Крис Муни
Да помним Сара (11)

9.

За последен път Майк е идвал в Роули преди около година и половина за погребението на майката на Джес. След церемонията тя му благодари за присъствието и го кани да се отбие у тях. Той приема, отчасти от уважение към паметта на Джоди Армстронг, но най-вече заради Сара. Тъкмо по онова време спомените за нея започват да се замъгляват. Може би ако се потопи в атмосферата, в която детето е прекарало толкова много уикенди и ваканции, ще успее да си върне яснотата и отчетливостта на спомените.

Докато паркира в тясната алея, от небето се сипе слаб снежец. Изключва двигателя на камионетката, взема цветята от съседната седалка, излиза и притичва по алеята към верандата, готви се да нахлуе вътре, когато си спомня, че вече има нова роля в живота й. Спира пред вратата и натиска звънеца. Миг по-късно входната врата се отваря рязко.

За част от секундата не успява да я познае. Джес има светли кичури в косата, подстригала я е късо, гъста и разчорлена, като след ставане от сън, и макар в никакъв случай да не е официално облечена — панталони в защитен цвят и бяла блуза — Майк има усещането, че определено е очаквала другиго. Усмивката върху лицето й изразява изненада, може би дори лек шок, когато го вижда да стои пред нея с букет в ръка.

— Отец Джак се обади — обяснява той.

Джес свежда поглед към пода, докато отваря.

— Не ми отговори по телефона, затова реших да дойда.

— Изключила съм го, преди да изляза — казва тя. — Току-що се прибирам. Влизай.

В антрето е топло и притеснително тихо — няма радио, няма телевизор. Усеща се аромат на сос за спагети, който му е невъзможно да сбърка. Майк се сеща за удоволствието, което й носи това занимание. Ирландско момиче, което само приготвя домашно направения сос от начало до край. Два черни куфара, подарени й от него преди хилядолетия, се кипрят в основата на стълбището, върху покрития с бели плочки под.

Тя затваря вратата. Майк й връчва букета.

— Калии — промълвя Джес. Любимите й цветя. — Много са красиви.

— Исках само да се убедя, че си добре.

Звънва телефон.

— Извини ме за малко — казва Джес и Майк я гледа как се насочва към кухнята, оставя букета върху плота, след което взема слушалката на безжичния от конзолата върху стената.

Изповед. Джона няма друга причина да се отбива при отец Джак. Независимо от статута си на разпопен, Джона си остава дълбоко вярващ католик. Майк знае, че не пропуска неделната литургия в „Свети Стефан“. Едно бъдещо погребение може да се уреди преспокойно и по телефона. Джона обаче се явява лично, значи е пожелал се възползва от тайнството на изповедта. Това не се прави по телефона. Подобна визита, така неочаквана, може да означава само едно: Джона съзнава, че му остават броени дни. Или часове.

— Разбира се, че ми е ясно — донася се шепотът на Джес откъм кухнята. Тя вдига чаша с вино, сръбва си яко и бързо преглъща. — Много съм добре, честно, не се тревожи за това.

Майк познава този тон. Джес е ядосана, но не желае човекът от другия край да го усети.

— Ще те посрещна на летището… Да, аз също. Чао.

Джес окачва слушалката и се връща с енергични крачки във фоайето, като се мъчи с все сила да прикрие своето разочарование.

— Заминаваш на по-топличко, както виждам — обажда се Майк, като сочи куфарите.

— Пет седмици в Париж, а после в Италия.

— С някоя от сестрите си?

— Не — отвръща Джес с лека усмивка. — Просто с приятел.

Ясно, че е от мъжки пол — просто приятел или нещо по-сериозно.

— Радвам се за теб — казва Майк и наистина го мисли. Джес му се вижда притеснена и той променя темата: — Майка ти все за Италия говореше.

— Моята майка непрекъснато приказваше за разни неща. Миналата седмица разчиствам стаята за гости и виждам издутина под килима. Познай какво открих. Пликове със спестовни влогове още от петдесетте години на миналия век. Цял куп. Би могла да изплати три пъти тая къща.

— Майка ти винаги е била убедена, че следващата Голяма депресия започва от утре.

— Трупала е всичките тези пари и за какво? — Джес изпуска дълга въздишка и поклаща глава. — Пека лазаня. Искаш ли да ми правиш компания? Не се притеснявай, не пречиш.

По гласа й познава, че наистина иска да остане. Няма желание да обядва с бившата си съпруга и да се потопи отново в до болка познатата атмосфера. Започва да преглежда списъка с възможни извинения, но се сеща за неизброимите случаи, в които Джес е прибирала пияния му задник от бара на Маккарти, бърсала му е бълвоча, събирала е купчини натрошени стъкла от чаши, вази и какво ли не, запратени от него срещу стената, защото е пиян, защото примира от ужас заради Сара и защото бракът му отива по дяволите и няма никакъв начин да попречи на това. Да не забравяме и месеците, през които по всичко изглежда, че могат да изгубят къщата, докато събираните години наред спестявания се топят по съдилища и адвокати, а тя остава твърдо до него. Има цял куп оправдания да си отиде, но не го прави. Остава непоклатима редом с него и, макар да има право на половината от цялото им имущество, поисква си само две неща: копия от всички снимки и видеозаписи със Сара и вещите, принадлежали на майка й.

— Идеята е великолепна — казва Майк.

Върху печката се вижда тава с лазаня, на кухненската маса има две кристални чаши, отворена бутилка вино и две чинии. Джес е очаквала някого.

Майк сваля сакото и го премята през облегалката на един от кухненските столове, докато Джес взема чиниите. Над умивалника има прозорец, който гледа към остъклена веранда. Осветлението в задния двор е включено и Майк вижда комплекта чудовищни катерушки, подарък от Джоди за втория рожден ден на Сара. Гледа ги сега и си мисли колко самотни изглеждат, пренебрегнати и забравени.

— Как е работата? — пита тя.

— Напрегната както обикновено. Ти още ли секретарстваш в оная фирма от Нюбърипорт?

— Там съм си още. Плащат повече от училището, ако щеш, вярвай. А правилното название на поста ми, в случай че те интересува, е „административен сътрудник“. — Тя се усмихва и му подава чинията, след което отваря вратата на хладилника, за да измъкне студена кутийка кола.

Джес сяда, взема ленена салфетка за хранене и я разгъва върху скута си. Поема вилицата и я отпуска отново.

— Той ми отвори вратата.

Майк разтрива с ръка тила си.

— Стоеше си там с оная… оная налудничава усмивка. „Чудесно изглеждате, госпожо Съливан. Животът в Роули явно ви понася добре.“ И ми отвори вратата. Не можах да се измъкна от онова място толкова бързо, колкото ми се искаше.

— Защо не ми се обади?

— И какво щеше да направиш?

— Можех да те закарам до вас.

— И щеше да нарушиш условията на пробацията. На Джона му трябва само един поглед през прозореца на отец Джак, вижда те, и си готов за затвора. Така изглежда нашата велика правна система в действие.

— Извинявай, Джес. — Майк не знае за какво по-точно се извинява: заради нейната среща с Джона или за всичко по принцип.

Тя махва с ръка, за да покаже, че е вече без значение.

— Имаш ли някаква представа защо е бил там?

— Ще трябва да попиташ отец Джак.

— Опитах. Не казва.

Джес взема бутилката и налива вино, а бълбукането му напомня за бърбън, сипван върху кубчета лед. За вечерите, в които няма търпение да се прибере у дома и да усети първия парещ контакт на алкохола с вътрешността на стомаха.

Тя забелязва впития му в бутилката поглед и казва:

— Май не трябва да пия.

— Няма нищо. Защо ходи днес при отец Джак?

— Да се сбогувам. — Връща бутилката на място и кръстосва ръце пред гърдите си. — Местя се.

— Къде?

— В Ню Йорк.

Майк отпуска вилицата, а цялото му същество потръпва от страх.

— Един приятел, всъщност приятел на мой приятел, мести бизнеса си в Япония — пояснява Джес. — Притежава прекрасен апартамент в горния край на Ийст Сайд и ме пуска като наемател за няколко месеца. Чудесно местенце — рядък шанс.

— Звучи ми скъпичко.

— Скъпо си е. Но мама ми остави пари, пък и тия спестявания сега. Апартаментът е на петнайсетия етаж, а гледката от него е направо възхитителна. Страхотна работа, казвам ти.

Да, каза го даже два пъти. Майк пита:

— Но защо точно Ню Йорк? Защо не отидеш в Сан Диего? Да си по-близо до сестрите и децата?

Джес замълчава, овлажнява устни с език.

— Не ти ли се е приисквало да си събереш партакешите и заминеш накрай света? Някъде, където никой не знае кой си?

— Случвало ми се е, разбира се. — Онази вечер на Хълма направо жадувах за подобно нещо, добавя Майк наум.

— Защо тогава не го направиш?

Той взема отново вилицата, обмисля отговора.

— Една сутрин, около половин година след като майка ти се нанесе тук, пиехме с нея кафе. Казах колко много ми харесва къщата, а тя отвърна: „В нея няма никакви спомени — само отражения.“ Това никога няма да го забравя.

— Не става дума само за това — заявява Джес. — Когато тате почина, той й остави две застраховки живот и доста прилична сума в брой, така че да няма за какво да се притеснява. Тя купи тази къща с идеята, че Рейчъл, Сюзън и аз ще останем наоколо и ще запълним живота й с грижи около внучета. После Рейчъл замина, след това Сюзън… е, тя поначало никога не е искала деца, а когато изчезна Сара, майка ми… Тя просто продължи да жадува нов живот. Не искам да заприличвам на нея. Да крея под постоянен страх, тъй като искам нещата да бъдат по-иначе. Можеш ли да го разбереш?

— Естествено.

— Ще продадеш ли някой ден къщата?

Майк свива рамене.

— Някой ден.

— Тя няма да се върне — казва Джес тихичко.

Усетил парене в гърлото, Майк взема колата си и отпива дълга глътка. Започва да се дразни, а не знае от какво. Не е заради това, че спомена Сара или заради идеята да продаде къщата. Това се е случвало и преди. Защо го е яд тогава?

Заради Ню Йорк. Едничката му останала връзка със Сара ще изчезне.

Майк оставя кутийката върху масата и започва да търка с палец етикета.

— Можеш ли все още да си я представиш?

— Не съм я забравила. Мисля за нея непрекъснато.

— Искам да кажа, когато затвориш очи, можеш ли да си я представиш такава, каквато би изглеждала днес?

— Помня Сара такава, каквато беше.

— Вече не мога да видя лицето й. Чувам гласа й, все едно говори в стаята, помня също нещата, които казва и върши, но лицето й остава в мъгла. Нямах подобен проблем в миналото.

— Когато пиеше.

Майк кимва. Когато се напие, ляга в леглото на Сара и затваря очи. Тогава я вижда като наяве и двамата започват най-чудновати разговори.

Джес казва:

— Днес влизам в една книжарница, а на опашката се наредило едно момченце, няма и четири годинки, стиска под мишница „Сторете път на патенцата“. Помниш ли, когато й я прочете за първи път?

— Сара бе около тригодишна. Ти я подари за Коледа. Любимата й книжка.

— Когато й я чете за пръв път, тя поиска да я заведем до Бостън да видела патетата, не помниш ли?

Майк усеща как върху лицето му разцъфтява усмивка. Спомня си колко разочарована остава Сара, когато установява, че оформените като лебеди лодки в езерото на градския парк не са всъщност никакви лебеди. Това разочарование за малко да се излее в истински сълзи, но Сара съзира бронзовите фигури на мама-патица и патенцата. Тия не са патетата от приказката, тате. Тези патета не са истински. По пътя назад Сара дава следното обяснение: Знам защо тия патета са направени от метал, тате. За да не могат хората нищо да им направят. Ония деца бяха седнали върху гърбовете на мама-патица и патетата. Ако на мене някой ми седи на гърба по цял ден, сигурно много ще ме боли. Те са от метал през деня, за да не ги боли. Но вечер, когато всички си отидат у дома и заспят, те се превръщат в истински патици и отиват да плуват в езерото с истинските лебеди. Сара седи отзад във форда, докато произнася тези думи. Прозорецът отзад е смъкнат и вятърът развява русите й коси около лицето. Носи бяла шапка да я пази от слънцето и розова рокля. И двете са подарък за рождения ден от майката на Джес, а върху роклята се мъдри шоколадово леке. Лицето й започва отново да се замъглява. Недей, Сара, моля те. Моля те, не ме оставяй.