Крис Муни
Да помним Сара (31)

29.

Час по-късно Майк е напълно наясно с положението.

Когато става дума за енигматичния му старец, Майк е сигурен поне в едно: Лу изпитва панически ужас от тесни затворени пространства. Никога не си го е признавал — той не споделя нищо и с никого. На Майк му просветва един неделен дъждовен следобед, докато гледа „Ловецът на елени“ по кабеларката в дома на Бил. Сцените, при които Де Ниро и Уокън са натикани в ония кафези като военнопленници — такъв е бил някога и самият Лу. Докато гледа тия сцени, Марк разбира защо баща му винаги държи да се качва по стълбите, вместо да използва асансьора, защо прави всичко възможно да не лети със самолет, защо отказва най-категорично да се вози в малки коли. „В такава кола нямаш никакъв шанс да оцелееш при катастрофа. Блъснат ли те, умираш.“

Мерик не е в участъка и Майк се свързва с Бавния Ед. Когато спира пред участъка, мигом съзира скупчените на паркинга репортери. Паркира зад сградата на участъка, където Бавния Ед му отваря вратата.

— Държат твоя старец в кафеза заедно с Брайън Делански — съобщава Бавния Ед, докато вървят по коридора. — Знаеш ли го? От местните е.

— Нищо не ми говори.

— Представи си скапаняк с ръста на Бил и два пъти по-откачен. Намерили го в два часа сутринта целия в кръв и бълвоч, прострян на земята в безсъзнание. А твоят старец спи в неговото легло. Носът на Делански е счупен. Наложило се докторът в Спешното да му източва и двата тестикула. Самият Делански твърди, че е паднал в съня си. Колко годишен, казваш, е Лу?

— Наближава шейсетте.

— Бога ми, Ханибал Лектър може да му завиди. — Бавния Ед спира пред вратата към ареста. — След петнайсет минути трябва да го подготвим за транспортиране.

— Спомням си процедурата.

— Само че твоят старец няма да се измъкне под гаранция. Опитай да му налееш малко разум в главата. Всичко ще протече много по-лесно, ако ни сътрудничи. — Бавния Ед отваря вратата и Майк тръгва по слабо осветен коридор.

Лу се намира в последната килия, седнал по турски върху койката, стиснал в длани кутийка кола. Лицето му е болезнено бледо и лъщи, сякаш е намазано с олио. Въпреки хладния въздух върху синята блуза, в допир с подмишниците му, ясно личат тъмни петна. Малкото помещение е пропито с миризмата на застояла пот, изветрял аромат на използвания от Лу афтършейв, „Олд Спайс“, както и на просмукани от воня на тютюнев дим дрехи.

Отпред е поставен сгъваем стол. Майк се настанява върху него.

Изтичат цели две минути. Лу не помръдва и не продумва.

— С Поли Уотърс израснахме заедно — съобщава той най-накрая. — Взеха ни в армията по едно и също време. Онзи път бе тъмна нощ и ние навлязохме в някакво село, за което се предполагаше, че е изравнено със земята. Стана така, че Поли не гледаше накъдето трябва, когато някакъв жълтур с огнепръскачка го подпали като факла. Човек пищи много особено, когато гори. Споменът за подобен звук не те напуска, докато си жив.

— А какъв звук се чува, когато им пръсваш главите?

Лу отлепва поглед от колата.

— Полицаите открили фасове край бараката в задния двор на Джона — съобщава Майк. — Можеш ли да познаеш чии отпечатъци са били по тях?

— Няма да влизам в затвора заради свинщините на друг.

— Отпечатъците съвпадат с намерените върху две парченца от бутилката, използвана за коктейла „Молотов“. Отгоре на всичко съседът на Джона е запасен офицер. По ирония на съдбата точно в оня момент си играел с прибора за нощно гледане. И кого, мислиш, забелязал да развива крушките от задната веранда на Джона?

— По тях има ли пръстови отпечатъци?

Майк не отговаря.

— Никак не ми се вярва — заявява Лу.

— Намерили са златната ти запалка в снега.

— За последно я видях у „Маккарти“. Някой ми я сви от джоба на сакото. Иди питай Джордж Маккарти, той ще потвърди.

— Искаш да кажеш, че някой те работи?

— Нямаш представа колко си прав.

— Доколкото разбирам, полицията те е спипала малко преди да духнеш от града.

— Гласях се за Флорида.

— Не мисля, че ще ти е много лесно да пробуташ тая история.

Лу скърца със зъби, а по протежение на долната му челюст се издуват сухожилия.

— Обадих се на едно-две места — продължава Майк.

След разговора с Лу той звъни отново на Сам, разяснява й положението и споделя своята идея. Тя го изслушва, прави някои предложения и се съгласява да помогне.

— Франки Делано — обажда се Майк. — Трябва да го помниш.

Лу кимва.

— Дърт гангстер. Подвизаваше се с бандата си в Норт Енд.

— Адвокатът, който имам предвид, не само го спаси от затвор, но отърва и двама от ключовите му играчи — Джими Фингърс и някакъв друг герой на име Престано. Кракът им не е стъпвал в затвора.

— Как се казва тоя?

— Уайнстийн.

— Мартин Уайнстийн? Има ли офис в Бруклайн^[1]?

— Този тип не е от Бостън. Наемането му граничи с невъзможното, но една моя приятелка му е близка.

— Ами викай го тогава.

— Много е скъп.

— Колко?

— Петдесет бона първоначално.

Лу дори не мигва.

— Викай го.

— Само за начало, нали разбираш. При случай като този, с всичките улики, които са събрали против теб, можеш да очакваш сметка за поне сто бона, а може и двеста. Хора като Мартин Уайнстийн не работят на кредит.

— Казах да го викаш.

— Тук вече работата зависи от теб.

Лу присвива очи.

— Помагаш ми — продължава Майк, — и моята приятелка урежда адвоката. Не ми помагаш, оправяш се сам. Такива са условията на нашата сделка.

— Какво искаш?

— Ще ми кажеш истината за случилото се с мама.

— Задникът ми се пържи на бавен огън, а ти си се разровил в лайна отпреди сто години.

Майк става.

— Тя ни заряза — заявява Лу. — Точка по въпроса.

— Месец след като това стана, тя изпрати по пощата пакетче до Бил. Имаше и бележка. В нея пише, че ще се върне в Белхам. Как разбра къде се укрива?

— Ако съм знаел, не мислиш ли, че щях да я върна у дома?

— Не и преди да й хвърлиш един здрав пердах. Не си забравил ония години, нали?

Лу отпива яка глътка от колата.

— Теб те нямаше няколко дни, нали така? Замина по твоите си работи. Помниш, разбира се. Върна се у дома, викна ме в задния двор и ми дръпна една лекция, от която да ми стане ясно, че тя няма да се прибере и е време да свикнем с тази мисъл. И сигурно щях да ти повярвам, ако не бях видял куфара ти отворен върху леглото и не бях решил да проведа малко разследване.

Майк бръква във вътрешния джоб на сакото, измъква пожълтелите самолетни билети и ги лепва срещу решетката.

— Билети за Париж и паспорт с името на Том Петерсън — казва Майк. — Мъжът от снимката много прилича на теб. Искаш ли да хвърлиш един поглед?

Трябва да му се признае това на Лу: не трепва, дори не мигва. Оставя кутийката кола на пода, а после се обляга назад в леглото, сключва пръсти зад врата, все едно слуша прогнозата за времето.

— Работата е там, че ти не обичаш самолети — продължава Майк. — И все пак си се качил на един, за да прелетиш цялото разстояние до Франция, при това под чуждо име. Защо?

Лицето на Лу поаленява, дебелите, подобни на въжета вени по ръцете му се наливат с кръв.

— Кажи ми какво й стори и ти давам дума, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да те измъкна оттук.

— Ако не, какво? — Гласът на Лу крие заплаха: ебаваш се с мен, но на собствен риск.

— Чух, че килиите в „Уолпол“ са като клетките за военнопленници.

Лу не отронва дума. Лежи с блеснали очи.

Вратата се отваря и Бавния Ед тръгва към тях.

— Време е, Съли.

— Няма проблеми, господин полицай — отвръща Лу, а върху жълтеникавото му лице се изписва самодоволна усмивка. — Майкъл, щом проявяваш толкова жив интерес към скелетите от миналото, защо не започнеш от съпругата си — моля за извинение, бившата съпруга. Питай я за оня тип, дето й го завря в онова евтино хотелче в Мейн през уикенда преди сватбата ви.