Крис Муни
Да помним Сара (50)

48.

Майк отваря дясната врата и се тръшва върху седалката до шофьора. Когато го вижда, Тери подскача и бъргърът заедно с пържените картофи се пръсват върху пода, последвани от импрегнираната хартия, в която са били увити. Чашата се разлива над конзолата, която разделя двете седалки.

— Какво пра…

— Детектив Мерик не ви е казвал къде са намерили онези вещи — заявява Майк, — но вие знаехте, че са открити под дъските в спалнята на Джона. Твърде конкретна информация, Тери.

— Не съм споменавала…

— Стига глупости. Всичко свърши.

Тя понечва да се измъкне от колата. Майк се пресяга през нея и заключва вратата.

— Престанете веднага. Луд ли сте…

Запушва устата й с длан.

— Ако писнете, ще дойде полиция — прошепва Майк. — Не мисля, че искаш точно това, нали, Тери? — Разтърсва я. — Нали?

Ноздрите й се разширяват в борба за въздух, погледът й се устремява към огледалцето за обратно виждане. Майк поглежда през рамо назад. Хора крачат през паркинга към заведението, но никой не гледа в тяхна посока. Върху задната седалка лежи дебелата кожена чанта за документи, с която излезе от къщи.

— Няма да можем да изчакаме приятелите ви — съобщава Майк. — Сега ще си махна ръката, а вие ще си траете, ясно ли е?

Тя кимва.

Майк отдръпва длан. Тери облизва устни с широко отворени от страх очи.

— Случайно чух полицаите да говорят за това — казва тя с дълбок, треперещ глас. — Открили кукла и долнището от екипа на дъщеря ви. Истина ви казвам, кълна се в Бога.

— Добре. Значи няма пречка да го разкажете в полицията. А сега тръгвайте.

— Ще правя каквото наредите. Само не ме наранявайте.

Тери пали двигателя. Майк седи полуизвърнат и наблюдава лицето й, докато жената включва на скорост. Вратата откъм нейната страна е заключена — трудно ще й бъде да избяга.

В края на паркинга спира.

— Накъде да карам? — пита Тери.

— На юг. Сигурно нямате търпение да се приберете у дома и да върнете колата на полицейския си приятел Антъни Лънди.

Никаква реакция.

— Мога ли да си сложа предпазния колан? — пита Тери.

— Може.

Тя го прави съвършено спокойно, а след това вдига стъклата на прозорците с помощта на бутоните върху своята врата. Завива наляво и поема по магистралата, без да превишава скоростта, хванала волана с две ръце — точно като по учебник.

— Този ваш приятел, Антъни Лънди — обажда се Майк, — какво прави в жилището ви?

— Доколкото познавам Тони, сигурно почиства.

Това го сварва неподготвен. Очаквал е пак да го излъже.

Тери продължава:

— В момента съм много притеснена и помолих Тони да ми помогне с чистенето. Ще помогне и с опаковането, а след това при товаренето на кашоните.

— Заради болките от фибромиалгията.

— Да. Тони бе така любезен…

— Вие нямате никаква фибромиалгия.

Отново никаква реакция.

— И никакви телефонни разговори с Аризона не е имало. Проверих.

— Добре.

— Няма да отречете, нали?

— Приятелката ми Сали живее в Нашуа, Ню Хампшир. Току-що е започнала работа в Аризона.

— Знам за ареста на вашия приятел, Тони, заради участието му в протест пред клиника за аборти.

— Това е стара история. Вече не се занимава с такива неща. Казала съм му, че няма полза от подобни протести. Бог ще се разправи с тези хора, когато му дойде времето.

„Тези хора“ е произнесено с отрова в гласа, но останалите думи излизат гладко, без следа от притеснение, а чертите на лицето й са съвсем отпуснати, все едно е сама в колата и се наслаждава на излет сред природата.

Без да изпуска Тери от очи, Майк се пресяга към чантата, отваря ципа и напипва нещо като портативен лаптоп. Оказва се, че е точно това. Един от ония тънки, олекотени модели. Поднася го пред очите й.

— Защо биете целия този път с това в чантата?

— Твърдият диск не е в ред. Не мога да извадя нито един файл, а имам приятел, който е голям специалист при извличането на данни от повредени носители. Бях тръгнала на среща с него.

Гласът й не трепва, няма следа от колебание.

— Казва се Лари Пинтарски. Мога да ви дам и адреса, ако искате да се свържете с него. Само че трябва да спрем при някой автомат. Моят телефон няма покритие.

— Значи зарязвате цялата си работа и хуквате насам.

— Той няма друго свободно време.

— А защо с тази кола?

— Защото имам проблем със скоростите на моята и не исках да рискувам с толкова дълго пътуване. Имам записан час в сервиза за понеделник.

Майк стрелва поглед назад. Зад тях не се виждат други коли.

— Тук няма никаква тайна — продължава Тери. — Всичките ми сметки, данъчни декларации, биографични данни, целият ми живот е на този компютър и исках…

— А защо не отидохте направо у дома на този човек?

— Защото е много трудно да се стигне дотам. За последен път съм ходила преди две години и се загубих. Много съм зле с ориентирането. За да ме улесни, Лари предложи да се срещнем на бензиностанцията. Него очаквах, когато ме отвлякохте. Обадете му се, ако искате.

При тези гладки отговори, изправен пред тяхната убедителна логика, Майк усеща как увереността му се разколебава.

— Господин Съливан, вие сте в състояние на огромен стрес. Лично аз съм бездетна и не мога да твърдя, че разбирам напълно всичко, което ви се е струпало на главата. Онова, от което разбирам обаче, което ми е професия, е мъката. Известно ми е, че в някои случаи тя може да достигне такава мощ, че да заслепи напълно човека. Разбирам това и искам да ви помогна. Кажете само от какво имате нужда.

— Решил съм да разкрия истината за дъщеря ми и съм готов на всичко, за да го постигна, ясно ли е? — Майк се опитва да я уплаши.

— Не мога да ви дам нещо, с което не разполагам.

Думите на Джона от онази сутрин, на пътеката.

— Човекът, отговорен за случилото се с вашата дъщеря, е вече мъртъв. Нямам власт да променя това, нито пък обстоятелството, че тези три момичета са отдавна при Него.

— Знаехте за нещата под пода.

— Както ви казах вече…

— Говорих с Мерик — лъже Майк. — Нищо не ви е казвал и никой друг не го е правил.

— Чух ги, без да искам.

— Глупости.

— Не желая да се карам с вас. Щом така искате, ще седнем да обсъдим нещата с детектив Мерик. И няма да повдигам обвинения срещу вас, обещавам.

Решителността, която е ръководила действията му през последните часове, започва силно да се разколебава. Защо Тери е толкова сговорчива? Май нищо от онова, което казва, не й въздейства. За всичко има готов отговор. Ами ако той самият греши? Нещо ми убягва.

Тери извръща глава и го поглежда с израз на съчувствие.

— Трябва да оставите дъщеря си на мира. Ако не го направите, мисълта за нея ще ви съсипе напълно.

Майк отваря лаптопа.

— Нямате нищо против да се уверя, че не ме лъжете за компютъра, нали?

— Включва се с бутона отдясно. Оня със зеленото квадратче отгоре.

Майк оставя лаптопа върху конзолата помежду им и натиска бутона.

Тери скача внезапно върху спирачката.