Крис Муни
Да помним Сара (5)

3.

При това лошо време и объркано движение на полицията й трябва цял час, докато се добере до Хълма. Полицаите от първия пристигнал екип — Еди, „Бавния Ед“ Зуковски, и още един познат на Майк, Чарли Рипкън — установяват с облекчение, че Майк се е сетил да отцепи Хълма. Вторият отзовал се на повикването екип блокира долния паркинг, където е паркирал и Майк.

Бавния Ед го завежда в разположения наблизо магазин за алкохолни напитки. Майк застава под бълващ топъл въздух вентилатор и разтопеният сняг започва да се стича от джинсите и якето му, образувайки локвичка около подгизналите ботуши. Бърше лице с кърпата, която му подава собственикът.

— За облеклото на Сара — проговаря Еди Зуковски, като разгръща своя бележник. Подобното на пита лице на Бавния Ед е подпухнало, белязано от множество късни прибирания и прекаляване с бързи закуски, но високата му фигура все още е в добра форма, корава като телеграфен стълб и несъмнено заредена със същата експлозивна енергия, която го беше направила футболна звезда в Бостънския колеж.

Майк казва:

— Нищо по-различно от това, което казах на диспечера.

— Наоколо живеят три деца, които носят розови екипи — едното е момче, местният цар на сноуборда. Онова, което искам от теб, Съли, са детайли. Особености по костюма, ботушки, ръкавици, такива неща.

В гласа на Бавния Ед Майк долавя същото безразличие, което помни от тона на двамата полицаи, пристигнали да разпитват Лу за майка му. Другото, което долавя, е отзвук от тъпотата, белязала живота на бащата — Големия Ед Зуковски, — мъж, който решава да заведе съпругата си на двуседмично плаване до Аруба по повод десетата годишнина от сватбата, а за финансирането на това начинание му хрумва блестящата идея да ограби банката, разположена точно срещу сервиза, в който работи като монтьор, откакто е завършил училище.

Вятърът бушува отвън, тресе стъклата на витрините и входната врата. А Сара е някъде навън, в този ужас. Отдалечила се е от шейната, паднала е от насипа — той вече е убеден в това — и сега се щура някъде из гората, простряла се чак до къщата на Майк, по протежение на езерцето Салмън Брук и Четвърта магистрала, загубила се е в заслепяващата снежна пелена и го вика със задавен от вятъра глас, неговата Сара, ослепяла и ужасена, лишена от очилата си.

— Вече съобщих всичко още първия път — заявява Майк. — Ако ти трябва някаква информация, вземи я от колегата си. — Захвърля кърпата върху куп бирени каси и тръгва, но Бавния Ед го хваща за ръката.

— Съли, вир-вода си.

— Нищо ми няма.

— Сигурно затова си червен като цвекло и зъбите ти тракат. Не ме баламосвай, Съли, познавам те от сто години.

— Трябва да се върна навън. Тя се лута в снега без очила и…

— Какви очила?

Майк изважда очилата от джоба на якето и ги плясва върху кърпата.

— Сара изпада в ужас, когато не са на носа й — съобщава той. — Трябва да я открия, преди да излезе по някоя пътека право на Четвърта магистрала.

— Цял куп доброволци вече я търсят. Кажи ми за очилата.

— Отивам там.

— Чакай. — Бавния Ед стисва силно ръката му и приближава огромното си лице. — Ще преровим всеки квадратен сантиметър от това място, но при тази лайнена видимост трябва да ти е ясно защо се интересувам и от най-дребните подробности.

— Вече разказах всичко.

— Не и за очилата.

— Е, сега знаеш и за тях.

— Къде ги намери?

— Край шейната. — Майк прави нов опит да тръгне, но Бавния Ед не го пуска — стиска само толкова, колкото е необходимо, за да разбере Майк кой командва парада.

На Майк му идва да завие. Да изхвърли от себе си онова гадно усещане, което се таи в червата, да прасне с цялата затаена в него енергия Бавния Ед право в мутрата. Ед, тъпо лайно такова, мъкнеш се като охлюв, губиш безценно време!

— Сара е шестгодишна и е облечена в розов екип за сняг — промълвява Майк. — Розов костюм със сини ръкавички. А отгоре им са извезани северни елени. Розови ботушки „Барби“. Какво друго ти трябва?

Бавния Ед разхлабва хватката си, но все така запречва изхода от магазина. Майк попълва целия списък въпроси: ръст, тегло, цвят на очите и косата, бенка като на Синди Крауфорд, два липсващи долни предни зъба и леко криви горни. Съобщава дори за охлузения гръден кош на Сара. Забелязва го предната вечер, докато я къпе.

— Как се е охлузила? — пита Бавния Ед.

— Блъсна се в масичката за кафе. Поне така каза Джес.

Бавния Ед спира да пише и вдига глава.

— Съмняваш ли се в думите й?

— Казвам ти, че бях на работа. — Майк изважда цигарите и вижда, че са мокри.

— Има ли нещо по-особено по екипа на Сара?

— Какво например?

— Фигури, декоративни мотиви, такива неща.

Майк разтрива чело, а после затваря очи.

Тате, къде си?

Гласът на Джес: Тръгвай веднага да търсиш дъщеря си. ВЕДНАГА!

Опитва да си спомни такива подробности, тези тъпи, безсмислени подробности — най-важното нещо сега е да намерят Сара. Но как да се справи с Бавния Ед?

— Името й е изписано с черен маркер върху етикета откъм вътрешната страна — съобщава Майк. — Якето е леко скъсано на предния джоб — десния преден… не — на левия. Точно така, левия. Фанг я свърши тая работа.

Кой е Фанг?

— Кучето ни.

Бавния Ед спира да пише. Измъква от джоба си пластмасово пликче и го отваря с тръсване на китката.

— Кога си виждал за последно твоя старец?

— Преди години. Защо?

— За колко години говорим?

— Нямам представа. Три, може и четири да са. За последно чух, че живее някъде във Флорида.

— Но си държи къщата тук, нали?

— Ед, не се засягай, ама какво общо има това с намирането на моята дъщеря?

— Виждали са Лу из града.

И сега Майк проумява.

— Сара не го познава — казва той, докато гледа как Бавния Ед си помага с химикалката, за да напъха очилата в пликчето. — Той не би опитал да я доближи, но даже да го стори — това е изключено, — дори да го направи, Сара няма да му повярва, понеже съм й казал, че дядо й е умрял много преди тя да се роди. Сара не би тръгнала нито с него, нито с когото и да било другиго. Тя знае колко опасни могат да бъдат непознатите. Не би се доверила никому, освен на мен и Бил.

— Децата правят най-странни неща, когато са уплашени, Съли. Виж само какъв сняг пердаши, всеки се е облякъл по различен начин, лицата са скрити, не знаеш кой кой е. Сара сигурно се е залепила за първия познат.

Гадното, остро усещане на страх за Сара започва да излъчва болезнена жар, енергия, от която го засърбява кожата. Майк преценява шансовете си да се промъкне покрай Ед, когато мобифонът на полицая зазвънява.

— Обажда ли се у вас да провериш за съобщения? — пита Ед, докато откопчава апарата от колана си.

— Още след като позвъних на 911.

— Това е преди повече от четирийсет минути. Опитай отново. — Ед лепва слушалката към ухото си и се отдалечава към вратата, като я препречва изцяло.

Майк изважда собствения си телефон и вижда, че батерията е паднала — по това време на деня обикновено я зарежда. Насочва се покрай Ед към тезгяха, където огромен плешивец се прави, че е потънал изцяло в един брой на „Херълд“.

— Мога ли да ползвам телефона, Франк?

Франк Коколуто му го подава.

След като миналата година два телефонни секретаря му свиват разнообразни номера, Майк решава да се довери на гласовата поща към телефонната компания. Набира номера и въвежда личния си код с набъбнала в гърдите надежда, която бива начаса попарена от думите на оператора: „Няма нови обаждания.“

Вятърът разтърсва стъклата за пореден път и Майк си представя Сара, сама самичка на върха на Хълма, как се мъчи да намери очилата в снежната фъртуна, а всичко й е като в мъгла. Е, добре, тя е много уплашена, но освен това е и достатъчно умна. Сара знае добре, че има чудовища, маскирани като любезни, усмихнати чичковци, които предлагат на дечицата бонбони, като ги лъжат, че са си изгубили коте или куче, и ги молят да им помогнат в търсенето, така че, ако някой се е опитал да предложи помощ на неговата дъщеря, Майк е абсолютно убеден, че Сара, дори изпаднала в истерия, ще има достатъчно разум в главата, за да послуша единствено глас, който познава — на приятел или родител, които знае от училище, евентуално на някого от квартала.

— Ед е прав, като казва, че децата правят най-неочаквани неща, когато се уплашат — обажда се Франк. — Преди няколко години отивам в „Дисни Уърлд“ с дъщерята и осемгодишната внучка. Обръщаме глави настрани най-много за три секунди и хоп, Аш вече я няма. Тълпата я поглъща, разпъва и това е. — Франк щраква с пръсти. — Персоналът на парка прерови абсолютно всичко наоколо. Кълна се в името Божие, щях да пукна всеки момент — толкова се уплаших. И знаеш ли къде я откриха? В хотела, в собственото ми легло, заспала като ангелче. Намерил я един от охраната на паркинга. До такава степен се побъркала от страх, че не могла да промълви нищо друго, освен името на хотела, стая триста двайсет и едно, и те я завели право там.

Майк поглежда часовника си. Почти деветдесет минути са изтекли, откакто откри шейната.

Бавния Ед затваря телефона и Майк отново усеща плаха надежда.

— Проклетите синоптици са се осрали отново — съобщава Ед. — Снежната буря, обещана за вчера, се стоварва право отгоре ни днес. Да вървим, Съли. Трябва да отскочим до вас. Щатските идват насам с кучетата си. Ще ти разкажа по пътя.