Крис Муни
Да помним Сара (2)

Формата на сърцето
(1999)

В спомените му неизменно доминират очертанията на църкви. Вечерта, преди майка му да замине, Майк Съливан седи до нея на първата пейка в „Свети Стефан“. Поне два пъти седмично, подгонени от нуждата да се скрият някъде, те идват на това място и след молитва, ако са й останали пари, отиват до „Странд“ — киното в центъра на Белхам, където срещу три долара могат да гледат някой от филмите за Джеймс Бонд. Повечето време убиват в обществената библиотека, където майка му заема седмичната си доза евтини любовни романи, със заглавия от рода на „Укротяването на Частити Уелингтън“ или „Тайната на госпожица София“.

Тази вечер снегът ги подгонва назад, към църквата. Вече са на път за дома след посещение в библиотеката, когато снежецът започва да вали съвсем слабо, за да се превърне на бърза ръка в страховита стихия. Вятърът реве така страховито, че Майк започва да се притеснява дали няма да преобърне колата. Уличното движение е блокирано навсякъде и двамата намират убежище в „Свети Стефан“, докато премине бурята. Белхам още не може да се окопити след последното чудовищно бедствие. Не е минал и месец от страховитата фъртуна, наречена „Голямата виелица от 1978-а“, и ето че по радиото съобщават за поредна буря в североизточен Масачузетс. Майк е на осем.

Църквата е претъпкана с хора, които очакват улиците да бъдат разчистени. Майка му изважда едно от трите туристически списания, които е взела от библиотеката, и потъва в четене. Лицето й е сериозно, но спокойно като при молитва. Тя е миниатюрна жена, толкова мъничка, че на Майк му се иска да обхване ръцете й в своите, уплашен, че ако не я държи здраво, може да литне нанякъде. Обръща страница от списанието, докато със свободната си ръка гали меката синя коприна на красивото шалче около врата си. Цялото е щамповано с древни колони и статуи, отрупано с ангели, които са толкова не на място под обемистото зимно яке.

— Неприлично е да зяпаш така, Майкъл — казва тя с тих и равен глас. Винаги говори така, дори когато е извън кожата си, но това почти никога не се случва.

— Нямам какво да чета — шепне той. — Как така в библиотеката нямат комикси?

— Трябваше да си вземеш онова ръководство по дърводелство. — С разтворено върху коленете списание, тя се извръща с лице към него. — Помниш ли къщичката за птици, която ми подари за Коледа? Наблюдавах те, докато я правеше в работилницата на баща си, и забелязах колко грижливо я боядисваш.

— Добре стана.

— Какво ти добре, беше направо страхотна — отвръща тя с усмивка. Тази усмивка кара мъжете да спират на улицата и да я заглеждат. Същата усмивка му дава увереност за това, че всичко ще бъде наред.

— Откъде го имаш?

— Кое?

— Шалчето.

— Това ли? Имам го отдавна.

Лъжите на майка му са явни като синините по тялото й. Винаги внимава да не носи шалчето пред Лу. Слага си го, след като излезе от къщи, и го тъпче в джоба на якето, преди да се прибере. Освен това Майк знае, че го крие, заедно с фотоалбумите, в една кутия с надпис „Ръкоделие“, оставена в мазето. Рано една събота сутрин, след като Лу тръгва за работа, Майк я заварва в мазето да вади шала от кутията — същата, където крие и албумите.

Тя долавя въпроса в погледа му и казва:

— Шалчето е подарък от баща ми. Даде ми го през последната ни Коледа в Париж. Просто не искам да му се случи нещо.

— Париж. О-ла-ла!

Усмихната, тя мести списанието върху неговите колене и му сочи цветна снимка, на която е показан интериорът на старинна църква. Стените изглеждат километър високи, изградени от напукан бял мрамор, а върху купола е изобразен смразяваш дъха Исус Христос, показал сърцето си на света.

— Това е църквата „Сакре кьор“ — казва тя с гордост. — C’est l’endroit le plus beau du monde.^[1]

Когато чува майка си да говори на нейния роден френски и долавя ромона на думите върху езика й, тя му заприличва на онази екзотична млада жена, която е открил върху черно-белите снимки, залепени във фотоалбума. Понякога, когато остава сам вкъщи, той се спуска в мазето и разглежда снимките на своите баба и дядо, на приятелите на майка си, на нейния дом — всичко онова, което е оставила в Париж, когато се е преместила тук. Начинът, по който са се обличали онези хора, му се струва някак царствен. Нощем Майк се върти в леглото и сънува как армия парижани пристига в къщата им, за да спаси него и майка му.

— Снимките не я показват в цялата й красота — проговаря тя и се привежда по-близко. — Когато за пръв път стъпих в тази църква, усетих Божието присъствие, което е истинско и способно да те изпълни с любов. Само че трябва да вярваш, Майкъл. Това е разковничето. Дори когато животът е несправедлив към теб, сърцето ти винаги трябва да бъде отворено за Божията любов.

— На тази снимка има чудовища.

— Това е „Нотр Дам“. Удивителна е, нали?

— Чудовища върху църква. Това сигурно е най-яката църква на света.

— Майкъл, питаш ли се понякога какво става извън Белхам?

— Май не — отвръща той, приковал поглед върху друга снимка на гаргойл^[2], този път озъбен, готов да се спусне надолу от небесата и да накаже грешника, дръзнал да влезе в храма.

— А не ти ли е любопитно?

— Не.

— Защо не?

Майк свива рамене и обръща страницата.

— Всичко, което познавам, се намира тук. Хълмът, „Патриотите“ и всичките ми приятели.

— Можеш да си намериш нови приятели.

— Не и като Дивия Бил.

— Уилям е чешит, признавам.

— Тате разправя, че проблемът на Париж бил, щото е пълен с французи.

— Баща ти не е смел човек.

Майк вдига рязко глава от списанието.

— Но нали се е бил във Виетнам? — казва той, без да е съвсем наясно защо защитава баща си. Майк не знае какво представлява Виетнамската война — е, не точно. Знаеше, че войната е свързана с оръжия, ножове, бомби и много кръв, и множество убити хора. Гледал е няколко черно-бели военни филма по телевизията.

— Да държиш оръжие в ръка и да нараняваш другите не те прави смел, Майкъл. Истинската смелост, същинската, идва от духа на човека. Това е като да вярваш, че животът ти ще тръгна на добре, докато всичко сочи обратното. Да вярваш — това е истинската смелост, Майкъл. Винаги да вярваш, независимо колко зле изглеждат нещата. Няма да позволяваш на баща си или на когото и да било друг да ти отнеме вярата, нали?

— Няма.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Майката бръква в джоба на якето, измъква облечена в кадифе кутийка и я поставя върху списанието.

— Какво е това? — пита той.

— Подарък. Давай. Отвори го.

И той го прави. Вътре има златна верижка, прикрепена към златен медальон колкото монета от двайсет и пет цента. Отгоре е гравиран образът на плешив мъж с бебе на ръце. Мъжът, Майк знае това, е светец. Ореолът го издава.

— Това е свети Кристофър — казва майка му. — Пренася бебето Исус през водата, за да го спаси. Той е и покровител на изгубените неща. — Изважда верижката от кутийката, поставя я около шията на момчето и я закопчава. Майк потръпва, когато пъха студения медальон под пуловера, и усеща допира му с топлата кожа. — Докато го носиш — продължава тя, — свети Кристофър ще те пази. Даже накарах отец Джак да го благослови специално за теб.

— Яко. Благодаря.

На другия ден нея вече я няма. Колата й, стар плимут, с дупки от ръжда, залепени с тиксо, е паркирана в алеята, когато той се прибира. Майк очаква да я види в кухнята, да седи край масата до прозореца, зачетена в някое евтино романче. Къщата е притихнала, дори прекалено, казва си той, а паниката, която не е в състояние да идентифицира, изведнъж блъсва отвътре стените на сърцето му. Качва се горе, в нейната спалня, и когато запалва лампата, при вида на акуратно оправеното легло, хуква назад, към кухнята, отваря вратата на мазето и се спуска надолу, по стълбите, понеже си спомня как напоследък често я е виждал да седи в един пластмасов стол и унесено да се взира във фотоалбума си. Когато стига долу, забелязва сандъчето с надпис „Ръкоделие“ по средата на пода. Вдига капака и веднага забелязва, че албумите и шалчето, които крие там, ги няма. И разбира със смазваща сигурност, че майка му е взела нещата си и е заминала без него.