Елиф Шафак
Черно мляко (40)

Спокойствие след бурята

Един слънчев августовски ден, когато сливите в градината вече бяха узрели до съвършено лилаво, Еюп се уволни от казармата и се прибра по-слаб и мургав. Дълго не каза нищо, само се усмихваше. После го чух да говори с много любов в банята на шишенцата с шампоан, на парфюмите и кремовете.

— Не каза на жена си и едно „здрасти“, а сега си говориш с крема за бръснене, а? — попитах го аз.

Той се засмя.

— В казармата ти липсва и най-дребният житейски лукс и се научаваш да си признателен за онова, което ти се намира подръка.

— Може би и депресията ни учи на същото — отвърнах аз. — Вече знам как да гледам наоколо с нови, признателни очи.

— Извинявай, че не можах да бъда с теб — прошепна Еюп и ме притегли до себе си. После добави замислено: — Можехме да се справим и по-добре.

— В смисъл?

— Защо, докато изживяваше всички тези сътресения, не поискахме помощ от семействата и приятелите си? Защо не намерихме детегледачка, която да ти помага? Опитваше се да се справяш с всичко сама. Защо?

Аз кимнах.

— Мислех, че е по силите ми. Представях си, че ще слагам бебето да спи, ще го храня здравословно и ще си пиша романите. И през ум не ми минаваше, че няма да се справя сама. Това беше моята сила и в същото време моята слабост.

— От тук нататък ще го правим заедно — каза нежно Еюп.

— Добре — възкликнах аз. — Ще се грижиш ли за бебето, докато пиша?

Той не отговори веднага, в очите му се мярна паника.

— Хайде да започнем да търсим детегледачка.

Така и направихме. За десет дни открихме бавачка от Азербайджан — не жена, а цяла канара: огромни гърди, зъби със златни коронки, силен глас и гръмък смях. Изумително съчетание между Мери Попинс, Ксена — кралицата на воините, и Импедимента, едрата властна съпруга на главатаря Виталстатистикс и първа дама на селото на Астерикс в Галия. Жена, която можеше да изрича най-сладките думи на турски и да говори като навита на руски и според която най-големият проблем на Сталин бил, че като малък не е имал добра бавачка. Тя ни научи на основното за бебетата: как да ги накараш да се оригват, как да ги люлееш, докато заспят, как да ги храниш и пак да ти остава и лично време. Помогна ни много. Всички си помагахме един на друг.

 

 

Същия месец имаше годишнина на литературната притурка на един либерален вестник. Когато отидох на празненството, заварих цяла тълпа писатели, поети, критици, местни и чужди репортери, фотографи и учени — пиеха вино в мукавени чаши, замезваха с кубчета сирене и разговаряха шумно. Както на повечето светски събития в Истанбул, във въздуха на лениви спирали се носеше гъстият сив дим от множеството запалени цигари, пури и лули. Ние обаче бяхме на терасата, въздухът отвъд и над нас беше чист, а небето — наситено, морскосиньо.

Именно там, след толкова време, срещнах госпожа Адалет Агаоглу. При вида ми тя се усмихна.

— Помните ли разговора ни от онзи път? — попита ме.

— То оставаше да не го помня! — възкликнах аз.

— Според мен направихте хубаво, че накрая все пак станахте майка — рече жената, както ме държеше за ръка и ме гледаше в очите.

Стиснах леко дланта й и отвърнах смирено:

— А аз уважавам решението ви да не ставате майка, за да се посветите изцяло на писането.

В крайна сметка дори бегъл поглед към живота на писателките — на Изток и на Запад, от миналото и настоящето — показва пределно ясно, че всеки случай е различен. Не съществува приложима към всички формула за майчинството и писането. Поемеш ли на пътешествие из литературата, има много пътища и всички те водят към едно място, всички са еднакво ценни. Точно както всеки писател се учи да разработва свой си, неповторим стил, но е и вдъхновяван и от книгите на други, като жени, като хора ние също разработваме свои си лични отговори на общо значими въпроси и потребности, насърчавани от смелостта на другите.

По-късно, докато гледах как госпожа Агаоглу си тръгва от празненството и вечерта върви към края си, си дадох сметка, че колелото на живота е описало пълен кръг.