Крис Муни
Да помним Сара (13)

11.

— Тате, имам нужда от теб.

Плачът на Сара се носи през тъмата в къщата.

— Тате, моля те!

Майк отхвърля завивките и се отправя към коридора, а когато отваря вратата към спалнята на Сара, я заварва цяла обляна от слънчева светлина. Изпънала се е в леглото, покрила глава със завивките. Сега забелязва, че къщата е разположена върху ледена кора, която се простира на километри във всички посоки. Ледът изглежда здрав. Може да издържи тежестта на постройката без никакъв проблем.

Една от възглавниците на Сара е паднала на пода. Вдига я и забелязва някаква жена, изправена край прозореца.

Майка му.

— Не можеш да имаш вяра на леда, Майкъл — проговаря тя. — Мислиш, че си в безопасност, а той изведнъж се пропуква без видима причина. Попаднеш ли във водата отдолу, няма никакво значение колко добре плуваш, дрехите ще те повлекат към дъното и ще се удавиш.

Обажда се Сара:

— Защо не ми обръщаш внимание?

Майк дръпва одеялото. Не може да съзре лицето, но отново чува плача й, не може да я спре по друг начин и затова затиска лицето й с възглавницата, натиска ли, натиска, докато майка му запява парче на Битълс — „Утрешният ден не знае“. Пее го всеки път, когато се ядоса.

Събужда се, а сърцето му ще се пръсне в гърдите.

Сънят е още жив в неговото съзнание, но лицето на Сара си остава все така неуловимо. Затваря очи, диша дълбоко и се опитва да я догони. Фанг, с всичките си шейсет кила, хърка редом в другата половина на огромното легло, където преди спеше Джес. Понякога, подгонена от кошмар, помежду им лягаше Сара. Ама какво въображение има това момиче! Внушила си е, че под леглото й живеят чудовища и няма как да ги пропъди, освен ако не запали фенерче и не го остави да свети отдолу през цялата нощ. Майк вижда телцето й, омотано в чаршафа, а до нея лежи розовото плюшено мече, с което никога не се разделя. Розовото е любимият й цвят. Веднъж Сара изсипва голяма опаковка безалкохолно на прах в пералня с бяло пране, понеже искала всичко да й е розово. Сара пъхва сандвич с фъстъчено масло в отвора на видеото. Сара се измъква от детското си легло, докопва маркерите от бюрото и започва да рисува върху стената над леглото. Представя си я съвсем ясно: изправена в леглото, насочила маркер към стената, където е нарисувала тяхната къща, изпъстрена с щрихи в кафяво и пурпур, със синя морава и зелено слънце отгоре, но все така не може да види лицето и от това го побиват тръпки на ужас.

Майк отваря очи и се взира в тавана.

— Не съм те забравил, захарче — произнася той отчетливо в празната стая. — Просто на тати му е трудно да си припомни всичко.

Тати.

Телефонът звъни. Майк скача, обръща се и протяга ръка към безжичната слушалка, пъхната в конзола на стената. Фанг надига глава, взира се сънливо.

— Ало.

— Ще умра в мир — задъхва се Джона. — Това не можеш да ми отнемеш, ясно ли е? Нито ти, нито полицията, нито журналистите. Стой настрана от мен или този път ще те пратя да изгниеш в затвора.

После прекъсва.

Майк дръпва рязко слушалката от ухото и се взира в нея, сякаш току-що ухапала го отровна змия. Започва да набира кода за обратна връзка, но спира.

Условията на пробацията са конкретни и точни: никакви контакти. Това включва и телефонните разговори. Ако позвъни на Джона, онзи ще се обади в полицията, а тя на свой ред ще се обърне към телефонната компания, която пък ще даде разпечатка на неговите обаждания. Няма никакво значение, че Джона е звъннал пръв. Той разполага с тази свобода, с това право. Майк — не.

Защо се обади Джона? Никога не го е правил.

Това не можеш да ми отнемеш.

Какво да му отнеме?

Телефонът звъни отново.

— Майк, обажда се Франсис.

Франсис Мерик, детективът по случая на Сара.

— Неприятно ми е, че те безпокоя по това време — продължава Мерик, — но трябва да дойдеш до „Роби Парк“.

Сърцето на Майк ще изскочи през гърлото.

— Какво става?

— Най-добре е да ти обясня, когато дойдеш тук.