Крис Муни
Да помним Сара (37)

35.

Майк е очаквал нещо като мъжка версия на Сам: висок, консервативно облечен джентълмен, със стройно тяло, оформено от редовно тичане сутрин и срещи по скуош следобед. Човек, който обича да си наваксва през уикенда с приятелите си, Престън и Аштън, на борда на своята яхта, закотвена близо до лятната му къща в Хаянис. Само че Мартин Уайнстийн, с маслинения си тен и сресана назад оредяваща черна коса, със златния ролекс и пръстена на кутрето, изглежда като типичен адвокат на мафиотска фамилия.

— Чудите се как е възможно евреин да прилича на Тони Сопрано, нали? — усмихва се Уайнстийн, лъснал големи бели зъби. Сигурно тежи към сто и петдесет кила — тялото му е масивно и тлъсто. — Майка ми е чистокръвна италианка, а баща ми — стопроцентов евреин. Аз и двамата ми по-малки братя приличаме външно на нея, но наследихме хитростта на баща си. Взех си италианка за жена, а двете ми деца са бледи като ирландчета. Чудеса на генетиката.

— Ето парите, които искате — отвръща Майк и подхвърля плика на Уайнстийн. — Искам да го видя насаме.

— Не си губите времето, същински бащичко. Това ми допада. Да вървим. Ще ви заведа при него.

Двамата тъмничари — стари кримки с бирени търбуси и квадратни челюсти, нареждат на Майк да изпразни джобовете си в пластмасов контейнер.

— Коланът и връзките на обувките също — обажда се единият.

Уайнстийн обяснява:

— Могат да се използват като оръжие. Не се притеснявайте, после ще ви ги върнат.

След като предава всичко, пазачът го проверява с металотърсач, сетне го кара да се събуе, разглежда най-внимателно подметките и токовете, преди да върне обувките.

След това кимва на партньора си, чува се жужащ звук и решетката се плъзва встрани с дрънчене.

Поредица коридори и врати, които се отварят и затварят след тях, докато Уайнстийн води, а Майк си повтаря наум как трябва да се държи с Лу.

Дежурният тъмничар вижда Уайнстийн, кимва и вади ключове да отвори вратата. Майк зърва Лу през стъклото. Седи, облечен в оранжев комбинезон. Навел глава, разучава белезниците на китките и веригата около кръста си.

— Разполагате с петнайсет минути — казва Уайнстийн, а сетне приближава толкова, че Майк усеща ментоловия му дъх, и добавя: — Дръжте се мило, става ли? Баща ви повръщаше цяла нощ, тресеше го — страшна работа, ви казвам. Наложи се да викат лекар. Изглежда е пипнал жесток грип.

Грип — другия път. Диагнозата е клаустрофобия.

Килията е тясна, с маса и два стола, мирише на сапун и крем за бръснене. Майк влиза. Лу остава с наведена глава и пита:

— Даде ли ти парите, Мартин?

— Няма проблеми — отвръща Уайнстийн. — Ако ти потрябва нещо, Лу, аз съм отвън, до вратата.

Уайнстийн затваря след себе си. Майк придръпва стола и сяда.

— Казвай сега.

— За Джес или за снимките, които намери в сейфа? Намери ги, нали?

— Знаеш, че е така — отвръща Майк. — Видях и снимките на Сара върху бюрото. Кога си ги правил?

Погледът на Лу става по-твърд, когато чува името на внучката си.

— Та какво разправя Джес за неделната си забежка?

— Кой е мъжът от снимките?

Лу вдига глава усмихнат. Изглежда повехнал на луминесцентната светлина, под очите личат сенки от недоспиване, тънките му устни са лишени от цвят. По челото се стичат капки пот.

— Не ти стиска да я попиташ, нали?

— Сега ще говорим за мама, а ти ще започнеш, като ми разкажеш как разбра къде се крие.

— Крие — повтаря Лу. — Наистина ли си толкова глупав?

— Кълна се в Бога, ако мислиш да шикалкавиш…

— Арнолд Макий.

— Кой е той?

— Пощаджията на О’Мали. Макий беше постоянно присъствие в „Маккарти“ — всяка петъчна вечер. Цъфна веднъж и ме попита защо писмата ти пристигат на неговия адрес. Видя, че съм в небрано лозе, и ми каза за пакетчето, което си получил от Париж. Почерпих го няколко бири и, от дума на дума, го помолих да си отваря очите и ако ми достави още нещо с твоето име отгоре, аз ще му доставя две стотачки с неговото.

— Значи ми е изпратила втори колет?

— По-скоро бележка. Написана върху една от ония дебели и скъпи пощенски картички. Но тя винаги си е падала по скъпото. Не съм ли ти разправял как един път ме докара почти до банкрут? В началото бяхме кът с парите, но това не пречеше на майка ти да се гощава със скъпи вечери из елитните ресторанти на Бостън. А когато си купеше нещо, го криеше някъде из къщата. Забелязвал ли си я да го прави?

— Какво пишеше в онова писмо?

— От кого ти каза, че е синьото й шалче?

— Не си спомням.

— Мислех, че търсиш истината, Майкъл. Или просто се опитваш да получиш моето потвърждение за твоята версия?

— Каза, че е от баща й.

Лу се обляга назад и скръства ръце върху корема.

— Нейният баща беше келнер, който едва успяваше да свърже двата края. Майка й пък умряла, когато Мари е била на четири.

Майк се мъчи да си спомни какво му е разказвала майка му за родителите си, нещо, което да противопостави на Лу, да докаже, че лъже. Като не се сеща за нищо подходящо, пита пак:

— Какво пишеше в писмото?

— Не си спомням съвсем точно, но ставаше дума за това, колко много й липсваш, как постоянно мислела за теб — такива глупости.

— Така ли? Само толкова?

— Искаш да узнаеш дали е писала кога ще се върне да те вземе? Помня, че имаше адрес, но не и телефонен номер. Питам се защо. — Лу пуска шампионската си усмивка, оня почти лъстив израз на задоволство от факта, че те е поставил на място. — Знаеш ли, още пазя тая бележка.

Пулсът на Майк се ускорява.

— Сигурно ще попиташ къде е? — продължава Лу.

Дава му възможност да избере: да се откаже сега или да доведе нещата докрай.

— Върви си, Майкъл.

— Къде е?

— В мазето — отвръща Лу. — Най-горното чекмедже на гърстнера.

Това е солидна кутия за инструменти, произведена от „Гърстнер и синове“. Лу съхранява там безценните си инструменти. Майк пита:

— Значи във второ писмо е написала адреса? Така си успял да стигнеш до нея.

Лу му намигва.

— Бинго.

— След това си скочил в самолета и хайде в Париж.

— Точно така.

— С фалшив паспорт.

— По онова време имаше някои недоразумения между мен и властите. Бяха си внушили, че имам нещо общо с някаква кражба на електроника от един склад в южната част на Бостън.

— Само че ти не обичаш самолети заради клаустрофобията си.

— Не ги обичам, защото им нямам доверие.

— Защо тогава не й се обади? Имаш й адреса, намираш телефона от „Справки“ и готово. За какво ти е било да се качваш на самолет?

— Момчето иска майка си — отвръща Лу, а Майк долавя злобата в неговия глас, почти вижда думите му да се свиват в юмрук.

Защо е толкова самонадеян?

Намислил е нещо.

Но какво?

— За теб майка ти винаги е била светица. Ами аз? Игрите с топка, велосипедите, колата, обучението ти в „Свети Стефан“? Когато основахте фирмата с Бил, аз предложих пари, даже и клиенти ви доведох. Винаги съм ти давал онова, от което имаш нужда.

— Включително по някой пердах.

— Трябваше да закоравееш. Енорийското училище и всичките религиозни дивотии ти размекваха мозъка. Това е проблемът на цялото ви поколение. Кътате като злато мръсотията, която животът излива отгоре ви, а после умирате да циврите колко несправедлив е бил светът с вас. Нищо чудно, че в днешно време е пълно с педали. — Лу поклаща глава, а след това се навежда напред и дрънчи с веригата около кръста. — Да си ме чул някога да хленча от самосъжаление? Заради брат ми, който загина в шибаната им война, или заради годината, която прекарах в плен?

— Кажи ми какво й стори.

— Опитах да я уговоря да се върне.

— Лъжеш.

— Стигнахме ли вече до същността на нещата? Май да. — Нито в израза на лицето, нито в тона му се долавя следа от разкаяние, от молба за прошка. — Стават такива неща, нали? Също като през оная нощ, когато посети Джона. Сигурен съм, че не си отишъл там с намерението да го пребиеш, но той е започнал да те лъже в очите и ти просто не си успявал да се сдържиш. Или греша?

— Да си виждал напоследък дружката си Джак Кадилака?

— Нищо не съм й сторил. Щом не ми вярваш, недей. — Гласът на Лу е спокоен, прекалено спокоен, казва си Майк.

— Кой е мъжът на снимките?

— Жан-Пол Латиер.

Майк не успява да овладее удивлението, което се изписва на лицето му.

— Да, знам кой е — казва Лу. — Израснали са заедно. Били са много, ама наистина много близки. Направо неразделни. Голяма работа били Жан-Пол и твоята майка като млади. Винаги заедно. След това тя дошла в Щатите. Петнайсетгодишна и безнадеждно влюбена. Двамата поддържали връзка чрез писма и по телефона, само че най-често се обаждал Жан-Пол, тъй като нейният баща, твоят дядо, не й позволявал да звъни чак във Франция. Когато младежът пораснал и станал на деветнайсет, долетял тук да види майка ти. Можел да си го позволи. Когато майка ти заминала, той започнал работа в хартиената фабрика на баща си. Подготвяли го да поеме семейния бизнес. „Хартии Латиер“. Голяма фирма според тамошните представи. А Жан-Пол умирал да обсипва майка ти със скъпи подаръци. Като оня шал. От време на време из къщи се появяваха разни скъпи вещи.

Майк опипва несъзнателно чело. Усеща го влажно и лепкаво.

— Не ти се вярва, че твоята майка-светица е била замесена в толкова мърлява история.

— Ако е имало нещо между тях двамата, напълно я оправдавам.

— Нещо ли? Тя е била влюбена в него още когато се запознахме.

— Тогава защо е тръгнала с теб?

— Семейството на Жан-Пол е преуспяващо, много богато, с впечатляваща история. Цял куп предприемачи, политици — все хора от голямото добрутро, което кара някои да се подмокрят от умиление. Нищо не е в състояние да развълнува твоята майчица така, както парите. Проблемът е там, че бащата на Жан-Пол не искал синът му да се обвързва с някакъв боклук от простолюдието, дори да е красив като майка ти. Трябва да се мисли за кръвните линии, нали така? Майка ти доста прилича на твоята съпруга — извинявай, на бившата. И двете ценят високо хубавите неща, които предлага животът, само че майка ти не е търпелив човек. А аз не знаех, че продължава да храни илюзии по отношение на Жан-Пол. Дори след като се оженихме. Винаги ми е било ясно, че ония снимки са въздух под налягане.

— Кои снимки?

— Майка ти държеше един албум със снимки на негови близки. Сигурно ти ги е показвала.

Албумите от мазето. Същите, които отнесе със себе. Майк помни как ги разглежда, усамотена долу, как на няколко пъти я сварва там да плаче, а сетне изнася снимките горе, показва му ги една по една и описва историята на своето семейство. На нейното семейство.

— Не — казва Майк, — не го е правила.

— Той се навъртал редовно из Белхам, докато аз бях на война. Идваше често в Бостън дори след моето завръщане. Няма начин да не си го виждал по време на някоя от тайните мисии, които провеждахте двамата.

Докато Лу говори, Майк рови из паметта си, търси образа на мъжа от снимките. Нищо. Толкова отдавна е било.

— Никога не съм виждал този човек — заявява той.

— Така ли? Много интересно. И защо според теб?

— Искаш да кажеш, че си знаел за връзката им.

— Хранех известни подозрения. Букети цветя от време на време. Купила ги била от цветарницата. Появяваше се красива сребърна рамка или пък чифт скъпи обувки, маркова рокля, а тя разправяше, че ги открила на благотворителна разпродажба. Майка ти можеше да бъде много убедителна с тоя нежен гласен — знаеш го по-добре от всеки друг. Най-надарената лъжкиня, която съм срещал. Известно ли ти е, че си имаше пощенска кутия в центъра? Именно там Жан-Пол й пращаше пари и скъпи подаръци.

Майк се опитва да си я представи как се облича и гримира, за да отиде на среща с този мъж, с този Жан-Пол, в Бостън. В някой хотел за милионери. Но в съзнанието му изниква само образът на старомодно облечена жена, привикнала към пестеливост и евтини гримове, с които прикрива синините си. Този образ оживява в главата му, тъй като е напълно правдив, а Лу се опитва да го очерни с лъжите си.

— Майка ти знаеше, че съм я снимал — казва Лу. — И Бог ми е свидетел, исках само…

— Следващия път, когато ме видиш, ще седя на свидетелското място, за да разкажа на всички за вечерта, когато се похвали, че си бил в къщата на Джона. Обзалагам се, че полицаите още не са открили подслушвателните устройства.

Погледът на Лу се изпълва с влажен пламък.

— Мартин — провиква се той. — Мартин, нямаме повече работа тук.

Майк се привежда над масата.

— Никога вече няма да видиш света отвън. Обещавам ти го най-тържествено.

Вратата се отваря широко, а Лу казва:

— Работата е там, че Жан-Пол обичаше майка ти, но не понасяше деца. И затова я накара да избира: Париж или Белхам. Майкъл, познай какво предпочете тя.