въведе паролата грешно и това я уплаши до смърт. В инструкциите на Луси ясно пишеше, че след осем грешни опита блекбърито практически се самоунищожава, всичко в него се изтрива като онези записи в „Мисията невъзможна“.

Когато Скарпета бе пратила имейл на Луси, че блекбърито се е „забутало някъде“, бе пропуснала да спомене за паролата. Щеше да е много лошо, ако смартфонът й се намираше в чужди ръце, и Скарпета ужасно се страхуваше от това, страхуваше се и от Луси, а най-много се страхуваше от себе си. „Кога си започнала да ставаш толкова небрежна? Донасяш бомба в апартамента си и махаш паролата на смартфона си. Какво ти става, по дяволите? Направи нещо. Поправи нещо. Погрижи се за нещата. Недей само да се тормозиш.“

Трябваше да хапне, това бе част от проблема. В стомаха й имаше киселини, защото бе празен. Ако хапнеше, щеше да се почувства по-добре. Трябваше да прави нещо с ръцете си, да им намери някаква работа с лечебно въздействие, различна от секса. Приготвянето на храна бе тонизиращо и успокояващо. Когато правеше някое от любимите си ястия, това помагаше на ръцете й да се върнат към нормалното си състояние. Трябваше или да готви, или да чисти, а бе чистила достатъчно — все още усещаше миризмата на сапун, докато вървеше през хола към кухнята. Отвори хладилника и огледа съдържанието му, за да намери вдъхновение. Можеше да направи фритата — италиански омлет — но не й се ядяха яйца, нито пък хляб или макарони. Нещо леко и здравословно, със зехтин и свежи подправки, като например салата „Капрезе“. Това би било добре. Тази салата бе лятно ястие и се сервираше само в сезона на доматите. Скарпета предпочиташе да ги бере от собствената си градина, но в градове като Бостън и Ню Йорк, където имаше магазини за биологично чисти продукти, можеше целогодишно да намери натурални домати от всякакви сортове: сочни „Черен Крим“ и „Брендиуайн“, месести „Каспийски розови“, меки „Златно яйце“, сладко-кисели „Зелена зебра“.

Избра няколко от кошницата върху кухненския плот, сложи ги на дъската и ги наряза на четвъртинки. Притопли прясна биволска моцарела до стайна температура, като я запечата в плик и я топна в гореща вода за няколко минути. Подреди доматите и сиренето в кръг върху една чиния, добави листенца пресен босилек, поръси обилно със студено пресован нефилтриран зехтин и в завършек добави щипка едра морска сол. Отнесе салатата в съседната трапезария със западно изложение, откъдето се виждаха нашарените със светлинки високи жилищни сгради, река Хъдсън и далечният въздушен трафик в Ню Джърси.

Лапна една хапка и отвори браузъра на макбука. Беше време да поговори с Луси. Тя сигурно вече й бе отговорила. Скарпета трябваше да посрещне смело неприятностите и да реши проблема с липсващото блекбъри. Това не бе нещо тривиално, някаква дреболия. Занимаваше ума й още откакто бе забелязала, че смартфона го няма, а сега вече се бе превърнало в мания. От часове се опитваше да си спомни каква информация има на него, опитваше се да си представи до какво би получил достъп някой човек, докато част от нея копнееше да се върне в миналото, когато най-голямата й грижа бе някой да не души наоколо, да не рови в картотеката, да не тършува из медицинските документи, протоколите за аутопсия и снимките на бюрото й. По онова време начинът й за справяне с повечето възможни недискретности и изтичане на информация бяха ключалките. Особено деликатните данни заключваше в шкафовете, а ако на бюрото й имаше нещо, което не искаше да видят други, просто заключваше вратата на кабинета, когато излизаше. Просто и лесно. Обикновен здрав разум. Нямаше никакъв проблем да държиш нещата под контрол. Просто скрий ключа.

Когато беше главен съдебен лекар на Вирджиния и в офиса й сложиха първия компютър, контролът също не бе труден и тя не изпитваше този силен страх от неизвестното. Смяташе, че може да приеме и злото заедно с доброто. Разбира се, имаше някои пропуски в сигурността, но всички те можеха да се отстранят или предотвратят. Тогава джиесемите не представляваха голям проблем, поне в началото, когато недоверието й към тях бе свързано по-скоро с възможната употреба на подслушващи устройства и с факта, че хората развиваха нецивилизования и безразсъден навик да водят разговори, които могат да бъдат подслушани. Тези опасности изобщо не можеха да се сравняват с днешните. Тя не бе в състояние да опише за какви неща се тормози постоянно. Модерната техника вече не бе най-добрият й приятел. Често я хапеше. И този път я бе ухапала лошо.

Блекбърито представляваше един микрокосмос на личния и професионалния й живот, съдържаше телефонни номера и имейли на хора, които щяха да се ядосат или да бъдат изложени на риск, ако личната им информация попадне у някоя злонамерена личност. Тя бе най-загрижена за семействата, претърпели трагична смърт. В известен смисъл те също ставаха нейни пациенти, разчитаха на нея за информация, обаждаха й се, за да й съобщят някоя подробност, която са си спомнили изведнъж, да я питат нещо, да обсъдят някоя теория, или пък просто имаха нужда да поговорят, най-често на някакви годишнини или по време на празници като сегашните. Поверителните разговори на Скарпета със семействата и близките на покойните бяха свещени, най-свещената част от работата й.

Колко неизразимо ужасно щеше да е, ако някой неподходящ човек, човек, работещ за новинарска мрежа, попадне на тези имена, много от които бяха свързани с широко обсъждани случаи — имена като Грейс Дериън например. Тя бе последната, с която бе разговаряла, около седем и петнайсет вечерта, след като приключи конферентния разговор с Бъргър и бързаше да се приготви за Си Ен Ен. Госпожа Дериън бе позвънила на блекбърито й, изпаднала почти в истерия от прессъобщението, което назоваваше Тони Дериън по име и заявяваше, че е била изнасилена и пребита до смърт. Госпожа Дериън бе в паника, защото предполагаше, че има разлика между удар по главата и пребиване до смърт, и думите на Скарпета не я успокоиха. Скарпета не бе действала непочтено. Не бе говорила подвеждащо. Прессъобщението не беше нейно, подборът на думите не бе неин и независимо колко трудно й бе на госпожа Дериън, тя трябваше да разбере защо Скарпета не може да навлиза в повече подробности. Много съжаляваше, но просто не можеше да обсъжда повече случая…

— Помните ли какво ви казах? — Скарпета се преобличаше, докато говореше. — Опазването на тайната е от съществено значение, защото някои подробности са известни само на убиеца, съдебния лекар и полицията. Ето защо не мога да ви кажа нищо повече на този етап.

Вижте я само, поборницата за дискретност и етично поведение — а нищо чудно някой да бе открил информацията за Грейс Дериън в незащитеното от парола блекбъри и да се бе свързал с разстроената жена. Скарпета не можеше да спре да мисли за онова, което Карли бе раздухала по новините, за жълтото такси и предполагаемата връзка между Тони Дериън и Хана Стар, и фалшивата информация за открити разлагащи се косми на Хана. Разбира се, че един журналист би искал да си побъбри с Грейс Дериън, особено ако е коравосърдечен и отчаян. Списъкът с възможните поразии, причинени от липсващия телефон на Скарпета, ставаше все по-дълъг, докато тя си припомняше нови и нови неща. Продължаваше да се сеща за имена на хора, чиито координати пазеше от началото на кариерата си, отначало на хартия, а после и в електронен формат, прехвърляше ги на всеки нов телефон, за да се озоват най-накрая в устройството, купено от Луси.

В телефонния й указател имаше стотици имена, много от тях на хора, които можеше никога вече да не й се доверят, ако някой като Карли Криспин им се обади на джиесемите или на директните им телефони, или вкъщи. Кметът Блумбърг, комисарят Кели, доктор Едисън, безброй влиятелни личности тук и в чужбина, както и огромната мрежа от колеги на Скарпета: съдебни експерти, медици, прокурори и адвокати, роднините й, приятелите й, лекарят й, зъболекарят й, фризьорът й, личният й треньор, икономката й. В блекбърито й бяха записани местата, където пазарува. Какво е поръчвала от Амазон, включително книгите, които четеше. Ресторанти. Счетоводителят й. Личният й банкер. Колкото повече мислеше, толкова по-дълъг ставаше списъкът — по-дълъг и по-обезпокоителен. Запазени съобщения от гласовата поща, които се визуализираха на екрана и можеха да се пуснат без парола. Документи и пауър пойнт презентации, които включваха графични изображения, свалени от имейли — включително снимките от мястото, където бе открит трупът на Тони Дериън. Снимката, която Карли показа в ефир, може би идваше от телефона на Скарпета. После тревогите й се насочиха към чата и всички онези приложения, които позволяваха постоянен контакт.

Скарпета не обичаше чата, смяташе тези технологии за истинска напаст. Те не представляваха подобрение и бяха може би едно от най-злополучните и дръзки нововъведения в историята: хората да пишат на малки тъчскрийнове и клавиатури, когато би трябвало вниманието им да е насочено към други важни дейности като шофиране, пресичане на оживена улица, управление на опасни машини като самолети или влакове, или пък трябваше да седят в класната стая, аудиторията, на медицински семинари, на театър или на концерт, или да обръщат внимание на човека срещу себе си в ресторанта или до себе си в леглото. Неотдавна тя бе хванала един студент по медицина да си чати по време на аутопсия — натискаше мъничките клавиши с латексовите си ръкавици. Изгони го от моргата, изключи го от своя клас и поиска от доктор Едисън да забрани употребата на всякакви електронни устройства в сградата, но това никога нямаше да стане. Бе прекалено късно, щеше да е като да се опитваш да върнеш стрелките назад и никой нямаше да го спазва.

Ченгетата, съдебните медици, учените, патолозите, антрополозите, одонтолозите, съдебните археолози, санитарите, лаборантите и пазачите нямаше да се откажат от своите PDA устройства, айфони, блекбърита, джиесеми и пейджъри и въпреки постоянните й предупреждения към колегите да не разпространяват поверителна информация по чата и имейла или, не дай си боже, да правят снимки или видеозаписи, това така или иначе се случваше. Дори тя се бе поддала и бе започнала да праща есемеси и да сваля изображения и информация много по-често от разумното. Беше се отпуснала. Напоследък прекарваше толкова много време в таксита и по летища, а потокът информация не спираше, не оставяше на мира никого, и почти нищо от тази информация не бе защитено с парола, защото на Скарпета й бе писнало или може би защото не й харесваше племенницата й да я контролира.

Цъкна на входящата кутия. Последният имейл, пратен само преди минути, беше от Луси и носеше провокативното заглавие:

„СЛЕДВАЙ ТРОХИТЕ“

Скарпета го отвори.

„Лельо Кей: Прилагам джипиес данни от проследяването. Позицията се обновява през 15 секунди. Включила съм само най-важните времеви отрязъци и места, започвайки прибл. от 19:35, когато си закачила палтото си в гримьорната — както предполагаме, с блекбърито в джоба. Една картинка струва колкото хиляда думи. Разгледай слайдшоуто и си направи собствено заключение. Аз знам какво е моето. Излишно е да казвам колко се радвам, че си добре. Марино ми разказа за «ФедЕкс».“

Л.

Първият образ от слайдшоуто бе това, което Луси наричаше „птичи поглед към Тайм Уорнър Сентър“, или по-точно близък изглед от въздуха. Той бе последван от карта с уличния адрес, включително географската ширина и дължина. Без никакво съмнение блекбърито на Скарпета се бе намирало в Тайм Уорнър Сентър в седем и трийсет и пет вечерта, когато тя пристигна на входа на северната сграда откъм 59-а улица, мина през охраната, качи се с асансьора на петия етаж, отиде по коридора до гримьорната и окачи палтото си в гардероба. В този момент в стаята бяха само Скарпета и гримьорката и не бе възможно някой да е тършувал в джоба на палтото й през двайсетината минути, докато тя седеше на стола и я дооправяха, а после просто седеше, чакаше и гледаше Камбъл Браун по телевизора, който винаги бе включен.

Доколкото можеше да си спомни, един звукооператор й се бе обадил около осем и двайсет, което, като се замислеше, бе поне двайсет минути по-рано от обикновено. Заведоха я в студиото и я настаниха зад масата. Карли Криспин се появи чак няколко минути преди девет и седна срещу нея, смукна малко вода през сламка, размениха си някоя и друга любезност и после ги пуснаха в ефир. По време на шоуто и след него, до момента, в който Скарпета напусна сградата малко преди единайсет, местоположението на блекбърито й, според Луси, си оставаше същото, с една уговорка:

„Ако ББ-то ти е било преместено на друго място на същия адрес — например в друга стая или на друг етаж — географските му координати не се променят. Така че не можем да кажем със сигурност. Знаем само, че е било в сградата.“

След това, почти в единайсет, когато Карли Криспин и Скарпета бяха напуснали Тайм Уорнър Сентър, блекбърито бе напуснало заедно с тях. Скарпета проследи движението му по слайдшоуто, цъкайки последователно върху птичи поглед на площад „Колумб“, а после птичи поглед на нейната жилищна сграда на Сентръл Парк Уест — образ, уловен в единайсет часа и шестнайсет минути. Дотук човек би могъл да предположи, че блекбърито на Скарпета си е било в джоба на палтото й и че системата за проследяване бе записвала през петнайсет секунди нейното местоположение, докато е вървяла към къщи. Но не бе възможно случаят да е такъв. Бентън я бе търсил многократно. Ако блекбърито е било в джоба й, защо не е звъняло? Тя не го беше изключвала. Почти никога не го изключваше.

И което е по-важно, осъзна Скарпета, когато тя бе влязла в сградата, блекбърито й бе останало навън. Следващите образи от слайдшоуто представляваха поредица снимки от птичи поглед, карти и адреси, показващи любопитния път на нейното блекбъри — отначало то се бе върнало в Тайм Уорнър Сентър, а после бе поело по Шесто авеню и бе спряло на Източна 54-та улица, номер 60. Скарпета увеличи снимката и заразглежда групата гранитни сивкави сгради, сгушени между небостъргачите и замръзналите на улицата коли и таксита. Разпозна на заден план Музея за модерно изкуство, небостъргача Сийграм Билдинг, френския готически шпил на църквата „Свети Тома“.

Бележка на Луси:

„Изт. 54-та номер 60 е хотел «Елизиум», който е забележителен със своя «Мънки Бар» — не «официално открит», освен ако не си сред посветените. Нещо като частен клуб, с много ограничен достъп, много холивудски. Място за големи знаменитости и играчи.“

Възможно ли беше този „Мънки Бар“ да е отворен сега, в три и седемнайсет сутринта? Според данните блекбърито на Скарпета още бе на същия адрес. Тя си спомни думите на Луси за географската ширина и дължина. Може би все пак Карли не бе отишла в „Мънки Бар“, а просто се намираше в същата сграда.

Скарпета написа по имейла на племенницата си:

„Барът отворен ли е още, или ББ-то може да е в хотела?“

Отговорът на Луси:

„Може и да е в хотела. Сега съм заета със свидетел и не мога да отида дотам.“

Скарпета:

„Марино може, освен ако не е с теб.“

Луси:

„Мисля, че трябва да го нюкна. Повечето от данните ти ги има в бекъп на сървъра. Всичко ще бъде наред. Марино не е с мен.“

Имаше предвид, че може да се свърже дистанционно с блекбърито на Скарпета и да изтрие повечето данни в него, както и личните настройки — с две думи, да го върне към фабричното му състояние. Ако подозренията на Скарпета бяха верни, вече бе малко късно за това. Блекбърито й го нямаше от шест часа и ако Карли Криспин го бе откраднала, бе имала предостатъчно време да докопа съкровищницата от поверителна информация, а може би го бе направила още преди шоуто, което обясняваше снимката, показана в ефир. Скарпета нямаше да й прости това и искаше да може да го докаже.

Написа:

„Не нюквай! ББ-то и всичко в него е доказателство. Моля те, продължи следенето. Къде е Марино? Вкъщи ли?“

Отговорът на Луси:

„ББ-то не е мръдвало от този адрес от три часа. Марино е в КИЦ.“

Скарпета не отговори. Не смяташе да споменава за проблема с паролата, не и при тези обстоятелства. Луси можеше да реши да нюкне блекбърито въпреки инструкциите — напоследък като че ли не се нуждаеше от разрешение за нищо. Бе наистина изумително колко неща са й известни и Скарпета се чувстваше неспокойна. Човъркаше я нещо, което не можеше да определи точно. Луси знаеше къде е блекбърито, а, изглежда, знаеше и къде е Марино, и като че ли се интересуваше от всички по начин, различен от по-рано. Какво ли друго знаеше и защо толкова се стремеше да ги държи под око или поне да има тази възможност? „В случай, че някой те отвлече — бе казала Луси и не се шегуваше. — Или ако загубиш блекбърито си. Ако го забравиш в някое такси, мога да го намеря.“

Това беше странно. Скарпета се замисли как се бяха появили лъскавите устройства и се изуми от цялото планиране, прецизност и хитрост, които бе проявила Луси, за да ги изненада с подаръка си. Беше събота следобед, последната събота на ноември, двайсет и девети, спомни си Скарпета. Тя и Бентън тренираха във фитнеса, имаха уговорен час с треньора, след което ги очакваше сауната, ранна вечеря и театър, „Били Елиът“. Имаха си програма и Луси я знаеше.

Знаеше, че фитнес салонът в тяхната сграда е място, където никога не носят телефоните си. Там връзката бе ужасна, а телефоните и без това не им трябваха, защото имаше начин хората да се свържат с тях — спешните разговори можеха да минават през рецепцията на фитнеса. Когато се върнаха в апартамента си, новите блекбърита ги чакаха там, овързани с червени панделки, на масата в трапезарията, заедно с бележка, обясняваща, че Луси, която имаше ключ, е влязла, докато ги е нямало, и е прехвърлила информацията от старите им джиесеми в новите устройства. Нещо в този смисъл, плюс подробни инструкции. Сигурно бе постъпила по подобен начин и с Бъргър и Марино.

Скарпета стана от масата и хвана телефона.

— Хотел „Елизиум“. С какво мога да ви бъда полезен? — отговори мъж с френски акцент.

— Карли Криспин, моля.

Настъпи дълга пауза, а след това се чу:

— Госпожо, искате да позвъня в стаята й ли? Доста е късно.