Крис Муни
Да помним Сара (46)

44.

На път за вкъщи Майк набира номера на Нанси и оставя кратко съобщение за разговора си с Тери Ръсел, след което отскача за малко до супера на Маккензи. Той става известен преди около три години, когато някакъв мъж спечелва джакпот от трийсет милиона, след като си купува билет оттам. Има и щанд за бързо хранене, където приготвят великолепни италиански блюда и кюфтенца, а сутрин правят сандвичи за закуска.

Майк си поръчва един с пържено яйце и бекон върху пълнозърнест хляб заедно с кафе и взема неделните издания на „Глоуб“ и „Херълд“. Изяжда си сандвича в камионетката и прочита спортните страници на „Глоуб“ — твърде много бейзбол, но нали е разгарът на сезона. След десетина минути хвърля вестника върху седалката до себе си и забелязва група тийнейджъри, повечето момчета, да вървят по „Дилейни“ с ракети за федербал в ръце. Сигурно са се запътили към парка „Ръджърс“. Там не се ходи нощем, освен ако не отиваш да си купиш наркотици, а сутрин използвани презервативи, фасове и празни бутилки затрупват тревните площи, както и скритите местенца, из които проститутките водят своите клиенти.

Невинаги е било така. Когато беше дете, — ако се замисли, не е било чак толкова отдавна, — местни състави изнасяха през лятото безплатни концерти. Деца играеха на топка, а най-лошото, което можеше да ти се случи, е да стъпиш на счупено стъкло. Един летен следобед — последното лято с майка му — той пада върху назъбения ръб на строшена бутилка за бира и си порязва коляното, а болката е толкова силна, че Майк очаква да намерят парченца от стъкло под капачката.

Не може да се прибере вкъщи с колелото, затова се налага Бил и оня дългунест, щърбав олигофрен Джери Нитембалм да го завлекат чак до „Маккензи“. Господин Демаркис, съсед на Джери, вижда кървящия разрез върху коляното и му нарежда моментално да влезе отзад в колата, а редом се настанява Бил.

Майк е непълнолетен и им трябва родител или законен настойник, който да подпише съгласие за оказване на медицинска помощ. Звъни у дома повече от половин час, но майка му не вдига.

— Каза, че целия ден ще си бъде у дома — обръща се Майк към Бил.

— Трябва да се обадиш на баща си.

— Ти да не си се смахнал?

— А ти да не искаш да седиш цяла нощ тука, потънал в кървища?

И Бил звъни в гаража, намира Джак Кадилака и му описва положението. Лу се появява след четвърт час с алено лице, което потъмнява все повече, докато слуша разказа на Бил за случилото се в парка. Бил упорито набляга върху думата „инцидент“.

— Колко пъти съм ти казвал да не играеш там заради стъклата? — пита Лу. — Сега съсипа крака си, ясно ли ти е? Ще участваш в есенното първенство на куково лято.

Обажда се Бил:

— Аз съм виновен, господин Съливан. Той не искаше да ходим, ама аз го накарах.

— Заминавай си у вас, Били — настоява Лу.

Бил се задържа при изхода на Спешното, обръща се и преди да си тръгне, мърда беззвучно устни към Майк: „Съжалявам.“

След два часа, със зашито и превързано коляно, Майк се обляга на патериците и гледа как Лу измъква три стотачки от щипката за банкноти, за да плати сметката. Когато се измъква с куцукане навън, заварва Бил и баща му седнали на стълбите.

— Здрасти, Съли, как е коляното? — пита господин О’Мали.

— Малко се е порязал — отвръща Лу. — Луд късмет е извадил, дето не го е повредил завинаги.

— Стават такива инциденти — промълвява господин О’Мали и поглежда към Лу. — Помниш, нали, Лу? Онова лято, когато падна от коня в езерото Салмън Брук и си счупи китката. Май беше на шестнайсет тогава.

Лу го подминава, без да отговори.

На връщане Майк седи отзад, а Лу пуши и скърца със зъби. Майк се мъчи да запази самообладание, да отклони мислите си от онова, което предстои да се случи в секундата, в която пристигнат вкъщи, а всичките му вътрешности са станали на каша от страх.

Но нищо не се случва — поне не и на него. Но когато се появява майка му… Чува писъците й, звука от счупени чинии и виковете за помощ откъм спалнята, дори през възглавницата, с която е покрил глава си. Лу е бесен, понеже жена му е онази, която следва да ходи по болници с детето — не той. Или поне Майк винаги е смятал това за причина за скандала.

Телефонният автомат при „Маккензи“ си е на същото място, все така до контейнера за боклук, само дето апаратът е от новите модели, от тия с жълта слушалка, която би отивала много на новия форд на Бил. Майк гледа телефона и в съзнанието му изниква споменът от болницата, лута се из главата му, без да знае къде му е мястото сега — един от многото.

Мислех, че търсиш истината, Майкъл.

Думите на Лу при посещението в затвора.

Майк излиза от камионетката и отива при телефонния автомат, докато бърка с ръка за портфейла. Листчето с телефонни номера е прикрепено с кламер към визитна картичка, приготвена в случай, че мобилният откаже поради някаква причина. Взема слушалката и натиска нула за връзка с оператор.

— Искам да се обадя за сметка на СИМ-картата си — казва Майк, когато се свързва.

— На кой номер, господине?

— Във Франция е — отвръща Майк. — Ще го наберете ли вместо мен?

— Да, господине. Само го продиктувайте.

Пробвай най-напред домашния, а след това и останалите. Майк диктува поредицата числа, а след това номера на картата си и операторът му казва да изчака. След малко се чува щракване и звуковият сигнал оживява в нечий дом от другата страна на земното кълбо. Стомахът му се свива и някаква част от него пожелава да окачи обратно слушалката.

Някой вдига в другия край на линията и мъжки глас произнася едно френско „Ало“.

Дъхът на Майк застива в гърлото.

— Ало?

— Жан-Пол Латиер.

— C’est Jean Paul.

— Съжалявам, но не говоря френски.

— Тук е Жан-Пол.

— Обаждам се във връзка с Мари Съливан.

— Съжалявам, но не познавам…

— Казвам се Майкъл Съливан. Неин син съм.

Отсреща настъпва кратко мълчание. Майк се възползва и заговаря бързо:

— Разполагам със снимки на двама ви, правени във Франция. Знам, че тя отиде там, за да живее с вас. Знам всичко за вас, за връзката ви с нея. — Думите му се застигат една друга в устрема си да излязат навън. — През всичките тези години подозирах Лу — това е съпругът й — Лу Съливан. Сигурен съм, че ви е говорила за него, за това как си изкарва прехраната.

Кратка тишина, докато Майк си поема дъх, а във въображението му изниква образът на Жан-Пол, издокаран в елегантен костюм, седнал в старинно кресло в своето имение или както там му викат — седи и обмисля дали да отговори на въпросите, или да затвори.

— Имам само няколко въпроса. Само пет минути, и ще ви оставя да се върнете към нормалния си живот.

— Jesus doux et merciful.^[1]

— Погледнете на нещата от моята гледна точка — казва Майк. — И вие щяхте да искате да узнаете истината, нали?

От другия край на линията Жан-Пол въздъхва тежко в ухото му.

— Това е… предпочитам да не водя този разговор.

— Трябва да знам — казва Майк и стисва по-силно слушалката. — Моля ви.

Изтича цяла минута, преди Жан-Пол да заговори отново.

— Франсин Бру. Майка ви смени името си. Страхуваше се до смърт от вашия баща.

— Известно ми е с положителност, че Лу е бил там и я е открил.

— Да, така е. — Нова тежка въздишка, а сетне Жан-Пол отронва: — Знам всичко.

— Какво стана?

— Преби я. Счупи й носа и две ребра.

Майк обгръща с една ръка горната част на автомата и се обляга напред, облизва с език небцето, което е абсолютно пресъхнало.

— Тя имаше прекрасен живот тук — обяснява Жан-Пол. — Аз я обичах много.

Нещо в тона на французина подсказва на Майк да затваря и да се маха.

— Стана преди около година — казва Жан-Пол. — Събуди се с болки в гръдния кош. Закарах я веднага в болница… съжалявам.

Майка му е била жива през всичките тези години.

Усеща сърбеж в очите и започва да примигва.

— Аз съм ви виждал веднъж, нали? В Бостън? Беше по Коледа и ние двамата правехме обиколка на Бийкън Хил, а тя се престори, че ви среща случайно. Каза, че сте неин приятел.

Нова пауза, а сетне Жан-Пол продължава:

— Да, аз бях.

— Само че плановете ви не предвиждаха и аз да избягам с нея.

Жан–Пол замълчава.

— Онзи път — казва Майк — тя се е опитала да ви убеди да вземете и мен, нали така?

— Още съвсем млад разбрах едно нещо за себе си: от мен не става родител. Крайно себичен съм. Изцяло погълнат от собствената си личност.

— Значи през ум не й е минавало да се върне за мен?

Жан-Пол се колебае.

— Беше ми писала, че е изключително важно Лу да не я открие — продължава Майк, — само че не е имало абсолютно никакво значение. Тя не е мислела да се връща за мен. Пуснала е онези писма и е знаела, че като не се върне, аз ще хвърля вината за това върху Лу.

— Не одобрявах избора на майка ви.

— Но и не съжалявахте особено заради него.

— Бяхме млади — казва Жан-Пол. — Човек прави глупости на младини. Не се замисля за последиците. За това, че ще му се наложи да живее с тях до края.

— Изрази ли някога съжаление заради решението си?

— Не мога да говоря от нейно име.

— Току-що го направихте. — Майк окачва слушалката и усеща медальона със свети Кристофър, същият, който му е подарила, да се люшка върху гърдите му.