Крис Муни
Да помним Сара (14)

12.

Патрулни коли блокират входа към Хълма. Самотен полицай е застанал по средата на „Ийст Дънстабъл Роуд“ и маха на участниците в оредялото нощно движение да не спират. Майк паркира камиончето край бордюра, отваря вратата, изскача навън и се устремява към полицая под завалелия на едри, тежки парцали сняг.

Полицаят се оказва Чарли Рипкин, партньорът на Бавния Ед.

— Мерик е на върха — съобщава Рип, като плъзва поглед встрани от Майк, покрай мигащите с бели и червени светлини патрулни коли, нагоре към прожекторите на Хълма. — Върви при него.

Близо до мястото, където Майк е оставил люляка тази сутрин, са забити четири колчета с опъната между тях жълта лента. Двама цивилни детективи стоят откъм вътрешната страна и си приказват, насочили погледи и лъчите на фенерчетата си към някакъв предмет зад лентата, скрит под пластмасово покривало.

Мерик изниква иззад снежната завеса с чадър в ръка. Както обикновено, черната му коса и мустаци са акуратно пригладени. Всеки път, когато го види, Майк не може да не извика в съзнанието си образа на този мъж такъв, какъвто често го вижда в църквата — набит, с подобна на круша глава, облечен в изгладени панталони в цвят каки и изрядна риза, който пристъпя по пътечката с кутия за пожертвования в ръка. Дори с висналия на кръста девет милиметров револвер той не загубва благия си вид.

— Да идем ей там — предлага Мерик и Майк го следва към мястото, където са застанали двамата детективи. Единият, нахлузил рекламна бейзболна шапка на „Ред Сокс“, смушква колегата си и двамата се разделят. Майк забелязва, че носят латексови ръкавици, което означава, че каквото и да има под покривалото, става дума за веществено доказателство.

Мерик застава над синьото покривало. Майк е застанал под чадъра на полицая, докато гледа как детективите хващат покривалото откъм двата края и внимателно изтърсват снега от него, преди да го отстранят.

Майк съзира розов оттенък и дъхът застива в гърлото му.

Детективите отстъпват назад и Майк усеща три чифта очи да забиват поглед в него.

Пръв проговаря Мерик:

— Искам да знам дали това тук принадлежи на дъщеря ти.

Розовото зимно яке на Сара е с вдигнат догоре цип.

Качулката е прегъната напред, двата ръкава са изпънати покрай дрехата. От единия стърчи парче дърво — на пръв поглед летва с размери пет на десет сантиметра.

Якето на дъщеря му е нахлузено върху кръст.

Що за дебелашка шега!

Много отдавна, през онези първи няколко седмици, докато полицията проучва Джона, и даже доста след като той се превръща в главен заподозрян, пощенската кутия на Майк пращи по ръбовете от анонимни писма, чиито автори твърдят, че знаят какво е станало със Сара. Някои са изпратени от затворници с тежки присъди, които се надяват да изтъргуват известна част от тях срещу някаква информация, но повечето са без подпис и съдържат пълни измишльотини, като изключим няколкото, които, поради останали непонятни за Майк причини, заявяват, че прилагат парченца от облеклото на Сара. Например от розовото яке.

Пълни глупости. Джес има навика да купува дрехите на Сара в комплекти по два. Тя е дете, което ги износва бързо. Резервният екип за сняг е изпратен в лабораторията на ФБР и оттам пристигат резултати от анализа: дрехата е изработена от фирма в Северна Каролина, наречена „Бизмаркет“, а розовият модел е сред най-популярните в каталога им й се продава на всеки ъгъл в целия Североизток.

И това сега е поредната шегичка — изява на нечие болно съзнание, на някой тъп задник, отегчен от собствения си живот, решил да го разнообрази, като се домъкне тук посред нощ и остави това нещо, нахлузено върху кръст.

Детективът с шапка на „Ред Сокс“ протяга ръка и отгръща качулката, за да види Майк етикета. Вторият детектив щраква електрическо фенерче.

Майк се навежда напред, бавно и несигурно, сякаш се страхува, че якето може да се хвърли към него и да го прегърне.

САРА СЪЛИВАН пише с големи черни букви върху белия етикет.

— Почеркът е на Джес — промълвява Майк. Спомня си отлично оня ден в кухнята, когато тя изписва с черен маркер името на Сара върху етикета на „Бизмаркет“. Този надпис откъм вътрешната страна на дрехата представлява подробност, която не е била публично достояние. — А джобът?

Детективът с бейзболната шапка хваща с два пръста ръба на левия джоб и го дръпва, за да покаже отпрана част от шева — друга подробност, която не е била съобщавана.

Майк не е подозирал, че сърцето му е способно да тупти с такава скорост.

 

 

„При Бъзи“ е отворено. Светлините греят и собственичката, Деби Далал, е улисана да подрежда опаковки с коледни сладки върху една от ъгловите лавици. Тя вдига поглед, когато вратата се отваря. Звънчето дрънва, а вътре влизат Мерик, който сгъва чадъра си, и Майк. Деби се изправя, а на лицето й се изписва уморена усмивка.

— Току-що сложих прясно кафе на масата — съобщава тя.

— Благодаря, задето оставихте отворено до толкова късно — отвръща Мерик, като изтърсва сняг от палтото си. — Високо оценяваме този жест.

— Няма проблем — отвръща жената, а Майк долавя съчувствено пламъче в очите й, преди да отклони поглед встрани.

Мястото за пиене на кафе представлява дълга маса по средата на заведението, точно срещу плота за бързи закуски и скарата. Майк си налива чаша кафе и си спомня, когато Деби пристига на сутринта след изчезването на Сара. Бурята бушува от няколко часа и Мерик използва „При Бъзи“ като импровизиран команден пункт за организиране на доброволците, които обикалят от врата на врата Белхам и Бостън, летищата на Логан, Ню Хампшир и Род Айланд. Те разнасят плакати с цветната снимка на Сара, нейната възраст, ръст, тегло — целият й едва шест и половина годишен живот, събран върху едничък лист хартия с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, в чийто горен край, точно над усмихнатото личице, се мъдри, отпечатана с ярки червени букви, думата ИЗЧЕЗНАЛА. Майк бе застанал точно на това място, налива се с кафе, за да остане буден, гледа през прозореца към хеликоптера, който е виснал над тях и обхожда с инфрачервени лъчи снежната покривка, за да улови топлинно излъчване от телцето на Сара, докато следовите кучета бродят между дърветата.

Майк се свира в едно от облечените в червена кожа сепарета край прозореца. От лицето му върху масата се стича вода. Грабва шепа салфетки и го подсушава.

Това просто не се случва. Якенцето на изчезналата му дъщеря не може да се появи просто така, посред нощ, след цели пет години. Върху кръст.

Мерик се разполага насреща му също с чаша кафе в ръце.

— Как е?

— Още не мога да осмисля дори част от това, което се случва — отвръща Майк. — Кой го откри?

— Деб. Един от хладилниците й се развалил около девет часа. Докато пристигне техникът и смени мотора на компресора, станало единайсет. Тръгнала към камионетката си, но забелязала паднал в снега човек и отишла да го вдигне. Решила, че е ранен, хукнала назад към върха на Хълма, влязла в камионетката и набрала 911.

— Кой е човекът?

Мерик променя изражението на лицето си, а в главата ма Майк избухва бяла пелена.

— Джона доста скита нощем — казва Мерик. — През деня си е повечето време у тях. Както ти е известно, има хора, които знаят кой е и хвърлят по него камъни, блъскат го. Преди няколко месеца един дори се опита да го прегази. Сигурен съм, че си прочел всичко това във вестниците. Затова той излиза главно нощем, омотан в дрехи, дегизиран.

— За да дойде на мястото, откъдето отвлече моята дъщеря — проговаря Майк, а думите направо го задушават.

— Не разполагам със свидетел, който да потвърди, че именно Джона е оставил якето и кръста върху Хълма. Сега трябва да…

— Той къде е?

Мерик оставя чашата с кафе върху масата и се навежда над нея.

— Чуй ме добре.

— Не го казвай.

— Джона звъннал на 911 пет минути преди Деб. Полицаите били вече на път.

— Имаше цели пет години, Мерик. Пет шибани години, за да изградиш обвинение срещу него, а сега разполагаш със свидетел, който е в състояние да го свърже с якето на моята дъщеря. Какво още чакаш? Искаш Джона да позвъни у вас на вратата и да каже „Здрасти, аз го направих“?

— Разбирам състоянието ти. — Мерик говори с познатия тон на равнодушно отегчение, който използва винаги, особено в началото, когато създава впечатлението, че разбира от деца, знае какво струва на човек тяхното отглеждане и от какво ги лишава всеки път, щом излезе от къщи. Само дето Мерик не се е женил. Живее самичък в жилищен комплекс, наречен „Висините“ — прилично място, но нищо особено.

— А знаеш ли, че ми се обади и на мен?

— Джона? Кога?

— Малко преди ти да звъннеш — отвръща Майк и повтаря казаното от Джона.

— Не си му звънял после, нали?

— Разбира се, че не съм. Известни са ми правата на Джона. А ние не искаме да му ги нарушават, нали така?

Лицето на Мерик остава безизразно. Може да говориш и крещиш, да вдигаш шум до Бога, да му споделиш най-съкровените си тайна или да избухнеш в сълзи пред този човек, но всичко, което той ще направи, се свежда до един празен поглед, напълно лишен от мисъл или чувство, все едно му обясняваш как се прави сандвич с шунка.

Майк не е в състояние да гледа повече това лице. Понечва да се изправи, когато един глас му пошепва: Ако си тръгнеш сега, Мерик ще те отстрани от разследването.

— Знаеш, че Джона умира, нали? — пита Мерик след малко.

— Знам. А ти?

— Къде, смяташ, ще бъде по-разговорлив? В килията или разположен върху любимия си стол у тях, където се чувства удобно?

Майк започва да разтрива чело в усилие да съсредоточи вниманието си върху онова, което се случва наоколо, в това заведение, притихнало почти напълно, ако изключим шумоленето на найлон или слабия шум от тътрене на кашони по пода.

— Якето ще бъде в лабораторията рано сутринта — казва Мерик. — Когато имам новини, ще ти се обадя, за да ти ги съобщя. Върви си сега да поспиш малко.

— Колко време ще ти трябва, за да разбереш нещо?

— Зависи от лабораторията. Ще ти се обадя.

В черепа му набъбва гневна буца. Майк казва:

— Днес през деня е ходил при отец Конъли. Знаеше ли това?

— Не. Какво е станало?

Майк разказва какво може да се е случило, но полицаят не дава вид да е изненадан от каквото и да било. А не е изненадан, Майк знае добре това, понеже разполага с ченгета като Бавния Ед, които следят Джона. Само дето Майк не може да каже, че е наясно с този факт. Ако го стори, ще се изобличи сам в нарушаване условията на пробацията и ще отгърми към затвора, докато Джона си ляга в собствената постеля.

И Майк пита:

— Какво става със сестрата на Джона от хосписа? Разпита ли я?

— Откъде знаеш за нея?

— Градът е малък. Клюката — бърза.

Мерик кимва.

— Говорихме с хосписа.

— И?

— Моля те да стоиш настрана от нея.

— Убеден съм, че сестрата не е включена в списъка на моите забрани.

— Тази вечер някой се е обадил в участъка, за да съобщи за паркирана пред дома на Джона камионетка. За съжаление свидетелят не е успял да разгледа добре лицето на шофьора, нито е записал номера й. Ако го доближиш даже за едно „здрасти“, той трябва само да вдигне слушалката и да ни позвъни, а ти гориш: пет до осем. И този път няма да мога да попреча на това по какъвто и да било начин.

— Печели страната с най-добър адвокат, така ли?

— След случая с О’Джей Симпсън живеем в различен свят. — Мерик блъсва чашата си настрани и отново се надвесва над масата със сериозно лице. — Работата е там, че пречиш на разследването ни. И то здравата. Преди да се набъркаш, Джона бе отзивчив, но ти се появи и за една бройка да го убиеш. Сега не ще да обели и дума в отсъствие на адвоката си.

Майк мълчи.

— Дните на Джона са преброени. Мисля, че знам как да изкопча каквото ми е нужно от него, но за да успея, ти трябва да се държиш настрана от него, от сестрата, от всичко. Остави ме да си свърша работата и не се занимавай с Джона. Просто живей нормално.

— Не ми е останало кой знае какво, заради което да живея — отвръща Майк, — но мога да ти гарантирам, че каквото е останало, е твърде далеч от нормалното.