Крис Муни
Да помним Сара (38)

36.

Дъбовият сандък за инструменти, гърстнерът, се намира точно където е казал Лу: в мазето, върху най-долния рафт на един от онези пластмасови стелажи, които си сглобяваш самичък у дома. Заключен е. Вместо да губи време в търсене на ключ, Майк грабва една бормашина и пробива отвор в ключалката, спомня си, че когато Лу не е навън и не участва в поредния особено гнусен скандал с Мари, слиза тук, за да се заеме с някоя сложна задача. Има талант на мебелист, но не му достига търпение. Веднъж изработва цял кухненски шкаф, но докато го завърши, минават цели три години. Точно в това мазе и с инструментите на баща си Лу изработва и клетката за птички, която подарява на майка си.

Кутията се отваря лесно. Между облечените със зелен филц стени са оставени шест пачки писма, акуратно пристегнати с ластик. Всичките са адресирани до Мари Съливан с почерка на Лу. Повечето пликове са пожълтели, а марките в ъглите им аха — и ще се отлепят.

Писмата на Лу от войната.

Това е много изненадващо, казва си Майк. Фактът, че ги е запазил. Твърде сантиментален жест, а у Лу няма капка сантименталност. Още по-изненадващо е, че въобще ги е писал, като се има предвид нежеланието му да говори за онези години.

Майк взема една връзка и я поставя върху работния плот, който минава по протежение на цялата стена. Пали цигара, маха ластичето и измъква наслуки едно писмо. Една-единствена страница, изписана с молив.

13-и май 1965 г.

Скъпа Мари,

Слънцето тук не ти дава мира. Няма спасение от тая гъста, влажна жега. При първия удобен случай ми прати вентилатор. Ха-ха!

Обстановката при нас се нагорещява. Онзи ден ни стовариха с хеликоптери в Додж Сити и в същия миг се озовахме насред ожесточена престрелка. Слава Богу, бях с каска и бронирана жилетка, иначе да съм гушнал букета. Жълтурите ни държаха приковани към земята цели два часа. Нямах възможност дори да вдигна за малко глава, та да видя къде са — до такава степен ни бяха стиснали за гушата. През живота си не съм брал такъв страх. Не вярвам в ада, но ако го има, трябва да е тук.

Не спирай да убеждаваш брат ми. Не го искам на това място.

Моля те, пиши. Писмата ти ми помагат да живея в тази лудница. Как е Майкъл? С какво се занимава? Двамата сте постоянно в мислите ми. Изпрати ми негова снимка, ако можеш.

С обич:

Лу

Страх и любов. Тези две думи никога не са излизали от устата на Лу, а ето че ги е написал.

Майк отваря второ писмо. Датирано е седмица по-късно.

Пратиха ни да охраняваме пътя покрай едно гробище. Всяка нощ спя край някой надгробен камък. Губим по човек на ден — главно заради проклетата жега.

Обичам те, Мари. Помня, че разменихме остри думи, преди да замина. Знам и че парите не стигат, и ви е трудно на двамата с малкия, но аз ще се върна у дома и ще се реванширам. Не ме предавай. Не предавай онова, което си имаме. Ще се върна. Обещавам.

Още десетина писма с подобно съдържание, написани почти идентично: Лу описва ада около себе си, моли Мари да му пише. Последното:

Сигурно вече знаеш за Дейв Симънс. Стоеше точно до мен. Мари. Кихна и в следващия миг главата му се пръсна. Тъпа история. Моля те, намини край жена му, виж как я кара.

Моля те, престани да ме наказваш с това твое мълчание. Пиши ми.

На дъното, върху плик с реклама на верига фотоателиета, лежи друг плик с размери на пощенска картичка. Върху триъгълния капак е отпечатано: БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ НИ ПОВЕРИХТЕ ВАШИТЕ СПОМЕНИ. Адресиран е до Майкъл Съливан, в старата къща на Бил, точно както каза Лу. Върху картичката има обратен адрес.

Майк взема плика и го разглежда. Той е отворен. Изважда картичката от дебел картон.

Скъпи Майкъл,

Съжалявам, че ти пиша едва сега. Не спирам да търся място, достатъчно просторно за нас двамата. Париж е ужасно скъп град, особено този остров на Сена, където живея сега. Първият и последен наем се плащат авансово, а искат и гаранционен депозит за евентуални щети. Работя като сервитьорка в едно кафене, но все още не съм спестила достатъчно. Като обърна поглед назад, май трябваше да взема парите, които изтеглих от банката, за да можем да се установим двамата тук, но тогава мислех за училищната ти такса. След всичко, което си преживял, не исках да те местя в друго училище и да те откъсвам от приятелите.

Ще дойда да те взема. Знам, не мина повече време, отколкото казах, но знам още, че ти си търпеливо момче. Трябва да продължиш да бъдеш такъв. Можеш да ми пишеш на посочения адрес.

Гледай да не го намери баща ти. Скрий това писмо далеч от него. Ако разбере къде се крия, не е нужно да ти напомням на какво е способен той.

Заведението, в което работя, е с прекрасен изглед към „Нотр Дам“ и докато седя и пиша това писмо, мога да поглеждам през прозореца към гаргойлите на покрива, които толкова много харесваше.

Колкото и зле да изглеждат нещата, не преставай да вярваш. И не забравяй колко много те обичам.

Бог да те благослови:

Мама

Майк пъхва картичката обратно в плика. Преглъща мъчително.

За теб майка ти винаги е била светица. Ами аз? Игрите с топка, велосипедите, колата, обучението ти в „Свети Стефан“?

Майк взема плика с отпечатана отгоре реклама и го отваря в очакване да види още снимки на Сара или на майка си. Но не и лицето на Джес. На една много по-млада Джес, която се настанява в някаква кола на мястото до водача. Майк прехвърля набързо снимките и вижда…

Запраща снопчето срещу стената. Снимките се пръсват като взривени върху пода.

Майк отваря капаците над ниското стълбище и се измъква в залятия от слънчева светлина заден двор на Лу. Изважда портфейла и намира сгънатото на две жълто листче с новия адрес и телефона на Джес. Дала му го е, когато се сбогуваха миналата неделя. Ако имаш нужда от нещо, Майкъл, каквото и да е, обади се.

„Като нищо ще се обадя.“ Набира номера и долепя апарата до ухото си.

— Ало — обажда се Джес.

Думите набъбват в гърлото му. Отваря уста, но не може да произнесе нито звук.

— Ало — повтаря Джес.

Майк затваря и бърше лице с длан.

За теб майка ти винаги е била светица. Ами аз? Игрите с топка, велосипедите, колата, обучението ти в „Свети Стефан“?

Майк иска телефона на „Свети Стефан“ от „Справки“ и набира.

— Обажда се Майк Съливан — съобщава той на секретарката, която отговаря. — Искам да говоря с отец Конъли. Много е важно.

Секретарката го оставя за малко на линия, след което прозвучава гласът на отец Джак:

— Как я караш, Майкъл?

— Надявам се, че ще можете да ми помогнете с една работа. Имам въпрос, свързан с моята майка.

— С най-голямо удоволствие — отвръща отец Джак. Майк знае, че майка му е била близка с отеца и той е напълно наясно с живота му при Лу. Спомня си колко смаян бе отец Джак, когато го попита дали знае къде е отишла майка му. Ако се е преструвал, заслужава „Оскар“.

— Има ли начин да се разбере дали тя е плащала за училището ми?

— За училището ли?

— Знам, че звучи идиотски, но току-що говорих с Лу и той твърди, че вноските са правени от него. Може ли да се провери дали това е така?

— Така е.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Посети ме лично и плати в брой скоро след заминаването на майка ти. Донасяше парите в брой всяка година. Единствен от родителите плащаше по този начин.

Майк не е подготвен за чутото.

— Добре тогава. Благодаря — промълвява той.

— Мога ли да ти помогна с нещо друго?

— Не точно сега. — Майк благодари още един път и затваря.

Като обърна поглед назад, май трябваше да взема парите, които изтеглих от банката, за да можем да се установим двамата тук, но тогава мислех за училищната ти такса. След всичко, което си преживял, не исках да те местя в друго училище и да те откъсвам от приятелите.

Това са думите на майка му от писмото, само че всичко е било лъжа. Лу каза, че е плащал той, а отец Джак току-що го потвърди. Тя го е излъгала. Но защо?

— На това трябва да се сложи край — обръща се той към нищото. — Време е всичко да приключи.

Ти го поиска, нали?

Спомен за Сара: двамата са в колата, на път към закусвалнята на Мейн стрийт, няколко седмици след като умира майката на Бил. Сара трябва да е била на пет. Майката на Бил се отнася с нея като със собствена внучка, затова двамата с Джес казват на Сара, че Нана Джейн е починала, след което Джес поема инициативата и обяснява, че смъртта означава край за тялото, а душата на Джейн е отишла на небето, докато всичките добри неща, които хората са харесвали у нея, всички светли мигове, които са преживели заедно, спомените за тях остават да живеят у всеки, който я е обичал.

Сара задава един-два въпроса и отива да си играе с куклите, а с течение на времето въпросите оредяват и накрая съвсем спират. Двамата с Джес си казват — вече е забравила, до онзи ден в колата, когато Сара заявява, че все още й е мъчно.

— Още ми липсва Нана Джейн — казва детето.

— На всички ни липсва, миличка.

— Кога ще си отиде тъгата, тате?

— Трябва време.

— Колко време?

— При всеки е различно. Трябва да дадеш време на сърчицето си да приеме нещата.

— А какво става, ако не ги приеме?

Това е невъзможно, казва й тогава той.

Ами сега? Сега се пита колко мъка може да приеме едно сърце, с колко истини да се примири, преди да се пръсне.