Крис Муни
Да помним Сара (34)

32.

През месеците, последвали изчезването на Сара, Майк привиква телефонът да звъни по всяко време на денонощието. Когато апаратът звънва, той се обръща настрани и взема безжичната слушалка, за да я притисне към ухото си в очакване да чуе Джес, Мерик или пък някой ненормалник, някой пропаднал безделник, който няма какво друго да прави, освен да звъни посред нощ за негова сметка, за да разкаже някоя изсмукана от пръстите история за това, как бил видял Сара или пък да твърди, че знае какво се е случило с нея.

Обажда се Роуз Жиру.

— Тед… — проплаква тя.

Майк сяда в леглото. Знае за трите инфаркта на съпруга й и че последният без малко да го убие.

— Постъпи на изследователска работа в Калифорнийския университет на Сан Диего.

— Защо си толкова разстроена?

— Приел е работата, без да ми каже.

Тук няма кой знае каква изненада. Майк не познава човека лично, виждал е само снимки на Тед Жиру, едър като мечка мъж с гъста брада и очила с черни рамки. Инженер-химик, който според Роуз прекарва по-голямата част от времето си или на работа, или заключен в своя кабинет, разположен в сутерена. Въз основа на чутото за него Майк си го представя студенокръвен като риба.

— Казах му, че не мога да се местя, не съм в състояние да напусна тази къща — оплаква се Роуз и се прокашля. — И знаеш ли какво ми каза той? „Постъпи както искаш, Роуз, но аз отивам.“ Това е неговият начин да ме накаже. Също като номера с масата. Нали съм ти разправяла, че каних един път отец Джона на вечеря?

— Спомням си.

— Седя край тази маса редом с Ашли и другите ни деца, а след като си тръгна, Тед започна да ми повтаря при всеки удобен случай какъв особняк според него е Джона. Казвах му, че се държи глупаво. Тед не ходи на църква. Нарича я „ментърджийница“. А когато заговореше такива неща за отец Джона и аз не му обръщах внимание, започваше да се дразни.

Роуз се изсеква. Майк си я представя, седнала самотна в мрака на някоя част от къщата си, омотана в домашен халат, стиснала книжна салфетка в топчест юмрук.

— Тогава бе друго, в ония времена — продължава тя. — И днес квартала си го бива, но в ония дни познавахме абсолютно всеки. Децата ни растяха заедно. Мятат се на колелетата и отпрашват накъдето им видят очите. Когато запишеш някое дете в следучилищната програма на църквата, не се притесняваш, че свещеникът може да блудства с него или пък че самата църква ще прикрие подобно нещо. Дори след като от полицията ме уведомиха, че са намерили обувките на Ашли в кабинета на отец Джона, когато ми казаха какво е направил в Сиатъл, аз се опитах да го защитя, казах на Тед, че положително съществува някакво логично обяснение за всичко това. Не можеш да поставяш под съмнение морала на един свещеник. Не можеш да се усъмниш в безупречността на църквата. И аз приемах този мъж в моя дом. Изповядвах пред него греховете си. Доверявах му се. — Роуз се изсеква отново. — Тед така и не ми прости.

Роуз му е разказала надълго и нашироко обстоятелствата около изчезването на дъщеря им, но никога не е споменавала как се отразява то върху отношенията със съпруга й. Майк е останал с впечатлението, че двамата представляват непоклатим фронт, обединен от общата мъка и любов към изчезналата дъщеря, твърдо решени да търсят начин да продължат нататък.

— И знаеш ли какво, Майкъл? Тед е прав. Има пълно право. От една майка се очаква да закриля своите деца. Всички признаци бяха налице, но аз си затворих очите пред опасността.

— Ти не си виновна — отвръща Майк и веднага му се приисква да върне думите си назад. Казаното е клише, а и колко пъти сам той го е чувал? Колко пъти е пренебрегвал тези слова, просто не им е обръщал внимание. Сара се качи на Хълма самичка и в това е неговата вина. Съжалявай колкото си щеш — нищо няма да се промени. Думите нямат свойството да заличават мъка.

— Още имам онази проклета маса за хранене — продължава тя. — Тед не дава да се отървем от нея. Не беше минала и година след изчезването на Ашли, когато Тед влезе в нейната стая, опакова всичките й дрехи и ги раздаде, без въобще да ми каже. Заяви, че трябвало да продължа напред. А масата? О, не — в никакъв случай! Нея не можем да изхвърлим. Няма значение колко я мразя — трябва да си стои, понеже е от неговата безценна майка. Престанах да се храня на нея, но да не мислиш, че това му направи впечатление? Иска да ме накаже. Заради станалото с Ашли. Заради отказа ми да замина с него, когато му предложиха място в Кеймбридж. Да пукна, ако има сила, способна да ме помести оттук, да не говорим за децата, които също се нуждаят от грижа и внимание. Не искам да обърквам живота им, което и без това вече е сторено. Но Тед непрекъснато напира към ново начало. И накрая му казах: ако приемеш този нов пост, ще те напусна.

Подсмърча и продължава:

— Пада ми се.

— Никой не заслужава подобно нещо, Роуз.

— Докторът казва, че такива работи се случват.

— Откъде би могла да знаеш за миналото на Джона?

— Имам предвид бебето.

— Какво бебе?

— Имаше друго бебе преди Ашли. Двамата с Тед си мислехме, че бременността напредва нормално. — Думите сякаш се откъртват някъде дълбоко в гръдния й кош. — В средата на четвъртия месец разбрахме, че бебето няма мозък. Докторът предложи две възможности и Тед… Тед ме убеди коя от тях е правилната, човечната. Звучеше толкова убедително, научно и практично. Докторът прояви голямо разбиране и такт, но това е без значение. В очите на Бога аз извърших убийство. Убедена съм.

Роуз е замесена от същото жилаво католическо тесто като собствената му майка, втасвало из църковни училища в едни времена, когато монахините са имали навика да пердашат през кокалчетата на ръцете с линийка. Всяка неделя на литургия, задължителен жив интерес към религиозното обучение и оформяне на характер у деца. Следваш правилата и правиш каквото ти се казва, и в никакъв случай, при никакви обстоятелства, не си позволяваш да извършиш или одобриш това велико зло — аборта. Тези неща се оставят в ръцете на Бога.

Майк се изкушава да й разкрие своята истина по въпроса: на Бог въобще не му пука. Единственото същество, което се грижи за теб, си ти самият.

— Съгласно канона всеки, който извърши аборт, се отлъчва автоматично от Църквата — продължава Роуз. — Знаех това, но не намерих сили да живея, нали разбираш, с това огромно бреме. Исках да се изповядам, но не смеех да си отворя устата пред отец Джона. Страх ме беше от неговата присъда. Затова отидох в друг град, за да говоря с отец Морган.

Роуз се разплаква истински.

— Той ми се развика — шепне през сълзи тя. — Каза, че нямам право да вземам подобно решение, че е трябвало да родя онова бебе, за да може да бъде кръстено. Едва тогава можело да се погребе както подобава и душата щяла да отиде на небето. А аз не го сторих. Предпочетох лесния път и така осъдих тази душа на вечни мъки в ада.

Лавирането в подобно минно поле е специалност на Джес. Тя никога не среща затруднения при подбора на най-подходящите думи, нищо не е в състояние да я остави загубила ума и дума, както става с него сега.

— Отец Джона… усети, че нещо не е наред. Не можех повече да го тая вътре в себе си. И му казах. И знаеш ли какво, Майкъл? Той бе толкова мил с мен. Толкова добър. Само това ми остана в главата, когато излезе наяве цялата история около неговото минало. Да бъде толкова мил и добър, а после да направи всичко онова с Ашли. Просто… нищо не разбирам вече, Майкъл. Просто нищо не разбирам. — Роуз избухва в ридания. — Съжалявам — казва след малко тя. — Не беше редно да ти звъня и изливам душата си. И аз не знам защо го сторих, честна дума.

— Няма нищо, Роуз. Въпросът е там, че аз не знам какво да ти кажа. Никога не ме е бивало особено в подобни ситуации.

— Поне умееш да слушаш. Тед никога не е могъл.

— Какво да направя за теб?

— Разкажи ми за Сара. Колкото пъти сме разговаряли, никога не си ми казвал истински каква е била тя… преди.

— Какво искаш да научиш?

— Всичко — отвръща Роуз. — Искам да узная всичко.