Крис Муни
Да помним Сара (48)

46.

Майк открива свободно място за паркиране край тротоара, на една пресечка разстояние от жилището на Тери Ръсел. Изпод сянката на някакво дърво се открива прекрасна гледка към предната врата и верандата. Той накланя облегалката назад, пали цигара и започва да наблюдава входа и алеята за паркиране.

В същия миг вижда себе си на девет години, как кара ново колело по тяхната алея. Именно то му е подарък от Лу. Майк се опитва да прогони спомена, обаче дочува гласа на Лу, който го вика откъм задния двор, където го заварва седнал на стълбите, току–що изкъпан, облякъл чиста, бяла долна риза и джинси без петънце по тях.

— Сядай тука, вожде — казва му Лу и тупва с длан стъпалото до себе си. — Трябва да си поговорим.

Вечерта е влажна, въздухът тежи от жега, наситен с миризма на прясно окосена трева и градински тор. Майк присяда върху противоположния край на стъпалото, на цяла ръка разстояние, в случай че му се наложи да побегне. Засега Лу не изглежда ядосан. В момента фиксира с поглед съседа, Нед Кинг, който е застанал на четири крака и работи нещо в градината си, а кафеникавите му шорти и твърдата, жълта пластмаса на изкуствения крак са целите в пръст.

— От мина е — съобщава Лу. — Стъпил отгоре и — бам! — останал без крак. А сега нещастното копеле се бори с рака. Спомен от работата му с химическо оръжие. Нищо няма да му стане на Господ, ако рече да ни остави поне за миг да отдъхнем.

Луис Съливан, кавалер на „Пурпурно сърце“, поклаща глава с въздишка, опечален или гневен, а може би и двете — Майк никога не е в състояние да определи. Настроенията на баща му, техният генератор и момент на избухване са точно толкова предсказуеми, колкото времето в Ню Ингланд.

— Майка ти я няма вече пет месеца — започва Лу. — И никога няма да се върне. Нито след седмица, нито след година. Отишла си е, ясно ли е?

— Къде? — пита Майк, а отговорът му е известен.

В началото на миналия месец, през юни, на адреса на Бил пристига дебел плик с неговото име. Вътре има сребърна верижка за ключове и кратка бележка. Майка му е написала: Когато ти пиша пак, ще имам адрес, на който да ми отговориш. Скоро ще бъдеш при мен, в Париж. Вярвай, Майкъл. Помни, че трябва да съхраниш вярата си, без значение колко лоши са нещата. И не забравяй да си мълчиш за това. Няма нужда да ти напомням какво може да ми стори баща ти, ако научи къде се крия.

Париж. Майка му живее в Париж.

Лу отпива от бирата, а когато свършва, отпуска ръката с бутилката между коленете си. Майк наблюдава внимателно ръцете му. Свият ли се в юмруци, работата е ясна — предстои пердах.

— Но това няма значение — заявява Лу. — Тя ни напусна. Това е, което има значение. И никакви молитви няма да я върнат у дома. Господ не дава пукната пара за твоите проблеми. Въобще не му пука дали си загубил крака си заради мина, дали брат ти е загинал в някоя лайнена война, или майка ти е духнала нанякъде. Той взема ли, взема и не спира да взема, защото отвътре Той е един садистичен хуй. Спомни си това, когато отец Джак започне отново да ви пее какъв велик, божествен план крои брадатият за всеки от нас.

Майк се заиграва с идеята да изкрещи истината в лицето му, да види как ще я понесе. Но Майк знае, че ако баща му научи къде се крие, ще я намери и очисти. Чувал е да разправят как татенцето му кара хората да изчезват. А е имал и възможност да наблюдава от непосредствена близост изблиците му на гняв. Този опит е издълбал дълбоки, незаличими следи в неговото съзнание.

— Ако ще ревеш, давай, отпусни се. Няма нищо срамно. И аз плаках, когато научих, че брат ми е загинал във войната, плаках и когато майка ми почина. — Лу търси някакъв отговор в очите на сина си.

— Нищо ми няма.

— Искаш да се държиш като мъж. Това ми харесва. — Лу го хваща за врата и стиска силно. По гърба на момчето се стичат капки пот. — Не се коси, Майкъл. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Майк пита дали може да си тръгне — има среща с Бил в „При Бъзи“. Лу кимва и момчето се затътря по коридора, към своята стая. Когато минава покрай вратата на бащината, някакъв метален отблясък го кара да спре.

Върху отворения куфар на Лу се мъдри фотоапарат, изглежда много хубав. За какво му е на Лу фотоапарат? И къде се изгуби през последните четири дена?

Майк наднича през прозореца на спалнята. Баща му продължава да седи на задните стълби. Майк влиза в стаята и когато вдига апарата, съзира някакъв плик в куфара. Вътре има използвани билети до Париж и обратно, само че на името на Том Петерсън — същото като в паспорта със снимка на баща му, дегизиран с мустаци и брада.

Майк седи в камионетката и си спомня онази вечер с майка си в църквата: Истинската смелост, същинската, идва от духа на човека. Това е като да вярваш, че животът ти ще тръгна на добре, докато всичко сочи обратното. Да вярваш — това е истинската смелост, Майкъл. Винаги да вярваш, независимо колко зле изглеждат нещата. Няма да позволяваш на баща си или на когото и да било друг да ти отнеме вярата, нали?

Първото писмо: И не забравяй да си мълчиш за това. Няма нужда да ти напомням какво може да ми стори баща ти, ако научи къде се крия.

А сега второто: Ще дойда за теб… Искам да си търпелив… Не позволявай баща ти да види този адрес… Ако разбере къде се крия — няма нужда да ти напомням на какво е способен.

Майк си представя как майка му пуска тези писма в пощенската кутия или както там им казват в Париж — тя, която е напълно наясно с онова, което върши.

И все пак… дори преди да научи за полета на Лу до Париж, нима не е знаел дълбоко в себе си, че майка му няма да се върне? Не е ли разбирал, че през петте месеца на своето отсъствие все трябваше да предприеме нещо, ако наистина е имала намерение да го вземе със себе си? Някакво усилие? Щеше поне да опита.

Майка ти можеше да бъде много убедителна с тоя нежен гласец — знаеш това по-добре от всеки друг. Най-надарената лъжкиня, която съм срещал.

Особено нещо е мозъкът. Как само успява да отстрани от всеки спомен или душевна травма частите, които не му трябват или не желае да запази. Вероятно това улеснява процеса на запаметяване. А може и да е просто механизъм за оцеляване. Възможно е съзнанието да е лишено от способността да каталогизира до безкрайност бездънните глъбини на собствените ни възможности — да обичаме и мразим, да убиваме. Може би причината сам той да не може да се види в образа на алкохолик с престъпни пориви, отразили нрава на бащата-убиец, да е същата, която не му позволява да си представи как Сара тръгва по своя воля с Джона, Джес да му изневерява, а майка му да не се връща, тъй като в живота й не е останало никакво място за него. Приемането на истината означава приемане на цялата истина и той усеща как същността му се пропуква под това бреме.

Майк си представя Лу, изтегнат в кревата, подложил длани зад тила си, а по челото му се стичат капки пот, докато се взира в решетките на килията.

Приеми го. Животът ти бе значително по-лесен, когато съзнанието ти бе изпълнено с омраза към мен.

На ъгъла на Дибънс стрийт спира синьо-сивкаво волво, после рязко свърва надясно, в алейката за паркиране на Тери. Първоначално Майк си мисли, че колата ще даде на заден и ще направи обратен завой, но после се появява Тери, стрелва се през вратата, спуска се надолу по стълбите, стиснала в едната ръка дамска чанта и още една, кожена и обемиста, за документи. Оглежда се по улицата, сякаш очаква да види някого. Майк вече се е свлякъл надолу в седалката.

Това е глупаво. Изважда телефона и след като набира номера на Нанси, надига предпазливо глава, за да погледне навън. Тери стои приведена към прозореца, откъм пасажерското място на волвото. Дебелото куфарче не е вече в ръцете й. Само дамската чанта.

— Какво има? — пита Нанси.

Майк й казва, а през това време вижда, че шофьорът на волвото се показва навън.

— Познаваш ли го? — пита Нанси.

Посивяла коса, висок малко над метър и осемдесет, в бяла риза и панталони цвят каки, с маратонки. Майк е сигурен, че никога не е виждал този човек.

— Не — отвръща той. — В момента изкачва стълбите й на бегом.

— А тя?

— Сяда зад волана на волвото… Изкарва колата на улицата.

— Виждаш ли номера?

— Да.

— Кажи ми го.

Майк го прави, а щом свършва, Нанси нарежда:

— Сега карай след нея. Искам да знам къде отива.

— Не мислиш ли, че сме малко…

— Прави каквото ти казвам. Тя познава ли камионетката ти?

— Нямам представа. — Тери вече е излязла от алеята и сега се отдалечава. Майк притиска с рамо телефона към ухото си и пали двигателя.

— Проследявал ли си някого? — пита Нанси.

— По цял ден само това правя. Току си набележа някоя жена и започвам да я следя просто така, за удоволствие. — Тръгва напред. Волвото е спряло на кръстовище. Не дава мигач.

— Трябва да се държиш толкова надалеч от нея, колкото е възможно, без да я загубиш. Ако реши да провери дали не я следят, ще гледа максимум две-три коли назад. Понеже си с камионетка, гледаш от по-високо и няма нужда да си толкова наблизо. Имаш ли някой приятел, който да наглежда къщата, докато стигна до нея?

— Не мислиш ли, че прекаляваш малко?

— Това „да“ ли означава, или „не“?

— Имам един предвид. — Сега се налага Майк да спре на кръстовището.

— Кажи му да се свърже с мен. Лепни се за Тери и гледай да не я изтървеш. — Нанси затваря.

Волвото поема наляво, по Графтън. След километър — два са изходите към Първа магистрала.

Тери излиза от града. Е, и?

Защо й е да взема волвото на този мъж? Защо не използва собствената си кола?

Започва да прехвърля в главата си възможните обяснения: може да й има нещо. Може… един Господ знае какво. Съществуват десетки обяснения. Логични до едно.

И все пак, докато кара отзад, Майк усеща как го завладява параноята на Нанси. Добре, Тери е реагирала малко странно, дори донякъде фанатично, на въпроса за абортите. И още: когато излезе на улицата, се огледа много подозрително. Защо? От него ли се страхува? От полицията?

А да не забравяме и онова, което каза за предметите, скрити от Джона под пода в спалнята му.

Майк звъни на Бил.

— Ще те помоля за една голяма услуга и нямам време да ти обяснявам защо. Просто го направи.

— Казвай!

— Имаш ли нещо за писане?

— В кухнята съм, точно пред черната дъска. Казвай!

Майк обяснява накратко, а сетне диктува адреса на Тери и телефонния номер на Нанси.

— Наблюдавай къщата — добавя той. — Обади се на Нанси, кажи й, когато стигнеш там, и я дръж в течение.

— Добре. А ти къде отиваш?

— Ще ми се да знаех.