Крис Муни
Да помним Сара (44)

42.

Майк е на път за вкъщи, когато някаква неясна причина го кара да се отбие до гробището. Обръща, без да се замисля, и ето че сега стои, изправен почти като в транс, пред гроба на Джона. Фанг остава в камионетката — твърде уморен е, за да се раздвижи.

Онази сутрин, когато говори с Джес по телефона, не можа да се сдържи и бе плакал за Сара. Добре, не го отрича, само че как да я остави? Даже по-късно, докато Мерик по заобиколен начин му каза, че Сара е вече мъртва, някаква част от Майк продължава да се надява. Докато опакова нещата от нейната стая, същата тази част отказва да загуби надежда, убеждава го, че не постъпва правилно. И ето го сега, застанал на ръба на този гроб, усеща същата надежда отново да изгаря гърдите му. Няма да я оставя. И знаете ли какво? Никой не може да ме накара.

Може Бил да е прав. Може би намира разтуха в цялото това ровене.

Джона лежи на два метра под него, изолиран в дървен сандък, залят с балсамираща течност. Тревата наоколо е прясно окосена. Майк вижда влажни стръкчета, полепнали по обувките, и си спомня колко обичаше Сара да тича боса и как понякога пристигаше откъм задния двор с позеленели ходила, докарвайки Джес до лудост заради разпръснатите по целия мокет парченца трева. Спомня си навика й да изчопля сиренето от пицата: „Тате, това й е най-хубавото, искам да ям само най-хубавото.“ Как изпада в ярост, ако не й позволят сама да си избере какво да облече, сама да определи колко конфитюр иска върху палачинката или колко шоколадови пръчици да сложат в курабийките, които пекат двете с майка й. Всяка мисъл за Сара е придружена от спомен за нейната упоритост, за тези незначителни изяви на желанието й сама да взема решения, да доказва своята независимост, сама да ръководи живота си и Бог да ти е на помощ, ако й застанеш на пътя. Да си я спомня по този начин, пълна с решителност и енергия, може също да е вид самозаблуда. Може би не иска да приеме, че е тръгнала доброволно с Джона, без значение колко е била разстроена.

Защо не си започнала да риташ и пищиш, когато той се е приближил, Сара? Защо не си изпаднала в едно от присъщите ти състояния на ярост? Щях да те чуя. Защо тръгна с него и ме изостави?

В този гроб лежат не един, а четири трупа. И така ще бъде винаги, освен ако не направи отделно опело за Сара; може да погребе зимния й екип, след като свършат с него в полицията. Само че няма как да погребеш вещ — погребват се хора. Приготвят ги за полагане в земята и каквото там предстои по-нататък. Не можеш да се сбогуваш с един зимен екип. Поне той не може.

Как да се раздели завинаги с нещо, което дори не може да осмисли? В кой момент е редно да се откажеш от любим човек?

Майк се извръща и отправя поглед по протежение на „Евъргрийн“. Две момченца влагат цялата си енергия в дуел с пръчки вместо мечове, а майката или бавачката им седи в пластмасов стол върху верандата, разлистила списание в скута си.

Може би ако организира една църковна служба, това ще бъде като сигнал за неговите приятели, че най-накрая се е примирил с изчезването на Сара. Обичам те, Сара. Сбогом. Дано най-сетне ме оставят на мира, дяволите да ги вземат!

След малко измъква телефона и набира номера на Сам.

— Сигурно ти пламтят ушите — казва тя. — Тъкмо говорех за теб.

— Така ли? С кого?

— С Нанси. Току-що приключихме. Обади се да ми разкаже за снощната си първа среща.

Майк си представя физиономията на непознатия при първия му контакт с каруцарската уста на Нанси. Горкият.

— Как мина в Ню Йорк? — пита Сам.

— Ами… Имаш ли желание да ти правя компания?

— Разбира се. Ял ли си?

— Не, но какво ти е отношението към кучета?

— Като малка имах териери.

— Ами голямо, дето се лигави?

— Имам колкото искаш кърпи.

— Последен въпрос. Ако Нанси има време, ще мога ли да я помоля да се отбие и тя?

— Защо да не можеш? Какво става?

Майк отново поглежда гроба на Джона.

— Ще ти обясня, като дойда.

Докато вечерят, Майк разказва за Ню Йорк, Мерик и Бил.

— Сигурно се сещаш защо искам Нанси да намине.

— Да, с оглед на онова, което ми разказа току-що.

— А ти какво мислиш?

— Няма значение какво мисля аз. Щом искаш да поразровиш наоколо, тогава рови. Разнищвай колкото ти душа иска. А пък ако решиш да престанеш, направи го. В такива случаи няма готови рецепти. Какво значение има мнението на другите?

— Винаги схващаш правилно същността на нещата, Сам.

— По-добре така, отколкото да се придържам към неутралните сиви зони.

Известно време се хранят мълчаливо, а сетне Майк проговаря:

— Онази вечер беше много приятна.

— И канелоните си ги биваше.

— Имах предвид компанията.

— Знам — отвръща Сам с усмивка.

Прекараха си чудесно. Приятно и спокойно. Без необходимостта да казват или действат по някакъв определен начин. Някогашният ритъм на общуването им отново се е установил, а Майк не иска да разваля нещата.

— Животът ми е доста объркан — отбелязва той.

— С всички ни е така, Съли.

Чува се звънецът от входната врата и Фанг надига сънена глава от пода. Сам отваря на Нанси и когато тя влиза в стаята с мощен рев „Какякарате?“, кучето скача да я посрещне, започва да върти диво опашка и да души около нея.

— Да го разкарам ли? — пита Майк.

— Майтапиш ли се? Това е най-ярката проява на добронамереност, която някой ми е засвидетелствал от доста време насам. — Фанг я следва по петите, докато тя сяда до масата. — Е — обръща се тя към Майк, — какво толкова спешно има да си говорим?

Майк й разказва. Когато привършва, Нанси остава смълчана, обмисля чутото. Прозорците на Сам са отворени; прохладен вечерен бриз, примесен със звуци от коли и хора, изпълва стаите.

— Добре — проговаря Нанси. — Все пак Маргърет Кларкстън не си е признала за аборта.

— Не, не го направи — съгласява се Майк, — но чувствам, че въпросът ми я жилна жестоко.

— Можеш ли да разбереш дали се е подлагала на тази процедура? — пита Сам.

— При нормални условия щях да отговоря положително — отвръща Нанси. — В наше време застрахователите знаят всичко. Записано е в МИБ.

— Какво е МИБ? — интересува се Майк.

— Медицинско информационно бюро. Накратко, това е компютъризирана система, в която се пазят всички данни, свързани с нашето здраве. Използва се от застрахователните компании.

— Мислех, че тези данни са поверителни.

— Добре дошъл в ерата на технологиите. Но тук можем да забравим за МИБ. Съмнявам се, че ще намерим каквато и да било информация там. Маргърет Кларкстън е към края на шейсетте, нали?

— На шейсет и шест е — отвръща Майк. — Пише го в една скорошна статия на „Глоуб“.

— Значи е родила Карълайн на двайсет и седем — сериозна възраст според тогавашните представи. Да речем, че се е подложила на онази процедура, де да знам и аз, може би на около двайсет. Тоест преди четирийсет и пет години, през 1958-а. Тогава татко ти е носел жилетка и е пушел лула, докато майка ти е умирала да се прави на модерна домакиня. По онова време думата „аборт“ не се е споменавала на глас, да не говорим да го направиш.

— Ако е правила, сто на сто е станало тайно — добавя Сам.

— И, дай Боже, от лекар, който няма да оплеска нещата — казва Нанси. — Плащаш в брой, свършват работата и се молиш всичко да мине добре. Тогава е било съвсем друго. Няма телефонен указател за този вид услуги, няма образователни програми по телевизията. До шейсет и седма абортите са били незаконни.

— Няма и компютри — обажда се Сам. — Поне лични. Всичко се съхранява на хартия.

— Значи нищо не е записано — обобщава Майк.

— За Кларкстън ли? Силно се съмнявам. Дори когато Роуз Жиру го е направила, бас държа, че всичко е станало тайно — продължава Нанси. — Повечето жени дават измислени имена и плащат в брой. Никакви регистри. А дори да има някаква следа — обзалагам се, че е невъзможно, но нека допуснем, че съществува, — единственият начин да се добера до нея е, като подкупя някого от съответната клиника. Но вероятността е нищожна. Това заведение в Ню Хампшир сигурно го е нямало по времето на Маргърет Кларкстън.

— Искаш да ми кажеш, че няма начин да открием каквото и да било — заключава Майк, изпълнен от усещане за поражение.

— Най-лесният начин е да се пита направо, както си направил ти. Предполагам, че ако Мерик я извика, тя ще отрече. Полицаите нямат навика да провеждат разпити по телефона. Те ти цъфват вкъщи без предупреждение, тикват ти значка под носа и не мирясват, докато не изкопчат от теб онова, заради което са дошли. Той какво мисли по въпроса?

— Каза, че ще провери.

— Но ти не му вярваш — отбелязва Нанси, — затова съм тук сега.

— Позна.

— Мога ли да бъда откровена?

— А ти способна ли си на друго?

В ъгълчето на устата й пробягва усмивка, която изчезва за миг.

— Моите източници съобщават, че полицията вече е открила лични предмети и на трите момичета, скрити под пода в спалнята на Джона. Знаем също за кръвта, намерена върху качулката на якето, знаем и че Джона се е самоубил.

Майк въздъхва дълбоко.

— Съжалявам — казва Нанси. — Не виждам смисъл да продължаваш да ровиш около нещо, което не води доникъде, а само удължава агонията ти.

— Защо само на мен ми се струва, че има нещо странно в цялата работа?

— Жените правят аборти. Не всички, но когато някоя реши да го стори, не тръгва да разправя за това из квартала. Може да се довери на някоя приятелка, но в повечето случаи си трае, кара нататък, мъчи се да свикне с мисълта за стореното.

— Което ме извежда до втора точка — продължава Нанси. — Ти си католик. В качеството си на ревностна католичка, каквато съм — заявявам го от личен опит, — ние, католиците, практикуващи или не, имаме дълбоко вкоренено чувство на срам и вина. Не се правя на психоаналитик, но не ти ли е идвало наум, че, независимо от фактите, си завладян от вътрешна необходимост да ровичкаш непрекъснато и това е свързано с желанието ти да поправиш стореното онази вечер на Хълма?

— Ами ако има някаква връзка с Джона?

— Като например?

— Де да знам — отвръща Майк. — Но това не означава, че такава липсва.

— Неприятно ми е да го кажа — заявява Нанси, — но имам усещането, че се хващаш като удавник за сламка.

— Значи отказваш дори да обмислиш идеята?

— Вземам по двайсетачка на час плюс разходите. Ако искаш да ровя, ще ровя — решението си е твое.

— Мисля, че си струва да опитаме.

— Добре тогава — съгласява се Нанси. — Наета съм официално. Вземам нов бележник и да започваме.