Крис Муни
Да помним Сара (7)

5.

Сами Пинкертън седи отзад, в комбито на своя баща, на връщане от Хълма, и слуша насред задръстеното улично движение оная досадна, вечно мелеща новини радиостанция, която не спира да повтаря, че — дрън-дрън-дрън — снежната буря е поразила вече половин Масачузетс и е много възможно, когато свърши, да се окаже най-силната след зимното бедствие от 1978-а. Сами престава да слуша и вместо това започва да си мисли как само след броени седмици ще навърши десет години — а това, хора, са си цели две цифри, което значи, че става официално мъж — и вече пелтечи само когато го хванат нервите. Случва се всеки път, когато слуша родителите му да се разправят за това, кой ще го гледа този уикенд и особено когато се намира в близост до изроди като на Джими Макдоналд.

За какво му беше на онзи лайнар изобщо да се появява тази вечер на Хълма? Сами иска само да си пробва новия сноуборд и ето ти го тоя, застанал само на няколко крачки заедно със скапаните си приятелчета от жилищния комплекс, всичките издокарани в кожени якета и джинси — правят се на велики, стиснали в ръце евтините си шейнички от пластмаса в очакване да им дойде редът за спускане по склона. Няма ли край цялата тази работа?

Снегът вали все по-силно. Още не е фъртуна, но с положителност нищо не се вижда, опашката става все по-голяма заради прииждащите хора.

Джими крясва:

— По-добре ще е да се размърда тая опашка, че ще взема да сритам някого отзад.

Всичките приятелчета на Джими от гетото се разсмиват пресилено, за да направят впечатление, всичките, освен ония две момичета, дето стоят точно пред Джими Мак. Сами познава по-високото от училище — Пола О’Мали. Баща й е Дивия Бил, мъжагата с огромни ръчища, изпъстрени от горе до долу с татуировки. Виждал го е един път, когато е идвал да прибере Пола от училище. С мотор „Харли Дейвидсън“! Баща, който може да направи подобно нещо, трябва да е най-якият татко на Земята.

— Край на предаването — заявява Джими Мак и започва да разблъсква децата пред себе си.

Ясен сигнал да си обира крушите. Сами си е научил урока след оня път преди няколко месеца, когато, без да ще, налита на Джими в тоалетната. Глупава грешка — на всеки може да се случи, нали така? Изродът сграбчва Сами, тиква лицето му в тоалетната чиния и пуска водата, без да спира, докато един от тъпанарите му пляска с ръце и ломоти: „Мама му стара, Джими, това лайно-рекордьор не ще да мине през сифона.“ Двамата си тръгват с кикот, а Сами брои до сто и чак тогава отваря вратата с надеждата да не го е видял никой. Пет-шест чифта очи обаче го наблюдават, докато мие лицето и косата си със сапун, а после се подсушава под топлата въздушна струя на сешоара.

— Ей! — писва Пола О’Мали. — Я да си махаш ръцете от мен!

— Бебешката пързалка е от другата страна, малка пикло. Чупката!

— Сега е наш ред. Хайде, Сара.

Джими Мак хваща Пола за ръцете и я бутва в нейната надуваема шейна. Малкото момиче, Сара, се хваща за нея в опит да й помогне или просто за да остане с нея, но голямата лапа на Джими Мак я хваща за лицето и я блъсва с такава сила, че Сара полита назад.

— Здравата си загазил! — провиква се Пола, но Джими Мак вече е ритнал шейната й надолу по склона.

Обирай си крушите!, казва му някакъв глас. Колкото и несправедливо да е всичко това, той не участва в разправията и няма никаква нужда да се забърква отново с Джими Мак.

Нещата се променят, когато поглежда момиченцето, седнало разплакано в снега, съвсем по бебешки, все едно са му откъснали току-що и двете ръце.

Не сълзите обаче задържат Сами на онова място, а очилата й, виснали накриво от носа. Толкова беззащитна изглежда в тази поза и Сами, преди да разбере какво се случва, произнася на глас думите, които така му се е искало да кресне в лицето на Джими Мак оня ден, в тоалетната:

— Дано пукнеш на място, гадно лайно такова!

Джими Мак се извръща рязко, вперва поглед в масата детски лица пред себе си.

— Кой каза това? Кой го каза?

Сами не побягва. Много му се ще — една част от съзнанието му заповядва да изчезне на мига, — но нещо друго не му позволява, някакво ново осмисляне на случилото се тогава в тоалетната. Онова, което впоследствие го накара да плаче и да потръпва от гняв, не е фактът, че му натикаха главата в чинията, нито че после му се налага да влезе в час с мокри петна по дрехите. Не, най-лошото от всичко онова, което не проумява чак до настоящия миг, е обстоятелството, че не отвръща на удара. Ако не се опълчиш на простака, той ти става господар, притежател на част от теб. Той я запазва в погледа и усмивката си, а когато те срещне, използва това откраднато късче и започва да те върти върху него като на шиш, защото му е ясно, че не ти стиска да се озъбиш. Може би е по-добре човек да се бие. Може би болката от един счупен нос или едно насинено око, или каквото там може да измисли един Джими Мак, е все пак за предпочитане пред унижението да свеждаш поглед пред хората по коридора, да чуваш присмеха им зад гърба си, когато те наричат с обидни имена като „говняр“ или „вонещица“. Синините и счупеното оздравяват. Но поне показват на хората, че не си страхливец.

Малкото момиченце, Сара, е отново на крака, дърпа шейничката и — о, Боже! — доближава опасния участък на Хълма, мястото, от което паднеш ли, като нищо можеш да си сцепиш кратуната. Както стана миналата година с едно дете, Джей Бейрън. Шейната му се блъснала в голям камък, Джей литнал към някакво дърво и после го откарали с линейка. Сами понечва да отиде и помогне на момиченцето, но Джими Мак се изпречва пред него.

— Какво се изля от устата ти, лайнарче?

— Д-д-да ме оставиш на мира.

— Знаеш ли защо п-п-пелтечиш, лайнарче? — Очите на Джими Мак са кървясали, каквито са всяка сутрин в училищния автобус. И на двете уши има златни обеци, а от едната му вежда стърчи последната придобивка — голяма сребърна игла, извита като рибарска кука. — За-за-защото с-с-си м-м-малоумен.

Ако не се опълчиш на простака, той заграбва частица от теб завинаги.

Таткото на Сами казва, че стигне ли се до бой, едничкото важно нещо е кой ще победи. Джими Мак може да е по-висок и много по-як, но има едно местенце, където много боли. С пламнало лице и стомах, пълен с мехурчета, които кръжат с кръвта му из тялото така бързо, че карат коленете му да се допират едно до друго, Сами се извръща и ритва Джими Мак с все сила точно в чатала.

Джими Мак сграбчва слабините си в шепи и пада на колене, разплаква се като момиче, а устата му се огъва в безмълвно потрепващо „О“.

Само един ритник в топките май не е достатъчен за наказание. Сами иска да причини на врага по-голямо унижение, по-силна болка — да отмъсти на Джими заради всичките деца, които тормози всекидневно. Забелязва сребърната кука, щръкнала от веждата на Джими Мак, и преди да си даде сметка какво точно прави, посяга и я изтръгва.

Джими Мак започва да вие, а по лицето му шурва кръв.

Сами грабва сноуборда и литва по снега. Не забелязва момиченцето Сара до мига, в който я връхлита. За втори път в рамките на броени минути някой я събаря по задник.

— Извинявай много — мълви Сами, докато й помага да се изправи.

— Очилата ми — проплаква момиченцето.

По дяволите! Не може да я изостави така, без очилата. Няма да е честно.

— Ще ти помогна да ги намериш, искаш ли? Само не плачи.

Точно както би сторила собствената му сестра, момиченцето надува още по-силно гайдата. Мили Боже, защо все така правят?

— Нищо ти няма, не бой се, престани да ревеш.

Сами е застанал на колене и търси опипом очилата — къде са се дянали? — когато някакъв мъж, бащата на момиченцето, застава край двамата.

— Случайно стана — казва Сами. — Не съм искал да я съборя. Просто не виждах накъде отива дъската.

Мъжът е обут в джинси, носи черни ръкавици и обемиста шуба, чиято качулка скрива лицето, подобно на оная, която си слага бащата на Сами, когато чисти алеята от сняг, само дето тази качулка е обточена с кожа, чийто кафеникав цвят напомня на Сами за енот. Под мишницата си мъжът носи сгънато одеяло. Без да пророни дума, той се навежда и подава на детето ръка. То я отблъсва встрани. Типичен момичешки подход. Мърла.

— Паднали са й очилата — обажда се Сами. — Мисля, че затова плаче. Не съм я ударил, честна дума.

Бащата на момичето блъсва с крак сноуборда към Сами, след което му прави знак с ръка: омитай се, един вид.

— Много се извинявам — повтаря Сами. Преди да се спусне с дъската по склона, вижда как мъжът шепне нещо в ухото на детето, докато го загръща с одеялото.

На другата сутрин Сами не се сеща нито за момиченцето, нито за Джими Мак. Мисли си за електричеството. Пускат го отново рано, към девет, около час след като снегът спира да вали. Сами е потънал в играта „Тони Хоук“ на своя „Плейстейшън 2“, когато баща му, полицаят Том Пинкертън, се появява в стаята и пита дали не знае нещо за момиченце в розов екип на име Сара Съливан.

Преди да има време да се осъзнае, Сами вече се намира в полицейския участък. Познава почти всички тук от пикници и срещи по софтбол. Обикновено го спират, за да кажат „здрасти“, но тази сутрин лицата им са загрижени и дори гневни. Жужат из участъка, потънали в работа, говорят по телефона, подвикват си въпроси и отговори, разни нареждания. Отвлечена. Изчезнала. Липсваща. Думите достигат до Сами, когато детектив Франсис Мерик отваря вратата към своя кабинет и го кани да влезе вътре — самичък. Детектив Мерик затваря вратата, а Сами сяда насреща му, отвъд голямото бюро, и си мисли: Ще разговарям с истински детектив, о, Боже, здравата съм я загазил.