Крис Муни
Да помним Сара (3)

1.

Вероятно поредната прогноза по радиото, вещаеща нова буря от североизток, събужда спомена за майка му. Петък е и тази сутрин двамата с Бил са в Уелзли, за да започнат работа по надстрояване на втори етаж и основен ремонт в кухнята на една току-що разведена майка с много пари в джоба и твърде много свободно време, когато завалява лек снежец. Бил настройва радиото на една съвсем нова станция, двамата слушат, докато синоптикът предупреждава за мощен буреносен фронт, който ще ги удари утре, късно следобед, и след като отмине, по някое време в неделя вечер, ще остави източната част на Масачузетс под снежна покривка с дебелина между трийсет и четирийсет сантиметра. Щом чува това, Бил хвърля многозначителен поглед към Майк. Към два часа решават да си тръгнат по-рано и да заведат момичетата на пързалката. Единствената пречка за осъществяването на този план е Джес. След инцидента миналия месец тя е наложила вето върху пързалянето с шейни. Да, онова, което се случи, си беше инцидент. Майк забеляза другата шейна едва когато се удари в тяхната. И да, Сара се търкулна по снега и си сцепи челото върху парче лед — не достатъчно сериозно, та да оправдае посещението в Спешното отделение, където все пак отвеждат детето, но Джес обявява, че с пързалянето на Хълма е приключено, и точка по въпроса. Щом Джес предпочита да живее в изолация, нейна си работа, но това изобщо не означава, че и със Сара трябва да бъде същото. Когато пристига на алеята пред къщата, Майк вече разполага с готов план.

Джес стои права в кухнята, притиснала към рамо телефонната слушалка, докато взема купчина папки от разположения по средата на помещението кухненски блок, за да ги напъха в предварително приготвени кашони. Облечена е в черни панталони и подходящо яке, а широката яка на бяла риза се е разперила подобно на криле, за да покаже новото перлено колие, което Майк й е подарил за рождения ден. Джес отговаря за годишната пролетна разпродажба на занаятчийски произведения, организирана в „Свети Стефан“ за финансиране на следучилищната занималия към църквата. Нейният помощник я е изоставил в последния момент, тъй като някой в семейството се разболял, и затова, само седем седмици преди началото на панаира, върху плещите на Джес се стоварва цялата му организация.

Тя вдига поглед от кашоните, изненадана от неочаквано ранното му завръщане.

— Свършихме по-рано — шепне Майк. Целува я по челото, преди да измъкне една бира от хладилника.

— Ще трябва да ти се реванширам за това. — Джес оставя слушалката, изглежда изтощена.

Майк пита:

— Срещата с отец Джак остава ли?

— Остава. Много сняг ли е навалял?

— Улиците са наред. Вече чистят.

Джес кимва с въздишка.

— Шърли закъснява. Проблем с колата. След като вече си се върнал, чудя се дали не можеш ти да погледаш Сара, когато се прибере…

— Тръгвай. Кога ще си дойдеш?

— Вероятно няма да е преди седем.

— Искаш ли аз да сготвя?

— Стековете са размразени в хладилника. Останалото ще свърша, когато се върна.

Джес грабва бележника и палтото и се устремява през задната врата към гаража.

Десет минути по-късно Майк се е разположил върху разтегателното кресло в дневната с втора бира и днешния брой на „Глоуб“, когато забелязва червената хонда на Шърли Чеймбърс да влиза в алеята.

Сара е шестгодишна, най-малката в класа, и докато я гледа как тича по паважа към входната врата с подскачаща върху гърба раничка „Барби“, как маха за довиждане с едната ръка към госпожа Чеймбърс, а с другата тика нагоре очилата си, Майк се пита кога ли ще се разтичат хормоните на растежа, за да догони останалите деца в нейния клас.

Входната врата се отваря и Майк чува как Фанг, огромното, топчесто пале, порода булмастиф, което са й подарили за Коледа, да се спуска на бегом от горния етаж. Майк скача на крака и тича към антрето тъкмо в момента, когато Фанг вече е на най-долното стъпало и се хвърля върху Сара с всичките си двайсет и кусур кила, за да я събори по задник. Очилата падат и се плъзват по пода. Сара писва.

— Няма нищо, Сара, държа го. — Майк хваща Фанг и кутрето облизва брадичката му, докато маха опашка с двеста оборота в минута. Сара върти глава наляво-надясно, търсейки очилата си, понеже вижда всичко размазано.

— Очилата ми, тате.

— Помни какво съм те учил.

— Искам си ги — повтаря Сара с потръпващи устни. — Нищо не виждам без тях.

Няма да се втурне сега при нея. Достатъчно е, че Джес го прави. Ако очилата на Сара паднат, а те падат често, понякога по пет-шест пъти на ден, ако се спъне или чукне леко главата си, и Джес е вече там да я спасява. Майк добре знае, че този свят обича да ти показва среден пръст, а когато го стори, със сигурност няма да помоли за извинение или да предложи приятелска ръка. Понякога даже ти го показва още един път. Още по-голям.

— Тате, помогни ми…

— Искаш ли да се пързаляш с Пола на Хълма?

Устните й престават да трептят. Сара сяда на пода абсолютно неподвижна.

— Добре тогава — обажда се Майк. — Ако ще излизаме с шейната, трябва да си намериш очилата. Току-що ти бяха на носа, нали така?

— Да.

— Значи трябва да са наблизо.

— Да, ама ако…

— Можеш да се справиш сама. Само се успокой и прави каквото съм те учил. Все пак си голямо момиче, нали?

Сара примигва често-често и шари с ръце по пода, потупва твърдите дъски и намира очилата край вратата на килера за по-малко от минута. Вдига ги и ги поставя на носа си сияеща.

— Браво на моето момиче! — възкликва Майк. Пуска Фанг долу, казва на детето да гледа видео, докато той си вземе един бърз душ, и поема нагоре, като пътем грабва безжичния телефон от конзолата му в спалнята.

— Току-що излизам от къщи — съобщава Бил. — Искаш ли да мина да те взема?

— Влизай направо. Аз съм под душа.

— Ще се видим в пет.

Този план не предвижда връщането на Джес. Майк е още под душа, когато тя влиза през задната врата, за да вземе кашон с документи от кухненския плот. Когато спира водата, долавя писъци.

— Но тате обеща да ходим на пързалката! — носи се откъм партера.

— Казах не, Сара.

По дяволите! Майк излиза изпод душа, грабва един пешкир и се подсушава набързо.

— Ама защо?

Кажи й истината, Джес. Кажи на Сара, че не обичаш тя да ходи на пързалката, че не обичаш да скача от трамплин, нито да прави кълбо напред в басейна, нито да се вози отзад на воден джет или моторна шейна, тъй като тези развлечения означават риск, а рискът е свързан с опасност, опасността пък дебне зад всеки ъгъл и чака да се възползва от най-малкото ти невнимание. Нали тъкмо така стана с баща ти? Ако бе гледал пътя под падащия сняг, вместо да си играе с радиото, щеше да забележи колата с пияния шофьор в нея.

Джес заявява:

— Никаква пързалка. Точка.

— Ама татко вече обеща…

— Още само една думичка, и ще бъдеш наказана, млада госпожице.

Майк чува ядните стъпки на Джес по пода на кухнята и сетне в дневната. Нахлузва чисти боксерки и тъкмо се готви да обуе джинсите, когато долавя тропота на ботушите й в антрето.

Вратата към гаража хлопва. Майк закопчава джинсите и тича надолу по стълбите, разгърден и бос, за да хване Джес в мига, в който се готви да излезе на заден от гаража. Отправя му огнен поглед през смъкнатото стъкло на „Експлорър“-а.

— Трябваше да усетя, че си намислил нещо подобно — отбелязва тя.

— Онова миналия месец бе случайност.

— Майкъл, тя едва не си сцепи главата на две.

— Удари се леко, не е имала сътресение на мозъка. Докторът сам го каза, не помниш ли?

— Не искам да ходи на Хълма. Пълно е с народ, а тя е съвсем мъничка. Казвала съм ти какво ми е отношението към това място. Не постъпваш честно.

— Аз ли не постъпвам честно?

— Щом ти се пързаля, нямам нищо против. Но на нея кракът й няма да стъпи на Хълма. — Джес включва колата на скорост и тръгва да излиза на заден.

Майк я гледа как се отдалечава и си мисли, че под строгия костюм, който носи като броня напоследък, без перлите и дизайнерските обувки, Джес си е същото момиче, в което се влюбва още в гимназията. Все така носи тъмнорусата си коса дълга, все така си изглежда неотразима, обута в джинси, и независимо от травмите в минало им, все така е в състояние само с едно докосване да му внуши усещането, че е най-важният и жизнен мъж на планетата. Но той няма никаква представа за какво е битката, която се води в главата й.

 

 

Джес не е била винаги такава. Имаше времена, когато обичаше да се забавлява. Например през първата им Коледа в тази къща. Повече от шейсет човека се бяха натъпкали в сутерена, около масата за билярд, Били Джоел се дере с цяло гърло откъм тонколоните — но истинският стар Били, не сегашният посерко, а смахнатият гений, който пее парчета като „Сцени от италиански ресторант“ и те оставя с усещането, че ги е изваял от собственото ти сърце. А по средата на цялата олелия седи Джеси, попила духа на вечерта, пее заедно с Били „Само добрите умират млади“ и държи здраво фронта, докато си тръгне и последният гост, все още готова да се весели, все още ослепителна в два часа сутринта, когато присяда върху ръба на билярда и подхващайки „Тя знае как“, започва да разкопчава блузата с оная пакостлива усмивка на лицето, от която на него всеки път му омекват коленете. Онази нощ тя го е целувала страстно и жадно, сякаш иска нещо от него — нещо, което ще й помогне да диша. А след това, след като са се любили, двамата се откъсват един от друг охлузени и изтощени, изпълнени от желанието да го направят още веднъж, обзети от сексуален нагон, който разгаря ножар в телата им.

Първият й спонтанен аборт е няколко месеца след онази нощ, последван от още един, година и половина по-късно, а когато се появява Сара, нещата помежду им са се променили до неузнаваемост — Майк, без да знае как и защо се е случило това, усеща с вледеняваща сигурност, когато я прегръща, че държи в обятията си нещо хладно и кухо.

Жълта бележка се кипри по средата на кухненския плот, точно до връзката му с ключове, така че да не може по никакъв начин да я пропусне. НИКАКВА ПЪРЗАЛКА. Думите са подчертани три пъти.

Майк взема бележката и я смачква в юмрука си. Бирата му е върху масата и той я пресушава с желание да запокити кутийката през кухнята, да изпсува ядовито в опит да прогони гнева, който сковава крайниците му. Само че не може да направи нито едното, нито другото, след като Сара се намира в другата стая.

Хвърля бутилката и бележката в кошчето и се опитва да прогони гневното изражение от лицето си. Когато се уверява, че изглежда спокоен, влиза в стаята с телевизора.

Фанг се е проснал полусънен върху постелята си. Сара седи в прекалено големия за нея тапициран стол с наведена глава и стиска като кинжал в ръка цветен молив, с чиято помощ дълбае прави линии в книжката за оцветяване, положена в скута й.

Майк коленичи, готов да се престори, че не се е случило нищо особено, както и, ако бъде попитан, да даде някакво — дай Боже! — убедително обяснение защо мами живее в състояние на постоянно напрежение и страх.

— Искаш ли да излезем и си направим снежен човек?

Сара не отговаря, обаче Фанг разпознава думата „излезем“ и мигом вирва глава разбуден, а късата му опашка започва да бие по постелята.

— Хайде — настоява Майк. — Даже можем да вземем и Фанг с нас. Ще му хвърляме снежни топки, да гледаме как ги гони.

— Не е честно — шепне детето.

Имаш право, Сара. Не е честно да бъдем затворници в собствения си дом. Не е честно и аз не зная какво повече мога да направя по въпроса.

Плачът й го покъртва — не самите сълзи, не, но начинът, по който плаче: устните здраво стиснати, за да не пуснат навън напиращите думи, личицето й е тъмночервено, а по бузите се стичат сълзи. Едно нормално шестгодишно дете не плаче така.

НИКАКВА ПЪРЗАЛКА.

Казах не, Майкъл. НЕ.

— Ей, Сара?

Риданията преминават в подсмърчане.

— Какво, тате?

— Дай да ти облечем екипа за сняг.