Крис Муни
Да помним Сара (25)

23.

Същата нощ му се явява Сара.

Застанала е в края на езерцето Салмън Брук с вдигнат до брадичката цип на розовото яке, но със смъкната качулка. Лицето й е ясно и безметежно. Устните са разтворени, а връхчето на езика докосва долната.

— Виж, тате, виж! — крещи тя почти истерично, докато прекосява езерото на кънки с несигурни движения. Вдървената й фигура сякаш казва „Господи, ей сега ще тупна по задник“, както при всеки начеващ кънкьор, а ръцете висят като чужди от двете страни на тялото, потрепват като пречупени криле.

Майк кара редом с нея. Превъзходен зимен ден: небето е стоманеносиньо, въздухът студен, но без да хапе свирепо по начина, който те кара да си останеш вкъщи. Езерото с форма на бъбрек е препълнено с деца и родители. В далечния му край, встрани от навалицата, групичка деца участват в разгорещена среща по хокей, а звуците на чукащите по леда стикове се носят из въздуха.

— Справяш се великолепно, Сара.

— Ела с мен.

— Да те хвана ли за ръка?

Сара трябва да го обмисли.

— Добре — отвръща тя, като продължава да пристъпва, забола върховете на кънките в леда, — но трябва да направим оня скок като птичките.

— Нали знаеш, че аз няма да мога, миличка.

Сара застива на място, вдига поглед и бута очилата нагоре по носа си. Тук, навън, под слънцето, всяка черта от личицето й изглежда увеличена: луничавите бузи на фона на бледата ирландска кожа; синевата на очите.

— Но нали по това ще ни оценят съдиите! — казва детето.

Той смръщва вежди в опит да проследи посоката на мисълта й.

— По телевизията бе, тате, не си ли спомняш? Мъже и жени карат насам–натам, а след това получават числа.

— А, имаш предвид фигуристите.

— Мъжът хваща момичето и го вдига във въздуха, а съдиите показват числа.

— Е, това го мога. Готова ли си?

— Готова — отвръща тя и му подава ръка, чиято миниатюрност го кара да си спомни първите напрегнати до невъзможност денонощия, които прекара Сара в отделението за недоносени бебета. Бе се родила едва килограм и осемстотин и лежеше цялата омотана в жици, прикрепени към различни компютъризирани машинарии, докато се мъчи да задиша самостоятелно, понеже дробовете й са недоразвити, а след това се бори с инфекция, която за малко не я уби.

— Тате!

— Какво има, миличка?

— Не внимаваш. Съдиите ни гледат. Откога чакат да ме вдигнеш и изнесеш напред.

Той изпълнява инструкцията, изнася телцето й напред в ръце. Прави го без особено затруднение, понеже тя няма и двайсет кила. Сара продължава да си е дребничка за възрастта си.

Детето разперва ръце и крака във формата на Х.

— Като морска звезда! — крещи то. — А сега ти направи една.

Той вдига Сара по-високо, полага я върху раменете си, а после я хваща с една ръка за глезените, притиска ги към гърдите си. Изпъва другата хоризонтално.

— Какво ще кажеш?

— Кажи какво си направил, тате!

(Бау! Бау!)

— Стрела!

Сара отбелязва:

— На съдиите няма да се хареса такова име.

— А ти как ще го наречеш?

— Бойна риба!

(Фанг се разлайва отново. Бау! Бау-бау!)

 

 

Очите на Майк се отварят с усилие. Спалнята е залята от лунна светлина. Фанг го няма в леглото. Майк се извръща и забелязва кучето, изправено пред един отворен прозорец, с изглед към задния двор. Муцуната му сочи към отвора, души въздуха, а опашката се върти насам–натам.

Сигурно е енот или друго животно. Прозорците на горния етаж са отворени и къщата се пълни с най-различни миризми.

— Ела тук, Фанг.

Кучето и не помисля да се подчини. Майк става, усещайки как чертите на Сара отново избледняват и му се изплъзват, и бързо хваща кучето за нашийника.

— Тате.

Майк отскача от прозореца и без малко не се спъва в животното. Стреснат, Фанг също скача и се разлайва.

Гласът на Сара. Това бе гласът на Сара и той долетя откъм двора.

От съня е. Той продължава да витае в главата ти, притаил се е там вътре. Порив на вятъра притиска завесите навътре. Сърцето му напира към гърлото, той се отпуска на коляно и надниква през прозореца. Пълната луна виси над тъмните борови върхари, а светлината й кара задържалите се петна сняг да блестят в неоново синьо. Оглежда задния двор в очакване.

Причува ти се. Днес налетя на Джона, а после сънува този сън и сега…

— Къде си, тате?

— Бау-бау-бау!

И отново гласът на Сара. Това е гласът на Сара, който го зове.

Майк търси опипом джинсите, навлича ги и закопчава с разтреперани ръце.

— Тате?

Нахлузва на босите си крака чифт кецове и се спуска тичешком към дневната на партера. Фанг го следва с лай по петите. Майк се залавя за ключалката на плъзгащата стъклена врата, отваря я и кучето се стрелва в нощта. Тръгва по пътеката. Над главата му клони и покрити с иглички и листак вейки спират повечето светлина и дървесните стволове отдолу стават все по-тъмни и по-тъмни, докато тича край тях. Фанг е някъде пред него, напредва с лай, а отместените клонки шибат въздуха, когато инерцията ги връща назад.

— Тате, къде си?

Нейният глас, това е гласът на Сара. По силата на някое Божие чудо тя се е прибрала у дома, за да се изгуби между дърветата, но той ще я открие и прибере.

— Тук съм, Сара. Тук съм. — Затичва по-бързо, всеки момент ще се спъне и рухне на земята.

Стига до мястото, където пътеката излиза на осветения от луната черен път.

— Сара, тук съм, в гората, при теб съм.

Вятърът свисти между дърветата, разтърсва клоните над главата му. Майк чака отговор, очите му се взират, широко отворени, към всяка сянка и очертание. Краката му треперят. Преглъща непрекъснато.

— Тате?

Гласът й долита право отпред, от дълбините на гората.

— Дръж се, Сара, идвам. — Майк изоставя пътеката и започва да си проправя път през склона, а гумените подметки на обувките му се пързалят по полузаледена трева. Мисълта му е заета единствено с гласа на Сара — колко възхитително спокоен и търпелив е той. Това е чудесно. Прекрасно.

Мракът е почти непрогледен тук долу, на дъното, а теренът е неравен, с неочаквани дупки и огромни камънаци, осеян от паднали клони. Майк навлиза все по-навътре в гората, движи се бързо, но внимателно, край него профучават клонки, шибат го болезнено през лицето, по ръцете и гърдите. Далече отпред, в осветено от лунни лъчи парче снежна покривка, сякаш различава масивното тяло на Фанг, който изкачва един стръмен скат.

— Не те виждам — провиква се Сара някъде от пространството над него все още търпеливо, но сякаш вече и малко уплашена.

— Точно под тебе съм — отвръща високо Майк. — Остани на място. Ей сега идвам.

Майк си проправя път нагоре по стръмния склон, търси опора в храсти и виснали клони. Напредва мъчително. С тия кецове не може да стъпи стабилно.

— Тате? — Сара е готова да избухне в сълзи.

— Не изпадай в паника, съкровище. Говори ми. Почти съм стигнал.

Майк продължава да напредва по склона, а лицето му е цялото в пот.

— Къде си? — пита отново Сара.

Фанг лае.

И двата източника на звук са някъде над него, вече по-силни, по-близки.

— Слушай моя глас, Сара. Също и останалите звуци. От счупени клонки — това е Фанг. И той е дошъл да те посрещне. Толкова много ни липсваш и на двамата.

— Тате, къде си?

— Миличка, аз съм…

Нещо му има на този глас. Няма никакво съмнение, че е на Сара, но на тогавашната Сара — шестгодишната. А сега тя е на единайсет. Гласът би следвало да е по-различен. Не може да е такъв висок, почти писклив. Би трябвало да е по-дълбок.

— Сара — крещи той, обърнал лице нагоре, към Хълма.

— Кажи ми името на кучето.

Няма отговор.

— Кой е любимия ти цвят?

Фанг излайва.

Най-накрая склонът свършва. Към мястото, на което е застанал Майк, проникват лунни лъчи и той съзира главния път, а отвъд него е част от алеята към Салмън Брук. Фанг е заврял муцуна в земята, души усърдно в основата на огромен кичест клен.

— Тате, къде си?

Майк се извръща. Върху прогнил пън се мъдри портативна стереоуредба. Колонките са обърнати по посока на къщата.

— Тате! — изплаква Сара през тях.

Майк не гледа вече в апарата. Вниманието му е приковано към предмета, събудил интереса на Фанг. От един кленов клон виси Франсис Джона.