Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Remembering Sarah, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Главусанов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Крис Муни. Да помним Сара
ИК „Колибри“, София, 2011
ISBN: 978-954-529-920-9
История
- —Добавяне
22.
Сам не се е шегувала относно продължителността на работното си време. В този късен следобед на великолепния неделен ден кантората ври и кипи. Не е така претъпкана, както предния път, или поне хората не търчат насам-натам, сякаш е дошъл краят на света, но коридорите и кабинетите гъмжат от народ, зареден с непоколебима енергия. Бюрото на Сам е в същото състояние на безпорядък, което му направи впечатление онзи ден, кошчето за боклук е препълнено с опаковки от готова храна. Майк се пита дали не прекарва тук и повечето нощи.
Начелото на конферентната й маса се е разположила млада, приятна на вид блондинка, с къса чорлава коса и закопчан догоре сив суичър. Прави голямо балонче от розова дъвка, което се пуква, щом се изправя на крака.
Първа се обажда Сам:
— Майк, запознай се с Нанси Чайлдс.
— Как си? — пита Нанси на един дъх. Сигурно използва изрази като „супер яко“ и „жестоко“, казва си Майк, докато се ръкуват. Ръкостискането й е твърде силно.
— Кога ще пристигне частният детектив? — обръща се Майк към Сам.
Отговаря му Чайлдс:
— Пред очите ти е, мъжкарче.
Неизвестно защо, но когато Сам произнася фразата „частен детектив“, в съзнанието му изниква образ на мъж в края на петдесетте, бивш полицай или агент от ФБР, зле вчесан, навлякъл евтин костюм. Нещо като Робърт Урих в ролята му от „Спенсър: под наем“[1], но не и тази засмукала дъвка възпитаничка на школата за секретарки.
— Чакай да позная — ухилва се Чайлдс. — Помислил си ме за секретарка.
— Извинете. Май не очаквах да видя точно вас.
— Не се коси. Непрекъснато става така. Двете със Сам отдавна сме свикнали, макар на нея да й се случва по-рядко, щото се облича по-добре от мен и говори изискано. Имаш пълно право, Сам, крайно време е да престана с тая дъвка и да си закача един огромен револвер на кръста.
Чайлдс хвърля към Сам поглед, изпълнен с дълбоко и най-искрено презрение към мъжката пасмина, преди да седне отново на мястото си. Сам се разполага в противоположния край на масата, а Майк се настанява до Чайлдс. Насоченото осветление хвърля приглушена светлина от тавана, а през тонколоните се лее приятен джаз.
— Сам каза, че сте успели да се доберете до копие от доклада на криминалната лаборатория — проговаря Майк.
— Много ясно. Наложи се да припомня за няколко тлъсти услуги, които ми дължаха определени хора, за да стане работата.
— Нямам думи да изразя колко съм ви признателен.
— Причина да казвам всичко това е, че се опитвам да ти внуша колко е важно да запазиш тази информация единствено за себе си.
— Ясно.
— Дали?
— Дали какво?
— Дали е наистина ясно. Чух, че си доста невъздържан. А моят личен опит с юнаци като теб показва, че не само им е трудно да сдържат импулсите си, но и най-често ти го завират изневиделица.
Майк остава неподвижен, напрегнал всички сили да проумее какво му казва тя. С ъгълчето на окото забелязва как Сам се размърдва върху стола си.
Чайлдс продължава:
— Съжалявам, задето ти го казвам така направо, но не обичам да си губя времето с излишни любезности и прочие глупости. На много мъже им е трудно да свикнат с това, което вероятно обяснява и защо все още съм неомъжена. Още нещо, по което си приличаме със Сам, ако не броим факта, че и двете сме мацки.
Чайлдс се усмихва, но явно не се шегува.
— Съществува ли някаква особена причина да се държите така с мен?
— Последния път, когато някой ти е помогнал с информация, ти си превърнал Джона в боксова круша. Много съжалявам, но лично аз изобщо нямам нужда от подобен вид реклама.
Поведението й на училищен побойник би следвало да го притесни и може би щеше да го притесни, ако не бе изкарал докрай схватките с шампионката по мачкане на мъжко самочувствие, доктор Т. А Нанси Чайлдс е просто още един елемент от студенокръвната машина, за която работят д-р Т., Теста, и Мерик. Тази Нанси, с бруталната си прямота и държане, което сякаш крещи „и аз мога да пикая права“, го предизвиква да даде воля на гнева си, да избухне и по този начин да й даде повод да си събере бумагите и да отмарширува към вратата с думите „Съжалявам, Сам, ама не мога да работя с невъздържани типове и пияндури“.
— Тази сутрин се натъкнах съвсем случайно на Франсис Джона — съобщава Майк.
Нанси започва да джвака с дъвката, в очакване да чуе останалото или от скука — не може да определи кое от двете.
— Кучето ми налетя върху него и го събори в снега, това е самата истина — продължава Майк. — Джона лежеше и се задушаваше, наистина береше душа. Беше си изпуснал инхалатора, а той му трябва, за да диша. Инхалаторът лежеше точно до краката ми. Вдигнах го и тогава ми хрумна, че мога да го изтъргувам срещу истината за дъщеря ми. Той ще ми каже какво е станало с нея, пък аз ще му дам в замяна инхалатора, за да може да диша. А сега, Нанси, кажете ми какво бихте сторили вие на мое място?
— Труден въпрос.
— Ами помислете — настоява Майк. — Много ми се ще да го обсъдите, след като правите толкова остри изказвания по мой адрес.
Нанси почуква по масата с върховете на ноктите си. Майк поклаща глава.
— Ето, виждате ли, точно това е, което не разбирам. Всички ми разправят какво е трябвало да направя в дадената ситуация, всички умират да ме критикуват. Щом ги помоля обаче да се поставят на мое място, свиват рамене или също като вас свиват знамената. Затова искам да ти кажа, Нанси, че ако не одобряваш онова, което съм направил, тласкан от любов към дъщеря си, много, ама наистина много те моля да вземеш този доклад, да загънеш с него това твое отношение към мен и да си го завреш право отзад, понеже, ако трябва да съм съвсем откровен, ми е писнало до немай–къде да обяснявам пак и пак едно и също на хора, които и понятие си нямат за какво им говоря.
Минават няколко секунди на пълно мълчание.
Нанси протяга ръка надолу, към крака на стола, до който се търкаля кожена чанта. Майната й, казва си той. Писнало му е да се моли.
Но тя не става. Измъква синя папка и я отваря върху масата пред очите му.
Цветна снимка на якето с формат двайсет на двайсет и пет сантиметра. До него е оставена линийка, а качулката е отгърната нагоре.
— Това какво е? — пита Майк и сочи няколко двусантиметрови петънца върху лявата половина на качулката.
— Това са капки кръв.
Майк има усещането, че са потопили сърцето му в ледена вода.
— Направили са ДНК анализ и са сравнили резултатите с тези от космите, взети от четката на Сара след изчезването й. Пълно съвпадение — съобщава Нанси.
Но той не си спомня да е забелязал кръв оная нощ, на Хълма.
Нямало е как. Детективът бе сгънал качулката. Сега си спомня.
Да. Детективът с бейзболната шапка на „Ред Сокс“ бе сгънал качулката. Нарочно. Мерик не е искал той да види и затова си е премълчал. Ако Майк бе научил за кръвта, няма начин да не…
Отклонява поглед от снимката, спомня си за тазсутрешната среща с Джона.
— Нещо да ти прави впечатление във връзка с това яке? — обажда се Чайлдс.
Единственото, което вижда, е самота и ужас. Вижда своето поражение.
Нанси проговаря отново:
— Якето има твърде приличен вид, не мислиш ли?
Тя има право. Ако изключим кръвта, дрехата има безупречен вид. Няма и помен от скъсано или разпрано, а бялата кожа по ръба на качулката, Господи, тя изглежда абсолютно чиста.
— Пазил го е някъде много грижливо — промълвява Майк.
— Да, за да се намира в подобно състояние, якето е било съхранявано грижливо. Известно ни е, че след изчезването на Сара домът на Джона е обърнат с краката нагоре от група криминалисти, изпратени от Бостън. Също така знаем, че тази група си е тръгнала от мястото на огледа с празни ръце. Това е и причината срещу Джона да не бъде повдигнато обвинение. Сега предполагат, че той е укрил веществените доказателства извън къщата, в някой склад или дори банков сейф.
— Мислех, че Мерик е проверил вече тази хипотеза.
— Направил го е. Както по истинското име на Джона, така и по фалшивото. Якето на дъщеря ти се появява съвършено неочаквано и вероятно сега Мерик разсъждава така: ако Джона използва фалшива самоличност, какво би му попречило да използва и втора? Чувам, че Мерик се е захванал здраво за тази възможност.
— Не мога да разбера защо би задържал якето. То е доказателство.
— Някои серийни престъпници имат обичай да запазват спомени от извършените престъпления, за да могат по-късно, нали разбираш…
— Не — отвръща Майк и вдига поглед към нея. — Не разбирам.
— Да притежават част от облеклото на жертвата или някакво нейно бижу — това те наричат трофеи. Някои серийни престъпници задържат подобни предмети, за да могат да възкресят спомена за извършеното. Това е още един начин, по който могат да контролират жертвата, да запазят господството си над нея. Както дочувам, тази тенденция занимава Мерик от дълги години. Затова, щом наближи годишнината от изчезването на Сара, той отново го поставя под наблюдение. Кара дори да ровят из боклука му, проследява телефонни разговори. Още не се е отказал от случая. Най-големият му проблем е високият коефициент на интелигентност при Джона. Той направо излиза от скалата, а и много добре си прикрива следите.
— А сега да отговоря на другия въпрос: защо Джона е сложил якето върху дървения кръст, с което разбунва духовете и се поставя отново под лупа? Особено след като е на път да умре и би желал да си отиде в мир. Въпросът ти е съвсем рационален — отбелязва Чайлдс. — Проблемът е, че за него няма рационален отговор. Нормалната, всекидневна логика е неприложима към стандартите на неговия свят. Разговаряла съм по въпроса с неколцина съдебни психиатри, чието мнение ценя високо, и становището на повечето от тях е, че той иска да бъде заловен. Колкото и налудничаво да звучи, мнозина специалисти са убедени именно в това. Някои искат да се изперчат, като бъдат заловени. Други го превръщат в нещо като игра. Като Тед Бънди например.
— Джона щеше за малко да умре тази сутрин, но не пожела да говори.
— И това не те изненадва?
— Не сте били там. Беше ужасен от перспективата, че може да умре. Виждах страха в очите му.
— Разбира се, че е бил ужасен. Веднъж вече ти е сърбал попарата. Да го задушиш или да го пребиеш до смърт — кое щеше да избереш?
Майк пита:
— Нещо друго открихте ли?
— Намерили са две нишки — и двете синтетика. Едната е имитация на кожа от енот и съответства на материала, от който е направена качулката на Джона. Големият пробив обаче е човешкият косъм, открит върху единия маншет.
— От косите на Джона?
— Именно. Според моите източници Мерик ще цъфне у Джона със заповед за обиск в ръка. И това ще се случи всеки момент. При такава улика съм готова да се обзаложа, че Джона няма да си остане у дома.
Значи най-накрая се случи. Цели пет години, но накрая се появява улика, която свързва Джона с изчезването на Сара.
Майк се е вторачил в снимката на якето. След цялото това време, след всичката енергия, която бе вложил в битката, очакваше да изпита… какво? Удовлетворение? Така ли е наистина? Ако е така, каква е тази пустота у него?
Това усещане за празнота е от шока.
— Ще задържа папката — обажда се Нанси. — Ако някой я забележи у теб и новината стигне до ушите на Мерик или друг, свързан по някакъв начин с разследването, лошо ми се пише.
— Благодаря ти. — Майк е зашеметен. Напълно изкаран от релси.
— За нищо. — Нанси се изправя с чанта и папка в ръце и напуска помещението, като затваря вратата подире си.
Майк се обляга назад в стола и прокарва длани по гладката повърхност на масата, докато гледа през прозореца към няколкото силуета на високи сгради, окичили хоризонта на Бостън.
— Моля те да простиш грубостта на Нанси — обажда се след малко Сам. — Тя е добър човек, но е патила доста от любители на чашката. Има баща и брат алкохолици.
— Човек поне е наясно с позициите й. Благодаря ти, задето уреди всичко това, Сам. Много съм ти задължен.
— Мога ли да направя още нещо?
Майк поклаща глава и затваря очи. Докато ги разтърква в опит да отстрани избилата влага, в съзнанието му изниква якето на Сара, тикнато в кашон за веществени доказателства, залепено с лента и прибрано на тъмно в някой шкаф.
Когато отваря очи, Сам се е вторачила в него, а откритото й лице изразява уязвимост също както тогава, преди толкова години, през нощите на плажа, когато са стояли редом и споделяли своите болки и разочарования. Тя слуша неговите разкази за баща му, без да го осъжда, и на Майк му се иска да вярва, че няма да го съди и сега.
— Все сънувам онзи сън — промълвява той. — Сара спи в своята стая и плаче. И не спира да плаче. — Поема дълбоко дъх и продължава: — Аз вземам една възглавница и затискам с нея устата й. На другата вечер сънувам друг сън, в който се возим в кола, а Сара плаче и аз я изритвам навън. Аз! Нейният собствен баща. Защо трябва да сънувам подобни работи?