Крис Муни
Да помним Сара (36)

34.

С притиснат към ухото клетъчен телефон, Майк се обляга на шофьорската седалка на камионетката и започва:

— Нали каза, че Уайнстийн няма да поеме случая, преди да е получил твоето съгласие.

— Баща ти е оставил съобщение при Миранда…

— При кого?

— Миранда е секретарката на Уайнстийн — отвръща Сам. — Баща ти оставил съобщение, с което уведомява Уайнстийн, че ако поеме случая, може да разчита на допълнително възнаграждение в размер на двайсет и пет хиляди в брой. Ако успее да го отърве, получава още сто бона. Ключовата дума тук е „в брой“. Нали се сещаш?

Сеща се. В добавка към процента, който адвокатската фирма ще даде на Уайнстийн, той можа да разчита на още до сто двайсет и пет хиляди долара, при това освободени от данъци, след като Лу е готов да плати в брой. Без следа от банков превод данъчните не могат да го пипнат.

— И той не дава нито цент от тези пари на фирмата, така ли излиза?

— Ще бутне нещо на Миранда, за да си държи езика зад зъбите, което тя несъмнено ще стори. Доста отдавна работи при него. Каквото каже Мартин, това прави Миранда, а той си плаща като поп за тази лоялност.

— Засега не забелязвам да си държи устата достатъчно добре затворена.

— Не го знам от Миранда. Мартин ми каза.

— Какво му пука на Мартин откъде му идват парите?

— В момента му трябва нещичко отгоре. Прицелил се е в едно ново бентли.

— Страхотен тип, дума да няма.

— Защо не ме предупреди, че баща ти разполага с подобни ресурси?

— Защото нямах представа за това. — Лу никога не се е славел с широки пръсти. Да, купува си скъпи костюми, но никога не дава пари за лъскави коли и дълги ваканции. Къщата му в Белхам представлява едноетажна селска постройка, а през първите години след Виетнам парите са си направо кът.

Сам проговаря отново:

— Когато двамата с теб обсъждахме въпроса първия път, аз ти казах, че ако решиш да използваш името на Мартин като стръв, а ти явно тъкмо това си направил, съществува възможност баща ти да вдигне телефона и да се свърже направо с него.

— Именно затова изградихме нашата схема.

— Но ти не каза, че баща ти разполага с купища пари. Ако знаех това, щях да предприема друга тактика.

Майк не се сърди на Сам — яд го е на себе си. До такава степен е завладян от идеята да стисне Лу за гушата, че изобщо не се сети за парите. Знае за ограбените бронирани автомобили, за липсващите от тях близо два милиона долара. Грешката му е, че допуска — неоснователно, както изглежда — баща му да е профукал заграбеното. През ум не му минава възможността старият да е скътал някъде толкова мангизи.

Ами времето, което прекара във Флорида? Дали не е свършил и там някоя поръчка?

Сам проговаря:

— Защо се притесняваш толкова много? Мислех, че си го загърбил завинаги.

— Това няма значение в случая. Какво ти дължа дотук?

— Безплатно е.

— Нека те заведа на вечеря. Ще сляза до града и ще си поговорим в някое приятно местенце.

— Приятното може да се окаже фатално за портфейла ти.

— Какво имаш предвид? Салата за петдесет долара ли?

— О, не. Много, ама много по-скъпо.

— Значи трябва да съм изтупан?

— Абсолютно.

— Избери време и място. Ще ти звънна утре.

Майк затваря и поглежда през прозореца, към къщата на Лу — по този въпрос няма две мнения: съпругата и синът му винаги са били само временно пребиваващи в нея. Майк е бил тук за последно малко преди да навърши осемнайсет. Лу излиза по свои дела, а Майк събира малкото си вещи, общо два кашона, и се мести в къщата на О’Мали. Стаята на Чък и Джим е свободна, понеже двамата са постъпили едновременно в армията.

Оттогава са изминали две десетилетия и старият квартал се е променил доста. Селските къщи са съборени, а на мястото им се издигат просторни домове в колониален стил, някои с по два гаража. През всичките двайсет години Лу не е пипнал своята. Не е положил никакво усилие да направи тази бърлога на сериен убиец поне мъничко по-приветлива.

Майк седи в камионетката, вперил поглед в някогашния си дом, и мисли за бележката от Лу. Старият не му е оставил място за маневриране. Ако утре не се появи с парите в ръка — край на играта. Лу ще отнесе в гроба всички свои тайни. Също като Джона.

Нищо добро няма да излезе от тази работа. Ясно ти е като бял ден.

Точно този благоразумен, предвидлив глас му е спестявал купища неприятности в миналото. Благоразумен и предвидлив. Същият като майка си.

Майк излиза, затваря зад себе си и тръгва по наклонената морава към предната врата, докато изважда ключа от джоба на джинсите. Отключва и влиза в дневната, по навик дясната му длан се плъзва по стената в търсене на ключа за лампата.

Дневната е все така застлана с мокет в черно и различни оттенъци на сивото, стените са си все същите — бели, без нито едно петънце по тях. Няма снимки, няма евтини копия в рамки. Лу не обича снимките. Оттатък дневната има малка кухня. Същият бял линолеум на пода, чист и лъскав, както винаги без лекета, зелени плотове, умивалник и маса в безупречно състояние. Из въздуха се носи мирис на амоняк и белина — остри, антисептични аромати, които добре прилягат към студенината на мебелировката: твърди, функционални предмети, които спокойно могат да се поставят в някоя болнична стая — място за размисъл над собствените синини и белези.

Майк затваря вратата зад себе си. Шест крачки, и вече е прекосил дневната и част от кухнята. Завърта втори електрически ключ и тръгва по тесен коридор към някогашната си стая, когато забелязва през отворената врата на Лу някакви снимки върху бюрото.

Майк свърва натам и пали лампата.

Снимките са на Сара.

Четири на брой, всичките правени на открито. Запечатали са образа на детето в различна възраст: Сара в лятна рокличка, редом с Фанг, потърсила опора с ръка върху гърба на кучето; Сара, завряла нос в глухарче; Сара, увлечена в игра с Пола О’Мали при катерушките на Хълма; Сара в розовия зимен екип, ръка за ръка с Майк, чакат ред да се спуснат по пързалката.

Снимките му изглеждат едновременно познати и чужди. Майк никога не е давал на баща си каквито и да било снимки. Нито пък Джес. Как не! Майк е фотографът в семейството. Джес няма нерви да се разправя с камера, а и предпочита ръцете й да са свободни в случай, че Сара понечи да падне.

Но тези снимки не са правени от него. Авторът им е Лу. Предупреден е да стои настрана, но е следял Сара с обектива на камерата, за да открадне тези мигове.

Трябва да има още снимки, още негативи.

Майк проверява най-напред чекмеджетата на бюрото. Когато остава с празни ръце, се насочва към нощните шкафчета, кутиите с обувки в дрешника на Лу и най-накрая — под леглото. Нищо.

Може да са в сейфа.

Майк отива в старата си стая и пали лампата. Помещението е съвършено празно. Както и дрешникът. Изважда швейцарско ножче от джоба си — коледен подарък от децата на Бил миналата година. Намира подходящ накрайник, коленичи и повдига с него ъгъла на мокета. Щом той се отделя от пода, хваща здраво материята и дръпва с все сила.

Лу не се е скъпил. Майк знае едно-друго за сейфовете. Преди няколко години, когато Джес решава да прибере на сигурно място у дома някои важни документи, вместо да се разкарва до банковия трезор, той извиква специалист в къщата, който му разказва подробно за всички модели. Сейфът на Лу прилича на техния — четвъртит, направен от солидна стомана, с равен капак, подходящ за скриване под килима. Майк е готов да се закълне, че сейфът на Лу е допълнително укрепен и не може да се пробие с бормашина. Касата е бетонирана в пода и няма как да се измъкне без помощта на по-сериозно техническо оборудване.

Това нещо го нямаше тук, когато той самият беше дете. След изчезването на Сара и преди Джона да се превърне в главен заподозрян, Мерик и хората му се заемат с Лу и оглеждат внимателно всеки квадратен сантиметър от неговото жилище. Една от версиите е, че Сара може да е отвлечена заради миналите му дела. Бавния Ед не е споменавал нищо за сейф, пълен с пари. Нито пък за снимките на Сара.

Майк се хваща за работа. Въвежда кода, завърта дръжката и чува мазния шум от отключване.

Две реда от по две пачки с използвани стодоларови банкноти, пристегнати с ластик. Майк взема една и преброява парите. Десет хиляди, и то само в едната. Трябва да има Бог знае колко още — зависи от дълбочината на сейфа. След пет минути вече знае.

— Мама му стара!

Половин милион. В брой.

Как иначе, обажда се едно гласче. Ако ги внесе в банка, властите ще ги блокират начаса.

Хрумва му налудничавата мисъл да ги дари. Ами да, в ръцете ми са и може да реша, че е най-добре да ги дам на някой друг. На някой, който наистина се нуждае от тях. Например на Асоциацията за борба с жестокостта към животните. Те се грижат за изгубени или избягали домашни любимци. Няма нужда да ми благодариш, Лу. Топлото чувство, изписано върху лицето ти, ми е напълно достатъчно. Колкото и привлекателна да е представата за подобен неоценим миг, ясно е, че образът на Лу винаги ще го преследва.

Върху дъното на сейфа лежи пристегнат с ластик плик. Майк го изважда, маха ластика.

Снимки, но не на Сара. Най-горната, с малко избледнели от годините цветове, показва някакви хора, крачещи по оживена алея сред бели къщи, залети от светлина. Отначало Майк решава, че снимката е правена в квартал на Бостън, но това място е по-гъсто застроено и някак непознато.

Като Париж.

Майк изучава лицата от снимката. Не познава никого. По облеклото на хората може да съди, че е пролет или лято. Обръща снимката и вижда автоматично отпечатаната от копирния апарат дата: 16 юли 1976.

Юли. Месецът, в който Лу заминава за Париж.

Следващата снимка е на платиненоруса жена, седнала край маса на открито, под бяла тента, покрита с бръшлян. Носи тъмни очила и чете вестник. Наоколо са насядали други хора, четат вестници и книги, бъбрят помежду си, пият кафе.

Майк преминава към следващата снимка, същата жена в близък план, само че сега е без очила — усмихва се на седналия срещу нея мъж. Той е с гръб към обектива, но лицето на жената се вижда съвършено ясно.

Майка му.

Преглежда останалите снимки. Тя е на всяка една от тях, а също и нейният компаньон, този непознат мъж, много по-висок от нея, с остър, подобен на ястребов клюн, нос, дълги бакенбарди и гъста, вълниста, черна коса. Банкер или бизнесмен, ако се съди по костюма му. Трудно е да се определи с точност. Онова, което не е трудно да се види обаче, е топлото отношение на майка му към него. На всяка от снимките тя го държи за ръката или лакътя. Последната снимка ги е запечатала прегърнати. Той е прострял ръка около раменете й на някаква оживена улица, а широката усмивка на майка му е обърната настрани. Тя е щастлива и уверена в себе си, отново в Париж, потънала в улиците на своя роден град.