Крис Муни
Да помним Сара (21)

19.

Името Саманта Елис всеки път го връща към мързеливите дни на плажа, където единствената ти грижа е дали бирата е достатъчно студена и дали харесваш гърмящата откъм колоните музика. Майк никога нямаше да срещне Сам, ако Джес не бе решила след първата си година в университета да работи през лятото в Нюпорт, Род Айланд, заедно със своята съквартирантка и най-добра приятелка Каси Блак. Джес настоя да се срещат и с други хора, да разбере дали онова помежду им е истинско и завинаги, не физическо привличане между двама тийнейджъри, които се страхуват да се потопят в истинския живот след завършване на гимназията.

По някакъв извратен начин той се чувства облекчен. Вярно, свикнал е да се наслаждава на изцяло предсказуемия ритъм на техните взаимоотношения. Всеки петък кара един час в северна посока, за да прекара уикенда с Джес в университетския комплекс и да се срещне се със стари приятели от училище като Джон „Бам Бам“ Бамфорд. Тогава Бам получава пълна стипендия заради футбола, а треньорът му го урежда с чудна лятна работа като бояджия, само че собственикът на фирмата има нужда от допълнителна работна ръка. Дали Бам не познава някого? Всяка събота сутрин отнасят махмурлука си на север, към някое хубаво местенце на плажната ивица край Хамптън, родина на бикините в неонови разцветки и изкуствените нокти. Шляят се с група момичета, които работят като барманки, които Бил нарича „гаджетата от аквапарка“ — закачливи, вечно с дъвка в уста, веселячки с тупирани коси, целите накичени със златни верижки около врата и глезените, гривни, пръстени и каквото се сетиш. Умират да купонясват на парчетата на Бон Джоуви — рокерът с най-страхотната грива.

Всички, освен Саманта Елис. Сам, както предпочита да я наричат, носи кестенявите си коси изправени, вързани в стегната конска опашка, и за разлика от останалите момичета, не изпитва никаква необходимост да излага на показ всеки квадратен сантиметър от тялото си. Чете Хемингуей и Фокнър и пие джин с тоник, докато приятелките й пълнят глави с модни списания и обръщат питиета с имена като „Крещящ оргазъм“ и „Тити Туистър“. Другите момичета се държат добре, когато тя е наблизо, но махне ли се, всички се нахвърлят отгоре й. Само защото е ходила на места като Италия и Франция, се мисли за нещо повече от останалите. Защо ли изобщо работи тук, при положение че родителите й имат къща на милионерския остров Мартас Вайнярд. Едно от момичетата я нарича „задръстена еврейка от Нютън“.

Не че не я харесват, просто ги кара да се чувстват некомфортно. На Сам не й трябват модни дрехи, за да изглежда добре, понеже тя винаги изглежда така. Няма нужда да се стреми да бъде интересна, защото е интересна. Нейното присъствие им напомня колко ограничени са те самите. Завиждат й. Единствен начин да се доближат до живота, който чака Сам, е като сключат успешен брак, докато тя има привилегията да избира.

В последната юлска събота внезапна буря надига вълните. Майк сърфира цял час, а когато след това се стоварва върху постелката си, всички играят волейбол. Всички, освен Сам. Тя седи върху плажен стол и отпива кола, докато гледа ту слънчевия залез, ту играта на останалите. Едно от момичетата изпищява. Бил е смъкнал шорти и показва задника си.

— Кажи на твоя приятел да пробва някой пъпкотрепач — обажда се Сам. — Ще реши проблема за нула време.

— Не мисля, че му пука.

— Точно заради това ми харесва. — Сам накривява глава към него, примижала срещу гаснещото слънце. — Защо не играеш?

— Вълните са твърде хубави, за да ги пропусна. Ами ти? Страх те е да не видиш нечий гол задник?

— Мама ми е казвала да не пропускам нито една възможност да наблюдавам залез. Човек не знае кой ще му е последен.

— Сигурна ли си, че не си ирландска католичка?

Сам се разсмива. Майк е луд по този заразителен смях, завладял го е изцяло. Една мисъл кръжи в главата му и кара устата да пресъхва, а сърцето да тупти по-бързо.

Дума да не става, предупреждава го глас. В никакъв случай.

Само че е лято. Дошъл е да се забавлява, а и настроението е подходящо. Защо не?

— Залезът е по-красив, гледан от самия бряг — оповестява той. — Искаш ли да се разходим?

— Разбира се.

Тя живее в Нютън — град, който винаги свързва с големи пари и обществено положение. И двамата й родители са завършили право в Харвард и работят в една и съща фирма в центъра на Бостън. Бащата й я е уредил да работи като секретарка в офиса. Подобна практика ще се отрази благоприятно върху професионалната й атестация в бъдеще, казва той.

— Та какво те води насам? — Видът й подхожда повече за Мартас Вайнярд.

— Фактът, че баща ми няма как да стъпи на подобно място, ако ще да умре. Ами ти?

Единствената черта от характера му, за която е абсолютно сигурен, е, че не може да импровизира. Затова й казва истината.

Дойде ли септември, ще напусне общинския колеж и ще почне работа като строител в компанията не на кого да е, а на Уилям О’Мали с пъпчивия гъз. Майк обича да работи с ръцете си. Това е умение, което позволява на бащата на Бил, човек без висше образование, да си купи хубава къща, един куп пикапи и по една чисто нова моторна шейна на всеки три години. Какъв смисъл има да взема големи заеми, за да слуша лекции, които, ако теглиш чертата, не ти дават нищо повече от добре платения ръчен труд, а те остават опустошен и неудовлетворен?

— Моите поздравления — казва момичето.

— За кое?

— За този реализъм. Затова, че на осемнайсет ти е ясно какво струваш и какво искаш да направиш с живота си, както и че имаш куража да го направиш. Повечето хора прекарват цял живот в преструвки, че им харесва да се занимават с онова, което всъщност ненавиждат. Сигурно се чувстваш облекчен.

След три седмици си лягат заедно. Минали се толкова години, а Майк все още може да си я представи съвсем точно, докато се съблича, а около тялото й се издуват завесите на прозореца; прохладен въздух донася миризма на пържени морски дарове откъм ресторанта отдолу; начинът, по който кожата му се сгърчва като от токов удар при допира й; погледът й, впит в неговия, в оня последен, върховен миг, а той знае, че му отдава нещо повече от тялото си.

Такова нещо не би трябвало да свършва никога, но свърши. В последната седмица на лятото. Джес се прибира от Нюпорт обляна в сълзи, повтаря, че е допуснала грешка, иска да се върне при него. И той казва „да“.

Изчаква Сам да замине за колежа, преди да й съобщи, че това е краят. Казва й го по телефона, а когато тя пита защо, отвръща, че се връща при Джес. Сам не му вярва. Продължава да го притиска със същия въпрос и той спира да отговаря на обажданията й. Може би го е страх да признае истината: животът с Джес е познат, удобен и предсказуем. Освен това доколко реалистично би било да се надява, че момиче като Сам ще се задържи дълго при черноработник без диплома? Той се връща назад, към живота в Белхам, докато тя, е, тя може да отиде където си пожелае.

В една ранна събота, малко преди шест, Майк се буди от ударите на Сам по входната врата. Моли Лу да не отваря.

— Не можеш просто така да се разделиш с част от сърцето си, Майкъл. Щом си решил да захвърлиш всичко между нас, имай поне куража да ме погледнеш в очите и да ми обясниш защо.

Сам изчаква десетина минути, а сетне се мята в джипа и отпрашва надолу по улицата.

— Сигурно е голям кеф да се возиш на шасито й — отбелязва Лу с усмивка. — Винаги е така с тия, дето врят и кипят.

 

 

— Господин Съливан?

Леко женственият глас принадлежи на слаб като клечка мъж на двайсет и няколко години, облечен в черни панталони и риза. Кожата му е силно загоряла и макар Майк да не е специалист по тези въпроси, може да каже с почти пълна сигурност, че веждите му са скубани или поне оформени. Положително им е правил нещо.

— Здравейте — обажда се пак мъжът и протяга ръка. Здрависването му крие мощта на овлажнена тоалетна хартия. — Аз съм помощникът на Сам, Антъни. Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго, но днес тук е пълна лудница. Следвайте ме.

Майк тръгва подир мъжа, който си пробива път сред задръстилите антрета и коридори костюмари. Някои откъсват очи от юридически книжа, за да хвърлят леко заинтригувани погледи към неговото облекло. Идеята хрумва на Майк в колата, на връщане от обекта. Спомня си първите две имена от фирмата, а търпелива дама от „Справки“ му казва останалото.

Сам е застанала под арката на своята врата, а всяка нейна фибра си е досущ като на онова умно и красиво момиче, в което се бе влюбил през лятото в Ню Хампшир.

Бил има право. Изглежда добре. Даже отлично.

— Майкъл Съливан? — обажда се тя. — Колко време мина? Петнайсет години?

— Горе-долу. Благодаря ти, че успя да ме вместиш в графика си без предварителна уговорка, Сам.

Сега се намесва Антъни:

— Господин Съливан, какво ще желаете за пиене? Имаме минерална вода от Италия…

— По-добре кафе — прекъсва го Сам. — Влизай, Съли.

Кабинетът й е почти колкото неговата дневна. Покрай едната стена са подредени шкафове от черешово дърво, но най-силно впечатление прави бюрото. По-скоро бюро и половина. На дължина е колкото каросерията на неговата камионетка, а отгоре са разположени компютър, принтер и факс, които оставят предостатъчно място за купчини книги и папки.

— У-ха! — възкликва Майк. — Имаш си даже лична тоалетна.

— При това с душ. Това ми е наградата, задето работя по деветдесет и четири часа седмично и нямам личен живот.

Сам се разполага зад бюрото. Майк заема едно от двете огромни кожени кресла отсреща. В стаята влиза с танцова стъпка Антъни, понесъл две порцеланови чашки и кана с кафе върху поднос. Оставя го върху ъгъла на бюрото и пита дали се нуждаят от още нещо. Сам отвръща „не“, благодари и му казва да се прибира у дома. Антъни казва adieu и затваря вратата зад гърба си.

Сам слага чифт очила с рамка от кост на костенурка и се обляга назад с чашка кафе в ръка.

— Предполагам, че не си дошъл просто да се видим.

— Де да беше така. Предполагам, че следиш новините.

Сам кимва, а изразът на лицето й омеква.

— Бил ми разправи всичко, когато се видяхме. Толкова ми е мъчно.

— Якето на дъщеричката ми е вече две седмици в лабораторията. При всеки опит да науча нещо от оня тип, Мерик, той се опитва да ме баламосва.

— Може да не разполага още с резултатите.

— Бас държа, че са му подръка.

— Сигурен ли си?

— Знам го от близък до разследването човек. Въпросът, заради който съм дошъл, е следният: има ли законово право да постъпва така? Искам да кажа, ако знае нещо, не може просто да го пази в тайна от мен, нали?

— На първо място, аз не се занимавам с наказателно право. Занимавам се предимно с договори. Сливания и придобиване, но не се безпокой, няма да ти досаждам с подробности. Мога да те уверя все пак, че никой закон не задължава Мерик да споделя каквото и да било с теб. Знам, че това звучи безсърдечно, обаче повечето инспектори от отдел „Убийства“ са, общо взето, студенокръвна пасмина. При все това те не са лишени от чувства и си мисля, че Мерик би желал да те държи в течение, освен ако някаква много сериозна причина не го спира. Случаят с Джона беше широко отразен от телевизията и пресата.

— Мерик е на мнение, че мога отново да налетя на Джона — казва Майк.

— И има пълно право да се притеснява. Ако питаш мен, той се страхува да не провалиш разследването, а единственото, на което държи, е то да приключи успешно.

— Ако това е така, първата му работа е да заключи Джона.

Тя кимва съчувствено.

Майк вдига ръка.

— Прости ми, нямам намерение да изливам горчилката си върху теб.

— Разочарованието ти е напълно разбираемо.

— Сам, мислиш ли, че съществува някакъв начин да разбера какво пише в доклада от лабораторията?

— Трябва да се посъветваш със специалист по наказателно право. Например с онзи, който те е защитавал тогава.

— Умря преди година.

Сам се замисля за миг.

— Ние също имаме такъв специалист в кантората. Мартин Уайнстийн. Най-добрият в целия щат. В отпуск е, но мисля, че се връща в края на идната седмица. Ще му се обадя тогава.

Пак чакане. Майк успява да понесе безсънните нощи, повлякъл като букаи изтощението си през дните, съпроводени от нарастващата нужда да пие, но чакането го влудява. Хората като Мерик и Сам не се вживяват особено. Свършват си работата и после изключват — връщат се към другия си живот, истинския.

Сам проговаря отново:

— Ще възразиш ли, ако ти задам един личен въпрос?

— Няма.

— Защо аз?

— Имаш предвид защо избрах да дойда за съвет при теб?

Сам кимва.

— Положително познаваш и други адвокати.

— Всъщност не познавам други. Ти си единствената. А ония, с които съм се сблъсквал случайно през годините, са изроди до един.

— Това е задължителен елемент от длъжностната характеристика.

— Не и при теб. Ти никога не се будалкаш.

— Можеше да споделиш с Антъни по телефона какво те вълнува и аз щях да ти се обадя.

— Исках да говорим очи в очи, не по телефон. А и, честно казано, не мога да понасям цялото това чакане. Бил спомена за случайната ви среща, назова фирмата и аз реших да те видя с мисълта, че ако има на земята адвокат, който може да ми помогне, това си ти.

Сам кимва, докато го фиксира с хладен поглед.

— Имам телефона на Мартин, но нищо не мога да обещая. Как да се свържа с теб?

Майк оставя чашката с кафе върху края на бюрото и вади визитна картичка от портфейла си. Изписва домашния телефон върху гърба и му я подава.

— Благодаря — промърморва той.

— Хич няма да ми благодариш, когато получиш сметката от Мартин.

Придружава го до вратата, отваря му.

— Бил ми каза за теб и жена ти — промълвява Сам. — И аз минах през същото. В началото е трудното, но по-нататък нещата се оправят. Отново започваш да се срещаш с хора. Преди два месеца един тип ме закара с частен самолет до Европа.

— Сигурно е било много приятно.

— Води ме на концерт. Дейвид Хаселхоф.

— Това не е много приятно.

— Гадничко си е по-скоро. Дръж се, Съли. — Сам го потупва по рамото с усмивка.

Десетина минути по-късно, докато пали камионетката, продължава да усеща нейния допир. Петнайсет години, казва си той. Може би не е възможно да върне назад времето, но със сигурност може да си спомни за онези скъпи мигове, които е заключил в сърцето си.