Елиф Шафак
Черно мляко (15)

Празничен пир

Дори половин век след смъртта си Симон дьо Бовоар си остава дива в историята на феминисткото движение. На погребението й през 1956 година хиляди покрусени чуват незабравимото: „Жени, вие й дължите всичко“, думи, които говорят много колко обаятелна е била и колко ценно е литературното й наследство. Може и да не сте съгласни с всичко, което е казала, може дори тя да не ви е симпатична като човек, но няма как да затворите очи за творчеството й и интелектуалния й принос.

„Жената не се ражда жена, а става такава“, гласи една от прочутите й крилати фрази. Векове наред на момичетата се внушава, че най-важната роля в живота им е сексуалността, гледането на деца и майчинството. Въоръжени с незначителната задача да направят така, че човешкият род да бъде продължен, младите жени рядко, да не кажем никога, не са насърчавани да се изучат и да се възползват в по-голяма степен от дарбите си. Във Франция от четирийсетте години на XX век майчинството е едва ли не религиозен дълг, неоспорим и свещен. Симон дьо Бовоар знае какво говори, възпитана е от майка, ревностна католичка.

След като обявява страстна война на еснафските норми, тя оспорва надълго и широко брака и майчинството като институции. Казва, че много жени копнеят да преоткрият себе си в своите деца, „душевна потребност“, каквато тя очевидно не изпитва. Двамата със Сартр са обвързана, но свободна двойка: всеки в нея е независим, разчита само на себе си, а двамата са си достатъчни. Еснафският брачен живот е пълен с лъжи, измама и нереалистични обети за вярност. Решени да не повтарят грешките на родителите си, Симон дьо Бовоар и Сартр сключват споразумение: ще си казват всичко. И двамата приемат идеята „да изживяват любовните си връзки, ако такива възникнат“. Освен това Симон дьо Бовоар смята, че майчинството е несъвместимо с живота на писателка и интелектуалка, който е избрала. Тя има нужда от време, съсредоточаване и свобода, за да следва идеалите си.

Във „Вторият пол“ Симон дьо Бовоар повтаря знаменитата фраза на Хегел, че раждането на децата често върви ръка за ръка със смъртта на родителите. Но колкото и крайни да са възгледите й за брака и майчинството, в книгите й откриваме следи от друга, загатната истина: ако Сартр е искал да има деца, тя е щяла да стане майка, за да изпълни желанието му. Симон дьо Бовоар обожава Сартр. Според нея слънцето на новото общество изгрява от дълбините на очите му. Сартр е единственият мъж, когото тя повече уважава, отколкото желае, мъжът, чието време, творчество и идеи е принудена да споделя със стотици други хора, някои от които жени, далеч по-красиви и амбициозни от нея. Въпреки това знае какво особено място заема в сърцето му. От деня през 1929 година, когато двамата се срещат като колеги в университета, Сартр е много неща за Симон: другар, любовник, баща, син, брат, наставник, най-добър приятел и невъзможна мечта.

Не се заблуждавайте от нежните обръщения в писмата й до него: „мъжлето ми“, „мъничкото ми“. За нея Сартр е великан, мъж, към когото тя през цялото време се обръща с официалното Вие. Ако той е поискал да имат деца, Симон сигурно е щяла да се престраши, макар и да е убедена, че майчинството не е за такива като нея. Наранена е от изневерите на Сартр, но продължава да отстоява споразумението, което са сключили. Симон дьо Бовоар е жена на безупречните анализи и неочакваните конфликти.

По-широките обществени кръгове може и да не са готови да погледнат на майчинството в критична светлина, но точно толкова неготови са интелектуалците — по определение напредничави и свободомислещи — да не говорим пък, че сред тях несъразмерно преобладават мъжете. В света на книгите цари поголовно мълчание, когато става въпрос за неща като предменструалния синдром, следродилната депресия и критическата възраст. По същия начин почти никой не пише за бермудския триъгълник „идеална жена — усърдна домакиня — самоотвержена майка“, в чиито въртопи изчезват творческите заложби на толкова много жени. В такава среда Дьо Бовоар е изправена пред дълбоко вкоренени предразсъдъци и клишета. Тя пише и говори разпалено, че жените са „принуждавани да избират“ между ума и тялото.

Не по-малко критична е към жените, приели като даденост неравенството между половете и решили, че мъжете ги превъзхождат. „Изправен пред жена, и най-недостойният сред мъжете се смята за полубог“ отбелязва Симон дьо Бовоар. Умът й е хаплив, перото — остро, като човек тя е изключително заядлива. Веднъж отбелязва, че възприема за нормално това мнозина от средната класа да я мразят. „Ако беше различно, щях да започна да се съмнявам в себе си.“

 

 

Не само феминистките на Запад оспорват обгърнатата с романтика святост на майчинството. На Изток също се водят разгорещени спорове. Феминисткото движение в Япония предлага за обсъждане понятието bosei, вродения майчински инстинкт. То отстоява, че ролята на майката е по-скоро културна, отколкото вродена и биологична.

Жените феминистки в Япония вливат в тези спорове нова кръв и оспорват в художествените си творби свързаните с половете стереотипи. През 1983 година Юко Цушима издава „Дете на съдбата“ с великолепна героиня, упорита разведена жена, противница на конформизма, която е разкъсвана между истините на сърцето си и идеала за женското начало, насаждан в обществото. Макар и да не се смята непременно за писателка феминистка, Цушима изследва критично в творбите си темите за половата принадлежност и сексуалността. Тя вероятно е свързана духовно с друга японска писателка от миналия век, Тошико Тамура, една от най-ранните и най-изявени жени-писателки в страната, която умира внезапно през 1945 година и с чиито авторски права е учредена литературна награда за писателки. В разказа „Писателката“ Тамура описва сцена, в която ядосаният съпруг, също писател, укорява жена си, мъчеща се да довърши един пасаж. Според него жените не са добри писателки. Нерешителни и несигурни са, хабят по сто страници, колкото да напишат десет. В думите му е отразено схващането, че мъжете пишат по по-сериозни и върховни причини и затова са истински писатели, докато за жените писането не е нищо повече от хоби.

В турската литература също има такава влиятелна писателка, чиито неповторим глас ехти и до днес, дълго след смъртта й. Във враждебната среда от седемдесетте години на XX век, когато страната е разделена на леви и десни, Севги Сойсал оспорва в остроумната си увлекателна проза патриархалните прецеденти във всички области.

Тя е писателка на жените, тласнати на ръба — между здравия разум и безумието, между обществото и индивидуалността, между това да сложиш масата и да си тръгнеш, между безкрайната саможертва и импровизирания егоизъм… Севги Сойсал създава героини на вододела между това да живеят в името на другите или да следват сърцето си. Сред незабравимите й образи е леля Роза:

Леля Роза остави писмо. Остави и три деца,

едното още невръстно пеленаче, както и рецепта

за печена гъска и ябълков сладкиш, а също

указания как се пере покривката на масата — за

прислужницата, която беше научила и да реди

лавици. Остави градинка невени, къща с дървено

стълбище, високи тавани и старовремски

часовник с кутия, съпруг, който всяка неделя

ходеше сутрин на църква, а следобед се пъхаше

в леглото й, съседки с големи ярки капели,

чипоноси деца и свои си съпрузи и печени

гъски… Остави лявата си гърда, гърдата,

покривала сърцето й. И си тръгна.

Откъдето и да го погледнеш, женските образи на Сойсал са пълна противоположност на „идеалните жени“ в турското общество. Нейните жени допускат грешки, препъват се по пътя си и си нараняват коленете, но въпреки това всеки път успяват някак си да се изправят отново.

В друг роман тя пише за жена на име Оя, силно раздвоена в своите желания и задължения.

 

 

— Отивам на море. На което и да е море.

Пред очите й блясва живописната природа по крайбрежния път, който тръгва от Алания и криволичи към Егейско море. Синьо. Широко. Море. Скали. Гора. Ами съпругът й? Ами къщата? Ами децата? Ами другите й задължения? Точно сега няма синева, няма свобода, няма гора. Има само още и още задължения, които се промъкват все по-близо.

 

 

Представям си как устройвам пир на небето. Дълга маса със снежнобяла покривка, изискани прибори за хранене и сребърни свещници. Точно над средата на масата е окачен огромен проблясващ кристален полилей. Големите чинии са пълни с печена гъска, ориз с шафран и десерти, от които направо ти потича слюнка. В единия край на масата на висок стол седи Симон дьо Бовоар. Изглежда смръщена, но всъщност е щастлива. От дясната й страна е Тошико Тамура с изискани очила, която яде с пръчици от пържения ориз и влага мисъл във всяко зрънце. От лявата й страна е Севги Сойсал, която не е много гладна, но също е в добро настроение. Както си тананика бавна мелодия, отпива от чашата с виното.

Французойка, японка и туркиня — три решителни писателки, три независими личности, живели на светове една от друга, но говорили на един език… дали е възможно сега да вечерят заедно на небето? Иска ми се да мисля, че да.