Крис Муни
Да помним Сара (16)

14.

Който търси услуги от медиите, в крайна сметка сам започва да им служи. Роуз Жиру е набила много отдавна тази истина в главата на Майк. Сълзите ти, Майкъл, те са онова, към което се домогват. Те са смисълът на живота им. Искат да плачеш, да крещиш и ругаеш — искат да изпаднеш в истерия пред камерата, а единственият начин, по който могат да постигнат това, е да ти задават провокиращи въпроси. Когато започнат да го правят, а те ще го правят непрекъснато, винаги се стреми да съсредоточаваш мислите си върху дъщеря си. Помни, че зад всеки тъп въпрос стоят камери и магнетофони, които разпространяват историята на Сара и нейната снимка. Колкото по-дълго време успееш да задържиш обществения интерес, толкова по-голям е шансът някой да даде някаква информация. Така че кротувай, прави се на хрисим, защото може да дойде време, когато ще имаш нужда от тях.

През следващите няколко дни, независимо от това къде се намира и в какво настроение е, той зарязва всяко нещо, с което се е заел, за да отговаря с напрегнат, но дружелюбен глас, на едни и същи скудоумни въпроси пак и пак. Да, сигурен съм, че намереното на върха на Хълма яке е на дъщеря ми. Не, не знам защо Джона е звънял на 911 и е съобщил за намерено яке. Не, нямам представа какво правят с това яке понастоящем. Не, не знам защо полицията още не е арестувала Джона. Нищо не знам. Ще трябва да се обърнете към полицията. Идете в полицията. Говорете с полицията.

Мерик дава две пресконференции, хвърля прах в очите: „Работим по няколко версии“, „Без коментар“. Не казва нищо съществено, не иска да сподели каквото и да било. Когато камерите и микрофоните изчезват и двамата остават насаме, Майк получава същата информация. Имай търпение. Напредваме. Полицаят обаче никога не уточнява как точно напредват.

Към края на работната седмица, в условията на пълно затъмнение, медиите преминават в режим на изчакване. Репортерите се шляят из Белхам, главно около къщата на Джона, с надежда да заснемат умиращия отшелник. Понякога наглеждат дома на Майк, чукат на вратата за интервю, само че Майк никога не е там. Двамата с Фанг са се преместили временно при Бил. Антъни Теста се отбива на обекта им за поредната проба от урина и духване в дрегера, за да си тръгне набързо намусен. Майк случайно е забравил да затвори хубаво чашката и тя се излива в чантата на надзорника.

Всяка сутрин от пет до шест, даже в най-свирепа зима, отец Джак Конъли тича около игрището на гимназията в Белхам. Майк знае това, понеже, докато е футболист през ученическите си години, е правел същото, за да поддържа форма. Двамата често тренират заедно, разговарят по най-разнообразни теми, а отец Джак изобщо не се притеснява да изрази мнението си за Лу Съливан.

В една дъждовна петъчна утрин Майк заварва отец Джак да навърта обиколки по пистата. Свещеникът е сам, облечен в сив анцуг и тъмносиньо горнище с качулка. Взема завоя и като вижда застаналия до спортния му сак Майк, забавя темпото до ходом.

— Крайно време е да ги зарежеш — обажда се той, като сочи цигарата в ръката на Майк.

— Когато е нападнал първото момиченце, църквата е замазала нещата.

Отец Джак спира на място. Стои неподвижен, а по страните му се стичат капчици пот, дъхът му излиза на облак в студения въздух.

— Църквата го премества в друга енория и ето че изчезва Карълайн Ленвил — продължава Майк. — Майка й закъснява да я прибере от училище и Джона я качва в колата си. Полицията му вярва, защото не са наясно с първия случай, но Църквата е. И когато всичко заглъхва, вие, приятелчета, го местите във Върмонт, където пък изчезва Ашли Жиру.

Отец Джак се навежда, за да измъкне кърпа от сака си.

— Вие сте носили Сара на ръце — казва Майк. — Кръстихте я. Ял сте на масата ми.

— Какво очакваш да ти кажа, Майкъл? Че Джона е изчадие? Че ме е срам от онова, което стори Църквата? От това как пренебрегва и предава жертвите впоследствие? Знаеш много добре какво мисля за всичко, което се случи.

— За какво идва Джона при вас миналата седмица?

— Наясно си, че не мога да ти кажа.

Значи е било за изповед. И след като споделеното по време на изповед е под свещен печат, никаква съдебна заповед, никой полицай или съдия не могат да принудят отец Джак да си отвори устата.

Майк запраща цигарата по вятъра и приближава лице на сантиметри от свещеника.

— Обещавам, че каквото и да ми кажете, ще си остане между нас двамата.

Отец Джак поглежда към футболното поле.

— Насочете ме само — моли се Джак, — кажете къде да търся.

— Зная, че за теб това изпитание е непоносимо и болезнено. Опитай се да повярваш: Бог има специални планове за всеки един от нас. Ние може и да не ги проумяваме, може те да ни дразнят понякога, но Той има план за всекиго.

— Не сме в църква. Защо не ми кажете като на приятел?

— Всичко е вече в ръцете Божии. Съжалявам.

Майк усеща плътна влажна топка да расте в гърлото му.

— Там е цялата работа — промълвя той. — Не съм убеден, че наистина съжалявате.

 

 

Рей Пинкертън стои в кухнята и докато натиква съсредоточено униформената риза в синия панталон, казва:

— Съжалявам, но не мога. — Гласът му е мек, почти женствен, и никак не подхожда на твърдата, мускулеста маса на тялото. — Не и след седмицата, която се наложи Сами да изтърпи.

— Знам, че бе тежка за него — отвръща Майк. Той не се опитва да го будалка. Наблюдавал е лично неуморния тормоз, упражнен от телевизията над Сами Пинкертън през изминалата седмица. Репортерите са си направили бивак пред къщата му, рият около подготвителната гимназия „Свети Джон“ в Данвърс, снимат го, докато се мести от един кабинет в следващия, залепват се зад колата на баща му.

— Нищо не се е променило през тия пет години. Всичко, което Сами е видял онази, вечер го разказа на Мерик, а той го е казал на теб.

— Доколкото ми е известно — казва Майк.

Пинкертън пуска тази забележка покрай ушите си.

— Защо ти е да говориш с него сега, след толкова много време?

Вероятно защото иска да върне Сами към онова място, редом със Сара през онази вечер, и така да приближи може би самата нея до себе си. А може би, ако чуе разказа на Сами и погледне случилото се през неговите очи, това ще му внуши някоя нова мисъл или ще го насочи в ново направление.

— Не се мъча да ти създавам проблеми — казва Рей Пинкертън. — Спомням си, че искаше да говориш с него и преди, още в началото, и аз казах „не“. — Прекарва с въздишка длан по обръсната си глава. — Той вини себе си за случилото се, известно ли ти е това? През ония дни загуби съня си и престана да се храни. Водих го на терапевт и най-накрая успя да се справи, но при всичко, което се случва сега, страх ме е да не затъне отново.

— Няма страшно, тате.

Двамата се обръщат към Сами, застанал в антрето.

Сами не е вече дете, а шестнайсетгодишен младеж, много висок и много слаб, остриган до кожа и с фъндъци, които се мъчат да оформят козя брадичка. Като го вижда от толкова близо, Майк мислено се връща към онази сутрин, когато стоеше на Хълма и се питаше как ли би изглеждала Сара сега, и разбира, че тя спокойно би могла да мине още днес покрай него, без да я познае.

Рей Пинкертън понечва да проговори, но Сами го изпреварва:

— Честна дума, тате, нищо ми няма.

Но гласът му издава друго — има му, и даже много. Този глас издава страх. Видът му също, казва си Майк. Сами не смее да го погледне в очите.

— Нямам нищо общо с цялата работа — казва момчето с глас, малко по-висок от шепот. — Едва вчера научих за блога на Нийл.

— Блог? — обажда се Рей. — Какъв е тоя блог, да го вземат мътните?

— Нещо като онлайн списание — отвръща Сами и насочва вниманието си към Майк. — Затова сте дошли, нали?

— Исках да си поговорим за оная вечер на Хълма.

Сами застива, иска му се да изчезне или поне да стане невидим. Тиква ръце в джобовете на джинсите и забива поглед в пода.

— Нийл — повтаря Рей. — Да не е Нийл Зоненбърг?

Сами кимва, а Рей промърморва нещо под нос.

Майк наблюдава как баща и син разменят погледи. После Рей казва:

— Нийл живее тук, в Белхам. Срещу къщата на Джона. — Обръща се отново към сина. — Каква е тая работа с блога?

Сами потъва в дъното на антрето и Майк долавя шума от стъпките му към горния етаж. Обръща поглед към Рей, който сега изглежда притеснен като сина си, и също като него иска да изчезне.

— Нещо за Джона ли? — пита Майк.

— Нищо не знам.

Лъже, казва си Майк. Или лъже, или крие нещо, или и двете.

Сами се появява отново с лаптоп в ръце. Поставя го върху кухненския плот, измъква телефонния кабел от конзолата и го пъхва в компютъра. Включва го и докато всички чакат да зареди, Майк наблюдава нервното потръпване на юношата, притеснените преглъщания.

След по-малко от две минути Сами е вече в Интернет, а на дисплея е заредена страница с надпис „Пространство на Нийл“. Виждат се снимки на върлинесто хлапе с щръкнали коси, което позира с жени на различна възраст в ресторанти и стадиони, по плажове и паркинги. Всичките жени са умопомрачително красиви, облечени в прилепнали или щедро разголващи дрехи. На всички кадри Нийл е засмян като младоженец.

Сами кликва два пъти върху снимка в дъното на дисплея и компютърът иска име и парола. Той ги въвежда и натиска ENTER.

Появява се нова страница с надпис от печатни букви: НА ЛОВ ЗА ЧУДОВИЩЕТО. Майк вижда собствената си персона, снимана, докато полага люляковия букет на Хълма, а вляво от снимката се мъдри коментарът на Нийл.

— Мили Боже — обажда се Рей.

Сами преминава в отбрана:

— Нищо не знаех за това до вчера. Нийл го е направил така, че достъпът е възможен единствено с парола. И няма начин да я открие човек през Гугъл. Аз я знам, защото Бари Пейли ми я каза.

— От колко време се занимава Нийл с тая работа? — пита Рей с нарастващ гняв в гласа.

— Откъде да знам. Година може би. — Сами се обръща към Майк в търсене на прошка или поне на известно разбиране. — Кълна се в Бога, истината ви казвам — добавя Сами с треперещ глас. — Заклевам се.

Майк впива поглед в дисплея. Не вижда нищо друго, освен втора снимка, която показва Джона, вдигнал букета от земята, вдишал уханието на люляка.

 

 

Онлайн списанието на Нийл Зоненбърг обхваща шест страници хаотичен репортаж, показваш кога напуска дома СИ Джона, къде ходи и какво прави. След като го изчита, Майк разпечатва текста и снимките и си тръгва от дома на Пинкертън. Влиза в камионетката и звъни на „Справки“. Записана е само една фамилия Зоненбърг. Майк е на път към тях, когато телефонът му звънва.

— Знаеш какви са условията на ограничителната заповед — чува се гласът на Мерик. — Ако отидеш там, вече ги нарушаваш.

Рей Пинкертън е говорил с него.

Майк отговаря:

— От колко време използваш къщата на момчето за наблюдение над Джона?

— Когато открия нещо, ще ти кажа.

— Нещо като уебстраницата ли?

— Нали си видял онлайн списанието на онова дете? Там няма нищо.

— Изглежда не си забелязал снимката на Джона, застанал на върха с моя букет в ръка, или пък тази, на която се вижда как души около къщата ми?

— Помолих те най-любезно да стоиш настрана, но ти не преставаш да ми преебаваш разследването.

— Може би, ако си вършеше работата както трябва, не би имало нужда от моята намеса.

— Ако се появиш наоколо, отиваш в пандиза — заявява Мерик. — Обещавам ти го.