Крис Муни
Да помним Сара (55)

53.

Към единайсет вечерта Майк излиза на задната веранда за една цигара. Небето е черно, обсипано със звезди, въздухът още пази зимния мраз. Пали, сяда в люлеещия се стол и вдига крака върху парапета, усетил костите си натежали от напрежението на изтеклия ден.

Доктор Дейвис и другата психоаналитичка прекарват голяма част от следобеда със Сара, която изведнъж се затваря и отказва да разговаря. Иска да си седи сама, затворена в стаята.

— Изтощена е — обяснява му доктор Дейвис. — Твърде много й дойде. Дайте й време.

Дал е цели пет години. Сара няма нужда от толкова приказки. Онова, от което има нужда, е да се прибере у дома, а не тук, в тази чужда селска къща, пълна с непознати лица и вещи. Трябва да се прибере в нейната къща, в нейната стая, да седне в нейното си легло, а той ще приседне до нея и двамата ще започнат да разглеждат снимките от деня на раждането й до времето, когато му я отнемат. Ще разгледат всичките снимки, ще изгледат всички видео записи, а след това пак и пак, докато най-накрая тя ще се обърне към него и ще каже:

— Пушенето ти вреди.

Майк се извръща. Сара е излязла на верандата.

— Имаш право. — Майк смачква цигарата на пода, а след това запраща фаса в тъмнината, преди да смъкне крака от парапета.

Сара застава до него. Облякла е сиво долнище и памучно яке върху тениската си. Майк се пита кой ли е купил това яке, дали е подарък за рожден ден, който си е избрала сама. Спомен за дома й от последните пет години, който й носи успокоение, докато чака в тази чужда къща да я отведат в друга, също чужда, в една чужда стая.

— Не можеш да заспиш?

— Не.

— Тежък ден.

Сара кимва. Има някакъв проблем. Изписано е върху лицето й.

Дошла е да ми каже, че иска да си отиде у дома, при другото семейство.

Но това няма как да стане. Сара не може да се върне в Канада, но топлите чувства към семейство Меър са тук, те са истински и няма как да се заличат.

— Този белег — проговаря Сара, като допира с пръст дясното слепоочие и приближава, за да види той по-добре. Белегът е едва забележим, неравен, около два сантиметра дълъг. — Нямам спомен за него. А ти?

Сеща се за изсъхналата кръв върху качулката на нейното яке.

— И аз нямам.

Сара кимва. Сякаш ще избухне в плач. Майк устоява на порива да я прегърне. Не пресилвайте нещата, казва доктор Дейвис. Нека дойде сама. И най-важното — слушайте. Слушайте, без гняв, без да съдите.

И Майк казва:

— Много ми е мъчно, задето се налага да преживееш всичко това.

Сара вторачва поглед към дърветата, които шумолят с листа.

— Докато се разхождахме днес, видях една пързалка за кънки — казва тя. — Поне на такава прилича.

— Мисля, че е пързалка.

— В леглото се сетих за нея — за ледената пързалка. При твоята къща нямаше ли езерце? Отзад?

Майк кимва.

— Казва се Салмън Брук.

— В гората, нали?

— От задния двор тръгва пътечка. Веднъж ти видя фигурно пързаляне по телевизията и поиска да те науча да караш кънки.

— И сложи върху леда едни неща като щайги.

— Да, касети от мляко. Две, за да ти служат като опора. Хич не ги хареса. Искаше сама да караш. Падаше, а аз тичах да те вдигна, от което ти страшно се дразнеше. Искаше сама да го направиш. Всичко — кънки, плуване и най-вече спускането с шейна.

Последните думи излитат от устата на Майк съвършено несъзнателно и сега му се ще да ги върне назад.

Но няма страшно — те прелитат край ушите й. Сара продължава да гледа към гората с отнесен, сънен поглед, сякаш описваното от него се разиграва пред очите й.

— Но после се справих.

— О, да. Справи се.

— Играехме една игра на кънки. Ти ме вдигаше на ръце пред себе си.

Ледена тръпка разтриса цялото му тяло. Иска да проговори, да я насърчи да си спомни, но го е страх да не каже или стори нещо, което да прогони картината.

— Ти ме държеше високо, а аз крещях разни имена. Все едни такива, глупави, нали? От рода на Гладната Гъсеница или нещо подобно.

Майк преглъща.

— Да, подобни неща.

Сара кимва бавно, върнала се към едни времена, които някога са градили и споделяли заедно.

— Да — отронва тя със свенлива усмивка. — Спомням си.