Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (29)

Двайсет и девета глава
Преди зазоряване

Леонора измина пеш целия път от площад „Сан Марко“ до дома си. Фотокопието на писмото на венецианския посланик седеше сгънато в чантата й и сякаш прогаряше плътната кожа. Свечеряваше се и улиците бяха пусти. Тя знаеше защо — днес бе навечерието на Карнавала и всички жители на Венеция се приготвяха — полагаха довършителните щрихи върху карнавалните си костюми и наваксваха със съня, подготвяйки се за дългите нощи на веселие, които им предстояха. Утре туристите щяха да се завърнат с пълна сила и градът щеше да се събуди от зимния си сън. Затвореният и студен град, познат единствено на жителите си, щеше отново да разцъфти — веднъж целуната, принцесата щеше да излезе от стогодишния си сън и да разцъфти за пореден път за своите ухажори.

При все това тя знаеше, че преди зазоряване е най-мрачно. Разходката на Леонора до вкъщи беше за пореден път съпътствана от кошмарни сенки — и сега не беше само духът на Роберто (Той дали наистина е напуснал Венеция или може би е още тук?), а също така и зловещото присъствие на посланика, чието писмо тя току-що бе прочела. Писмо, пълно с думи, осъждащи Корадино и обричащи го на смърт. Ето тези два призрака я следваха чак до дома. С напредването на вечерта въздухът постепенно замръзваше, а дъхът й започваше да се събира на кълба пред устата й. Тя се опита да ускори крачка, но огромният й корем тежеше невероятно върху краката й и костите я боляха. Осмият месец на бременността и заледените тротоари не спомагаха никак за ускоряване на придвижването. Дворците и къщите я отблъскваха с безрадостните си фасади. Там, където някога всичко беше злато и кехлибар, днес властваха зеленото и сивото. Леонора си спомни нещо, което й беше казал Алесандро — че във Венеция луната светела в зелено заради светлинните отражения от каналите. И тази вечер беше точно така, но зеленикавият отблясък беше призрачен, страховит — придаваше на всяка жива плът окраска на мъртвец. Дори самият канал наподобяваше корито със студено, зелено стъкло. Градът бе изстинал и се бе втвърдил. За нея тук нямаше убежище — така казваха къщите. Ти вече не си една от нас. Даже статуята на Даниеле Манин, превърната от вечерния здрач в зелен демон, я гледаше обвинително от своя пиедестал. Неговото медно превъплъщение бе доказателство за лоялността му към града и с него той поставяше под въпрос нейната лоялност. Приветства светналите прозорци на дома си като морски фар, който щеше да я отведе към спокойно пристанище.

Прозорците ми светят? Значи там има някой! Алесандро?

Сърцето й заби лудо и болезнено, докато пъхаше ключа в ключалката. Оказа се, че не бе той — бе неговата братовчедка, Марта. Тя седеше на масата в кухнята, отворила пред себе си местния вестник. Когато видя поруменялата от студ и надежда Леонора, тя вдигна очи и й се усмихна.

— Студеничко е, нали?

Леонора кимна и започна да сваля ръкавиците и шаловете си.

Да, ден за плащане на наема. Бях забравила. Добре че Аделино ми изплати остатъка от заплатата ми. А следващия месец само един бог знае какво ще стане. Като нищо ще изгубя и този дом.

Докато прекосяваше кухнята, за да извади парите от мароканския тиган с капак (скривалище, което би било очевидно и за най-неопитния крадец), тя чу как Марта тактично затваря скандалния за наемателката си вестник. Леонора й плати авансово месечния си наем и после й предложи чаша вино. Хазяйката й първоначално се поколеба.

— Не съм много сигурна, но… всъщност защо не?!

Леонора отвори бутилка червено вино, а на себе си наля чаша вода от чешмата. Докато водата се стичаше по ръцете й и ги вкочаняваше още повече, тя погледна новата си приятелка с периферното си зрение. Братовчедката на мъжа, когото обичаше. Но двамата наистина нямаха никаква видима прилика, нищо, което да й направи впечатление. Въпреки това тази вечер тя долови нещо от него у Марта — добре познатото й колебание, дистанцираност, скованост. Леонора напълни чашата си с вода и отнесе двете чаши на масата.

Какво ли крие от мен?

Седна. На масата се възцари мълчание. Накрая, като че ли взела решение, Марта заговори:

— Алесандро ще идва ли тук тази вечер?

Леонора вдигна очи не без известна изненада. По време на бременността си не беше виждала Алесандро така често, както би искала, но иначе двамата прекарваха достатъчно време заедно, за да създадат впечатлението, че са двойка. Когато беше с нея, той беше образцов приятел и бъдещ баща — говореше на нарастващия й корем, рисуваше с думи бъдещото им дете и й помагаше да направи неизбежните и така вълнуващи промени на апартамента. Ала въпросът за общото им съжителство все така оставаше неразрешен — по някаква неясна причина той упорито избягваше да говори за това. Апартаментът се променяше бавно, но сигурно с оглед на бъдещото бебе, но при нито един от плановете им той не спомена и за себе си. Важните празници прекарваха заедно, така че не бе изненадващо, че Алесандро й бе обещал тази вечер да дойде, за да могат утре заедно да отидат на фестивала. Затова тя напълно уверено отговори на братовчедка му:

— Да, ще дойде след работа.

Марта кимна. Помести се в стола си, пое си дълбоко дъх и незнайно защо придърпа вестника към себе си.

— Нямах представа, че продължава да се среща с Витория — промърмори. — Тази вечер, докато идвах насам, ги забелязах на една маса в „До Мори“.

Първото, което Леонора чу, бе тона й. Едва след това дойде и осмислянето на думите. Бе чувала тази престорена небрежност и друг път. А когато постепенно се сети кога и къде, тялото й се смръзна така, сякаш бе излязла навън.

Джейн. В Хампстед. Приятелката, която ми каза за Стивън.

В ужаса, който я изпълни, тя се вкопчи за първото, което бе запомнила от думите на Марта — името.

— Витория?!

Марта въздъхна и поясни:

— Да, Витория Миното. Някога двамата със Сандро живееха заедно, а после нея я повишиха и тя замина оттук. Обаче сега се е върнала. Но с последното си наясно, разбира се. Нали… вече сте се срещали…

Да, срещали сме се. Тя ми отне прехраната. А сега планира да ми отнеме и Сандро?

Марта се приведе притеснено напред и прошепна:

— Искаш да кажеш, че той не ти е споменавал?

— Не… Да… Искам да кажа… Да, каза ми, че някога е имал приятелка, която е била журналистка, обаче аз никога не бих допуснала… Така и не свързах двете неща.

Глупачка! Абсолютна глупачка!

— Поне след статията не стана ли въпрос? — смръщи се Марта.

Леонора поклати глава и смотолеви:

— Когато това стана, него го нямаше тук. Беше на детективския курс. И не съм сигурна каква част от тази работа му е известна.

Зави й се свят. Тази жена, тази сексапилна, хищна женска е била негова! И не е имал нищо против да живее с нея, когато сега тя, майката на детето му, трябва да се оправя сама? Напълно неосъзнато тя постави ръка върху корема си така, както напоследък бе започнала често да прави.

Марта се уплаши за нея и извика:

— Леонора, добре ли си?

Леонора се насили да се усмихне. Внезапно й се прииска Марта да си върви. Имаше нужда да остане сама и да помисли. Иначе си даваше съвсем ясна сметка какво й е коствало на тази жена да й каже — подобно на повечето италианци, и венецианците бяха безкрайно лоялни към фамилиите си. Двете побъбриха с престорена веселост още известно време, което й се стори цяла вечност, макар че може да е било и само няколко минути. Накрая хазяйката й стана и си взе палтото. На вратата спря, обърна се и подхвърли:

— Не мисля, че е нещо сериозно. В наши дни стана много модерно да си в цивилизовани отношения с бившите си гаджета. Иначе Сандро никога не е харесвал буйната кръв и никога няма да я хареса. Той обича нещата да стават лесно и естествено.

Лесно и естествено.

Значи сега, най-накрая, тя бе наясно с причината за дистанцираността му. Някога е живял с Витория и е бил наранен. А сега, когато тя се е върнала, какво следва?

Къде е моето място в цялата тази история?

Остана дълго време така, на масата, прегърнала вяло чашата си с вода, загледана невиждащо във вратата, от която преди малко си бе тръгнала Марта и от която не след дълго щеше да влезе Алесандро. Докато шокът в душата й отшумяваше и на негово място се настаняваше гневът, тя се замисли как ще се изправи очи в очи с него.

Не, не това е начинът. Не и пак.

Срещу Стивън се бе изправила директно, зашлевявайки го с онова, което бе научила. И той я беше напуснал. Вече си бе научила урока. Затова сега трябваше да приеме, че Алесандро е невинен, защото, дори и само като си го представеше, обратният вариант беше твърде кошмарен — да остане съвсем сама в един град, който вече й изглеждаше чужд, с дете и без шансове за работа.

Не! Ще изчакам, ще се надявам и без сигурни доказателства няма да го нарочвам за виновен.

Знаеше, че се държи като страхливка. И когато той се появи от студената зимна нощ, тя го прегърна топло. Вечеряха, поговориха въодушевено за детето и за утрешния карнавал. Той изглеждаше развълнуван от нещо, въодушевен. По гърба й пролазиха тръпки, когато си помисли, че причината за това вероятно е Витория. Борейки се със съмненията си, тя го отведе в леглото си и му достави удоволствие така, както можа. Едва след това му зададе един въпрос, макар да се ненавиждаше за него.

— Марта беше тук тази вечер. Разминахте се за броени минути. Мислех, че до седем ще се прибереш. Какво стана?

Вече със сънен глас той отговори:

— Работих до късно. Онази кражба на произведения на изкуството в „Ка д’Оро“ се проточи.

Току-що беше изловен в лъжа, доказателство!

Леонора се обърна бавно, неспособна да се отпусне добре заради огромния си корем. Зарови лице под възглавниците. Не искаше той да вижда сълзите й, които потекоха по чаршафите. Детето я срита, реагирайки на настроението й, и тя го обгърна, като се разплака и заради двамата. После някой я докосна леко по гърба.

— Обичам те! — промърмори Алесандро.

Никога досега не го е казвал, а сега вече е твърде късно!