Крис Муни
Да помним Сара (19)

17.

Няма по-лека работа от тая да дундурка посран старец, който е на път да стане храна за червеите. Чъки Бреслър буквално израства с тази професия. Започва като охрана в бара на баща си, разположен в южния край на града, и впоследствие работи в големите клубове по „Лансдаун стрийт“. Разтърваването на пияни побойници никога не му е било проблем. Нужни са твърда ръка, малко мускули и си готов.

В повечето случаи.

Истинските проблеми идват от позьорите. Вярно, разпознават се лесно — голи вратове и ръце, златни верижки или пък отличителни знаци на различни банди, купища лъскави дрънкулки, много мангизи, също и начинът, по който разхождат бавно жалките си особи из бара, сякаш са му собственици, и непрекъснато си търсят белята. По-рано, преди да въведат задължителните метални детектори на вратите или да проверяват от глава до пети с ония ръчни устройства, за тия мърлячи не бе никакъв проблем да ти измъкнат нож или даже пистолет. Чъки никога не е носил огнестрелно оръжие, но веднъж, когато оная банда пънкари от предградията решават да си разиграват коня в заведението, той ги натръшква и тримата за нула време. Винаги си държи сгъваем нож в задния джоб.

Наложи се докторът да го разпори, та да му оправи спукания бъбрек. Благословен да е Бог, задето ги има болкоуспокоителните. Докато Чъки се възстановява в болницата, напълно ошашавен от изпития перкодан, в стаята влиза с танцова стъпка чернокож гигант, издокаран в наистина скъпи парцалки, и започва да му разправя колко силно впечатление му бил направил по-миналата вечер в бара. Чудовището се казва Букър и е собственик на частна охранителна фирма с офис в центъра на Бостън. Дали ще прояви интерес към пълен работен ден, със здравна осигуровка и членска карта за фитнес клуб? Яко, нали?

Това става преди близо десетилетие и през изминалите години, Чъки, вече на четирийсет и три, си е заформил много приятен начин на живот. Единственото постоянно женско присъствие около него е това на белия питбул на име Сноубоу. От време на време, когато някоя холивудска звезда долети в Бостън за промоция на най-новия си „боклук“, викат Чъки да затвърди с осанката си внушителността на събитието и тогава има сладката задача да контролира тълпата. През повечето време обаче от него се иска да осигурява защита на клиентите на Марк Томпсън. Повечето са затворници, пуснати условно от пандиза, които имат нужда от гледачка. Също като Франсис Джона.

От шест следобед той седи в люлеещия стол с меко вълнено одеяло върху коленете и се блещи в прозореца към задния двор. Вече е един през нощта, а той е още буден, полюшва се и се пули в прозореца. Има ли смисъл да спи човек, след като го чака умирачка, нали така? Един поглед стига, за да ти стане ясно, че копелето е с единия крак оттатък. Кислородни тръбички в ноздрите, портативен контейнер със сгъстен кислород на пода, изпъкнали изпод бялата като яйчена черупка кожа вени, черна празнота в погледа. Чъки е виждал този поглед толкова много пъти в хода на професионалния си живот, че няма как да го сбърка.

— Да ви донеса нещо за ядене или пиене, господин Джона? — обажда се Фил Дебрусио. Той е партньор на Чъки. В тоя занаят винаги се работи по двойки.

Джона ломоти нещо неразбираемо.

— Моля, господин Джона?

Никакъв отговор. И нищо чудно. Джона обича да си говори сам, без да слуша какво му се говори, или въпреки това — Чъки не е сигурен кое от двете. А може и да се моли. Когато си застанал пред портата на отвъдното, сигурно ти се иска да кажеш всичките молитви накуп, да си оправиш отношенията с оня горе, та да нямаш проблеми.

Само че тоя може да си се моли по двайсет и четири часа седем дни в седмицата, без надежда за успех. След онова, което е сторил на трите момичета, вечният му престой в по-топъл климат му е гарантиран.

— Ще взема да си направя един сандвич — обажда се Фил. — Ти искаш ли?

Чъки поклаща глава и Фил се изправя, прекосява хола и изчезва в кухнята. Чъки се връща към статията „за“ и „против“ силиконовите корекции на бюста. Написана е от медицинска гледна точка, дяволски интересна, дума да няма, обаче въобще не споменава какво предпочитат мъжете.

— Сестра ти се казва Шийла Бреслър, нали? — грачи Джона с мокър глас.

Чъки затваря „Нюзуик“ и полага усилия да изпише безразличие върху лицето си, преди да вдигне глава. Джона е престанал да се клатушка. Главата му е отпусната назад, върху облегалката на стола, с обърнато настрани лице. Чъки има усещането, че тия сънливи, далечни очи се взират право в самата му душа.

— Статията в „Глоуб“ — свисти Джона. — За сестра ти беше. Умряла е от свръхдоза хероин.

Интервюто излезе преди около месец. Репортерът е приятел от квартала, който искаше да разговарят за наркоманската епидемия из ония места, и Чъки се съгласи да участва с желанието всеки да разбере, че неговата сестра е нещо повече от жалка наркоманка, пукнала в хотелска стая.

— Всичко ми е ясно. Понякога болката е прекалено голяма, за да продължим да я носим. Бог го разбира. Той не ни осъжда заради това, Той ни прегръща. Човек не бива да се вкопчва в болката. Ако се освободи от нея, и Бог ще го освободи. Бог ще го излекува.

Чъки хвърля списанието на края на масата и се изправя с пукащи стави, за да се отправи безмълвен към кухнята.

Фил оставя сандвича.

— Какво става?

— Излизам за една цигара. — Чъки взема черната си полушубка от закачалката и навира ръка в нея. Не е неговата, твърде малка е. Сигурно е на Джона.

Точно така. Той има същата като на Чъки.

Обажда се Фил:

— Бял си като платно.

— Ще можеш ли да го качиш горе самичък?

Фил добива вид, че е засегнат.

— Чъки, та той е по-лек от доларова банкнота.

— Дремни малко, ако искаш ще поема първата смяна.

Чъки взема своето палто, навлича го и излиза върху задната веранда. По-късно, когато е вече в болницата и докторите са овладели болката, той ще си мисли за това, как съдбата е в състояние да подреди дребни, незначителни на вид събития, за да ги съедини в могъщ лост, който може да ти обърне живота наопаки.

Морфин-индуцирана психоза. Джона все не може да запомни къде си оставя очилата или ключовете, но е напълно в състояние да си спомни конкретни събития от детинството си или прочетена преди месец статия. Странно. Чъки се е сблъсквал с подобно нещо и преди при Труди, неговата мащеха-светица. Когато ракът на гърдата завладява целия й организъм, на нея понякога й е трудно да го познае. След което, ни в клин, ни в ръкав, започва да изброява съставките на някаква рецепта, която е прочела кой знае кога в „Добра домакиня“. Морфинът първо разбърква всички отделни парченца, а после ги събира по неочакван начин в едно цяло.

Мили Боже, колко приятен е този въздух, толкова свеж, сладък и чист. Престои ли човек един час в тая къща и ри затворени прозорци, с надути радиатори и неспирното подсмърчане и кашляне на Джона, няма начин да не оцени чистия въздух. В момента отвън е пусто и приятно, няма репортери по улицата — поне никакви не се виждат. От един момент нататък техният брой започва да намалява. Снощи по същото време Джона решава да излезе на разходка. И пак отказва да си вземе проходилката. Както винаги я е оставил на горната площадка на стълбите.

Чъки се навежда напред, хваща я и извива гръб. Първия път, когато Шийла се предозира с хероин, бе толкова слаба, че трябваше да ходи с такава проходилка до тоалетната. Беше опитала всички варианти за дезинтоксикация, които съществуват, но в крайна сметка пак стигаше до иглата, която толкова обичаше, и на Чъки това му бе пределно ясно. Дълбоко в себе си знаеше, че много скоро ще трябва да се сбогува с нея, затова се подготвяше, мислейки, че ако скърби, докато е още жива, така донякъде ще облекчи онова, което го чака. Но грешеше. Когато моментът настъпи, пак те залива мъка. Пак се налага да се оправяш с усещането за загуба, с любовта към починалия, без да допускаш да се удавиш в мъката. Чъки Бреслър не чува щракването на запалка, нито пък успява да види трепкащото й пламъче, но чува тежкото скърцане на бягащи по снега стъпки. Когато вдига поглед, е вече късно. Стъклената бутилка се е пръснала върху парапета, заливайки с бензин дрехите и лицето му. Той лумва в пламъци.