Крис Муни
Да помним Сара (23)

21.

По-късно през същия ден, неделя, Бил прави скара на открито. Майк отива по-рано да му помага. Не казва нищо за срещата с Джона.

Два стека бира се мъдрят върху огромната веранда, а от колоните гърмят класически рок парчета, предавани по радиото. Майк пие леденостудена кола и пуска пресилени усмивки, старае се да бъде учтив, полага невероятни усилия да се потопи в разговора на множеството приятели и съседи на Бил, но в тъмната част на неговото съзнание нито за миг не заглъхват стенанията на Джона.

Може би близката среща със смъртта от тази сутрин му е набила в главата колко близо е краят, че му остават броени дни, дори часове. Може би всичко това му е отворило очите и е изкарало на повърхността поне малкото му останала човещина.

Не трябваше да си тръгвам, кори се Майк. Трябваше да почакам още малко. Щеше да ми каже нещо, а аз провалих тази възможност.

Още минута — две не биха имали кой знае какво значение.

Трябваше да опитам.

Ами ако не ти бе угодил, тогава какво? С бастуна му по коляното ли?

Майк не знае кое го плаши повече: студената охота, с която наблюдава мъчителната борба на Джона за живот, или почти бездушната лекота, с която се връща в сянката на предишното си „аз“, което, поне до тази сутрин, бе вярвал, че излиза наяве единствено под въздействието на алкохола. Сега разбира, че яростта винаги си е била у него — не дълбоко скрита някъде надълбоко, а на самата повърхност. Пиенето е просто жалко оправдание, което използва, за да я отприщи.

Поглежда часовника си. Минава три. Може пък Мерик да знае нещо ново.

Майк изважда клетъчния телефон, отдалечава се в по-тихата част на двора и набира номера на детектива в участъка.

Звън.

Джона ще умре.

Звън.

Нищо не можеш да сториш.

Звън.

Ще се наложи да се примириш с това.

Включва се гласовата поща на Мерик. Майк оставя съобщение с молба да му се обади веднага и затваря. Сърцето му бие по-учестено, от нормалното, а лицето лъщи от пот.

Онази последна сутрин той влиза в стаята на Сара, за да я целуне по главичката — ритуал, който изпълнява всяка сутрин и който винаги го изумява с факта, че такова малко същество може да е едновременно част от него самия и все пак така съвършено различно от всеки друг на този свят, и само с вида си го кара да тръпне от равни дози любов и страх. Това усещане така и не отминава. Човек не подозира, че такава любов може да съществува, докато сам не създаде дете, докато не почне да сменя памперси нощем и не бди над него, когато е болно, докато не те погледне за първи път с усмивка право в очите. Едва тогава можеш да усещаш този вид любов и разбираш колко много те е променила тя. Онази сутрин я гледал как спи и установява, че това му е предостатъчно. Дори в живота му да нямаше нищо друго, пак щеше да бъде щастлив. И бе напълно убеден, че е така.

Този живот вече си е отишъл безвъзвратно. Няма начин да си го върнеш.

Беше се родила преждевременно, но преодоля всички опасности и се превърна в онова прелестно, сладко и упорито момиченце, което…

Трябва да я пуснеш. Трябва да я оплачеш и да продължиш нататък.

Нататък, към какво?

Все ще измислиш към какво.

Не искам да го измислям. Искам си дъщеричката.

Тази част от живота ти вече приключи.

При това приключи много отдавна, нали така? Живота, който водеше през последните пет години, скоро също няма да го има. Джона ще умре днес или утре — няма никакво значение кога точно, защото ще отнесе своите тайни в гроба. От него ще остане само гласът, който ще живее вечно в съзнанието му и насила ще обитава едни и същи пространства заедно със спомените за дъщеря му.

Майк отива да пийне нещо и намира чашата си празна.

Тръгва през задния двор и верандата към разположения в средата на кухнята плот, върху който редом с шишета сода се мъдрят бутилки „Джак Даниълс“, „Абсолют“ и „Капитан Морган“.

В кухнята няма никой.

Тъкмо измерва с поглед шишето „Джак Даниълс“, когато телефонът в джоба му разтриса бедрото.

Не е Мерик. Сам.

— Добре, че те хващам, Съли. Ей сега ти оставих съобщение на домашния.

— Какво има?

— Помолих частния детектив, който работи за нас, да се поразрови малко и, ами, успях да се сдобия с копие на лабораторните резултати от якето на дъщеря ти. Знам, че ти идва изневиделица, но можеш ли да дойдеш до центъра след около час?

— Вече съм на път.