Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (2)

Втора глава
Белмонт

Нора Манин се събуди точно в четири сутринта. Не беше изненадана. Само запримигва сънливо към дигиталните цифри на часовника на нощното шкафче. Те й примигнаха в отговор. Откакто Стивън я напусна, тя се будеше всяка нощ по това време.

Понякога четеше, понякога си приготвяше питие и гледаше телевизия, за да притъпи ума си с някоя идиотска програма за сомнамбули. Обаче тази нощ беше различно — тази нощ тя си знаеше, че няма никакъв смисъл да се опитва отново да заспива. Защото утре, тоест днес, заминаваше за Венеция, за да започне новия си живот. На стария беше сложила точка.

Дигиталният й часовник и леглото бяха единствените вещи в стаята, които не чакаха заминаването си в кашон или куфар. Целият живот на Нора беше изрядно подреден и пакетиран, предназначен да прекара известно време в някой склад. А после? Тя се изправи бавно, простена и се запъти боса към банята. Щракна флуоресцентната лампа над огледалото, която запримига и накрая оживя. Наплиска лицето си, а после се загледа в отражението си — търсеше решителност, ала откри само страх. Притисна с две ръце онова място на гърдите си, което се намираше между ребрата и корема — мястото, където обитаваше болката на нейната тъга. Стивън несъмнено веднага би измислил някакъв медицински термин за това състояние — нещо на латински и сигурно дълго.

— Тази болка ме изчерпва — изрече тя на глас срещу отражението си.

И беше точно така. Нора се чувстваше уморена да бъде тъжна. Изтощена да се държи весело и бодро с онези от приятелите си, които бяха наясно, че предателството на Стивън бе изпило силите й. Изчерпана от необходимостта да раздели онова, което двамата бяха купили заедно. Спомни си вълнението, с което бяха открили и купили тази къща, през първите дни на брака им, когато Стивън бе получил поста си в Кралската общинска болница. Тогава тя си беше казала, че Хампстед изглежда прекалено изискан за учителка по стъкло и керамика. „Не и когато въпросната учителка е омъжена за хирург“ — бе отбелязала сухо майка й. Къщата дори си имаше име — „Белмонт“. Нора не бе свикнала да живее в къщи, които са толкова аристократични, че да заслужават собствено име. А тази бе разположена — както й приляга — на върха на живописен хълм, отвеждащ към село Хампстед. Квадратна, бяла и симетрична, тя бе перфектен образец на джорджианската архитектура. Бяха се влюбили автоматично в мястото. Бяха направили оферта за цената, бяха я купили и за известно време бяха щастливи в нея. Нора си каза, че, от друга страна, би трябвало да бъде доволна. Сега парите от продажбата на „Белмонт“ й бяха осигурили сигурност. Сигурност ли? Усмихна се тъжно.

Никога през живота си не съм се чувствала по-несигурна, отколкото сега. Сега съм невероятно уязвима. Защото извън пределите на брака се оказва твърде студено.

Най-малко за хиляден път през последните няколко месеца започна да инвентаризира отражението си — опитваше се да разбере защо Стивън я напусна. „Точка първа — две очи, големи, тревистозелени. Точка втора — коса, руса, дълга, с цвят на слама. Точка трета — кожа, маслинова. Точка четвърта — устни, постоянно изгризани от неувереност.“ Спря. Защото, от една страна, макар да се чувстваше безкрайно опечалена, тя определено не беше шекспирова вдовица. И, от друга, утешаваше я мисълта да знае, че е много по-млада и красива от любовницата на Стивън. Той се беше влюбил в четирийсетгодишна брюнетка, която работеше като болничен администратор и носеше строги костюми. Казваше се Карол — нейна пълна противоположност. Нещо й подсказваше, че Карол надали спи с избеляла тениска на бруклинските „Доджърс“ и надали се показва с разчорлена плитка.

— А някога той ме наричаше „Примавера“! — сподели сега тя с отражението си.

Никога нямаше да забрави момента, когато, по време на медения си месец, двамата със Стивън бяха зърнали онова платно на Ботичели във Флоренция. И двамата бяха пленени от образа на Пролетта в нейната богато разстлана бяла рокля, обсипана с цветя, с енигматичната й усмивка, която носеше толкова много обещания. С дебелите си плитки в цвят старо злато и тревистозелените, леко премрежени очи тя приличаше удивително много на Нора. Стивън я беше поставил точно до картината и бе пуснал свободно косата й, а тя се бе червила и гърчила от неудобство. Спомняше си и как италианците я наричаха „белисима“^[1], а японците я снимаха. Стивън я бе целунал, бе поставил нежно ръка на корема й и бе прошепнал:

— Ще приличаш още повече на нея, когато…

Това беше първата година, през която се опитваха да си направят бебе. Бяха изпълнени с оптимизъм. И двамата бяха в началото на трийсетте, и двамата бяха физически здрави — тя бягаше редовно, а Стивън беше маниак на фитнеса. Единственият им порок беше любовта към виното, което, като примерни бъдещи родители, и двамата бързо намалиха. Ала измина година и накрая двамата отидоха при колега на Стивън в болницата — закръглен, усмихнат аристократ с папийонка. Безкраен брой тестове по-късно не откриха нищо. „Неспецифично безплодие“ — такава беше странната диагноза.

— Можете да пробвате и от сините хапчета — все ще помогнат с нещо — бе изрекъл накрая без всякакво чувство за такт колегата на Стивън.

Нора се бе разплакала. Не бе успяла да изпълни обещанието за плодородие на „Пролетта“.

По-добре да бяха открили нещо — тогава поне щяха да могат да го поправят!

Оттам нататък двамата се бяха подложили на поредица от инвазивни, обидни за личността и в крайна сметка неуспешни процедури. Процедури, обозначавани с акроними, които нямаха нищо общо нито с любовта и природата, нито с чудесата, с които Нора бе свикнала да свързва зачатието. Тези процедури ги обсебиха. Престанаха да обръщат внимание на брака си, а после, когато се сетиха да го погледнат, установиха, че той просто си бе отишъл. Към момента, когато Нора навлезе в третия цикъл от поредната процедура, между тях вече не бе останала достатъчно любов за трети член на семейството.

Някъде по това време една иначе добронамерена приятелка бе започнала да й намеква, че от време на време вижда Стивън в някакъв бар в Хампстед с друга жена. Джейн не бе поставила кой знае какво ударение върху тази информация. Нямаше намерение да осъжда когото и да било. Бе казала само:

— Казвам ти го в случай, че не знаеш. Може и да е напълно невинно. Затова не си прави прибързани изводи. Още нищо не е изгубено. Просто внимавай!

Но обсебена от несигурността на безплодието си, Нора бе решила да предизвика Стивън. Очакваше да го чуе как отрича или как признава вината си и моли за прошка. Но не чу нито едно от тези неща. Въпросът й рикошира обратно към нея, при това по унищожителен начин. Стивън автоматично призна вината си и от криворазбрано чувство за почтеност предложи да се изнесе. И го направи. Шест месеца по-късно й каза, че Карол е бременна. Тази новина накара Нора да вземе окончателното си решение — да замине да живее във Венеция.

В дадения случай клишето съм аз, а не Стивън. Той напусна млада блондинка за по-възрастна брюнетка. Напусна художничка в дънки за чиновничка в мъжки костюм. И аз какво правя? Автоматично влизам в криза на средната възраст и импулсивно решавам, да замина за града на предците си — като във второразредна телевизионна сапунка.

Най-сетне свали очи от огледалото и се обърна към багажа си. За хиляден път се запита дали постъпва правилно.

Но пък не мога и да остана тук! Няма да понеса непрекъснато да се сблъсквам било със Стивън, било с нея, било после с детето!

Защото, какъвто й беше късметът, вече бе преживяла и това, при това неведнъж и въпреки старателните й опити да избягва района около болницата. Веднъж ги бе срещнала не къде да е, а в огромния парк — сред декари зелена трева и алеи, докато бягаше. Беше й минало през ума да продължи да си тича така, сякаш не ги е забелязала, и ако не беше необходимостта да се държи учтиво със Стивън заради подялбата на „Белмонт“, сигурно щеше да постъпи точно така. Стивън и Карол вървяха, хванати за ръце, облечени в идентични леки тоалети. Изглеждаха щастливи и спокойни. Бременността на Карол вече беше ясно видима. Нора се препоти и обърка. След скована размяна на реплики за времето и за договорите по къщата тя побягна. И през целия път до дома плака. В крайна сметка Стивън се бе оказал повече от щедър — бе й дал почти цялата сума от къщата. Въобще през цялото време на развода и подялбата се бе държал много кавалерски.

Но той не е злодей от нямото кино! Нямам право да го демонизирам! Не мога дори да го мразя! Проклет да е!

Продажбата на къщата я бе дарила със свобода. Вече можеше спокойно да се отправи на своето приключение — или към огромната си грешка. Не беше казала на никого за плановете си, дори и на майка си Елинор. Най-вече на майка си. Майка й не хранеше особено топли чувства към Венеция.

* * *

Елинор Манин беше професор, специалист по изкуството на Ренесанса. През седемдесетте години Кралският колеж в Лондон бе подписал споразумение за размяна на преподаватели с „Ка’ Фоскари“ и я бе изпратил във Венеция. И когато отиде там, тя категорично загърби ухажванията на младите си колеги, професори от Оксфорд и Кеймбридж, за да се отдаде на Бруно Манин — само защото той й се стори като излязъл директно от ренесансово платно.

Елинор го виждаше всеки божи ден, докато пътуваше от Лидо до университета. Той работеше на вапорето^[2] — вдигаше и спускаше шлюзовете, връзваше и развързваше корабчето на всяка спирка. Бруно навиваше тежките въжета с дългите си пръсти и скачаше от брега на палубата и обратно с котешка грациозност. Тя наблюдаваше лицето му, орловия му нос, късо подстриганата му брадичка, къдравата черна коса и се опитваше да се сети от коя картина точно бе слязъл. От Тициан или от Тиеполо? Или може би Белини? Обаче кой Белини? И докато Елинор извръщаше поглед от профила му към невъзможно красивите палати край Канале гранде, усети, че започва да се пали по тази култура — култура, в която и къщите, и хората бяха съумели да запазят толкова чиста същността на своите корени, че и до днес изглеждаха така, както са изглеждали през Ренесанса. Този огън, който я изпълни, това усещане за приемственост и вечност не я изоставиха и когато Бруно забеляза погледите й и я покани на питие. Не я напуснаха и когато той я отведе в бащината си къща в Дорсодуро и я вкара в леглото си. Останаха с нея и когато разбра, че е бременна.

Ожениха се набързо и решиха да нарекат бебето Корадо, ако е момче, и Леонора, ако е момиче — на родителите на Бруно. И докато лежаха в леглото си и наблюдаваха отражението на водите на канала в тавана на стаята си, Бруно й разказваше за своите предци и най-вече — за прочутия маестро на стъклото Корадо Манин, познат повече като Корадино, най-добрият майстор стъклар в целия свят. После й подари едно стъклено сърце, изработено лично от ръката на предшественика му. Всичко беше невероятно романтично. Двамата бяха много щастливи. Елинор въртеше стъкленото сърце и то запращаше уловената светлина към тавана, а Бруно лежеше, поставил ръка върху корема й. А там, вътре в нея, се намираше същият онзи огън, същата онази приемственост, същият онзи вечен пламък на венецианския геном. Ала в мига, в който модерният свят нахлу в техния, магията бе разрушена. Както и можеше да се очаква, родителите на Елинор изобщо не споделяха уважението на венецианците към професията на Бруно, респекта, с който жителите на Серенисима по традиция хранят към своите лодкари и гондолиери. И изобщо не бяха впечатлени от отказа му да напусне Венеция и да се премести в Лондон.

За Елинор това беше истински шок. Животът сложи безмилостно край на съня й, когато малко по-късно беше принудена да се завърне в Лондон с мъничка дъщеря и обещание от Бруно да й пише и да им ходи на гости. През първите месеци от живота си бебето Леонора живееше или при своите баба и дядо, или в университетското общежитие. След като Бруно така и не й писа, Елинор беше наранена, но не и изненадана. Гордостта не й позволи да прави опити за връзка с него. В знак на отмъщение тя реши да придаде на името на дъщеря си английско звучене — Нора. Започна да се увлича по идеите на феминизма и прекарваше голяма част от свободното си време в групите за самотни майки, където имаше възможността да плюе на воля по Бруно и по цялата мъжка половина на човечеството. За първата Коледа на Нора Елинор получи поздравителна картичка от един италиански приятел от университета във Венеция. Доторе Падовани беше неин колега — мъж на средна възраст със забележителен интелект и хапливо чувство за хумор, рядко виждан да демонстрира съчувствие към когото и да било. Но въпреки това Елинор долови именно съчувствие в коледните му поздравления. Затова, малко след края на коледната ваканция, тя му се обади, за да го попита защо, според него, една жена трябва да бъде съжалявана само защото е самотен родител. А той тихо й каза, че броени дни след нейното заминаване Бруно е починал от инфаркт — професорът си е мислел, че тя знае. Сърцето му спряло, докато бил на работа. Елинор си го представи така, както го бе видяла за първи път, но този път как се хваща за гърдите, как се накланя напред и как водите на канала го поглъщат. И тези води окончателно изгасиха огъня й. Тази вест окончателно сложи край на любовната й афера с Венеция. Елинор продължи с проучванията си на Ренесанса, но измести сферата си на интерес на юг, към Флоренция, защото знаеше, че в творбите на Ботичели и Джото няма опасност да зърне лицето на Бруно.

* * *

Нора израсна изцяло сред жени. С майка си и баба си, с жените от дискусионните групи на Елинор — това беше нейното семейство. Възпитаваха я да развива ума си и творческите си способности. И непрекъснато я предупреждаваха за коварството на мъжете. Изпратиха я в девическо училище в Айлингтън, където дарбата й към изкуствата бе бързо разкрита. Първите й стъпки в скулптурата бяха поощрявани с огромно удоволствие от майка й, която мечтаеше дъщеря й да тръгне по стъпките на Микеланджело. Ала в мечтите си Елинор не бе взела под внимание нито приумиците на съдбата, нито повика на гените на своята дъщеря.

Защото, докато изучаваше скулптура и керамика в училището по изкуства в Уимбълдън, Нора се запозна с една гостуваща лекторка, която притежаваше стъкларска фабрика в Сноудония. Гейнър Дейвис бе в началото на шейсетте и изработваше стъклени предмети, които продаваше в Лондон. Именно тя запали любовта на Нора към стъклото и към стъкларското изкуство въобще. С всяко следващо кехлибарено балонче стъкло, което издухваше, преклонението й пред стъклото нарастваше все повече и повече. По време на летния месец, който прекара в работилницата на Гейнър, нараснаха и уменията й. С наивността, типична за възрастта си, тя виждаше в стъклото самата себе си. Този странен материал беше едновременно течен и твърд и си имаше непредсказуеми настроения — позволяваше да бъде обработван само през един кратък температурен прозорец, преди да застине окончателно в избраната от майстора форма — докато горещината отново не го освободи. И докато наблюдаваше как уменията на Нора със стъклото стават все по-очевидни и неоспорими, Елинор остана с неприятното усещане, че онази приемственост, онзи вечен геном, който бе открила във Венеция, няма да могат да бъдат потиснати толкова лесно, колкото й се искаше, и сега избликват на повърхността у дъщеря й.

Но вниманието на Нора не бе погълнато изцяло от стъклото. Имаше си други занимавки — мъжете. Държана в тотално невежество относно мъжкия пол през по-голямата част от детството и юношеството си, сега тя откриваше, че ги обожава. Майка й не бе успяла да й предаде нито капчица от горчивината си. Приятелският кръг на Нора се попълни предимно от мъже, с които тя неизменно спеше. След три години редуване на секс и скулптура Нора записа магистратура по керамика и стъкло в „Сейнт Мартин“, където установи, че започва да й писва от художници. Стигна до извода, че хората на изкуството са без всякаква цел и посока, без чувство за отговорност. Така тя постепенно съзря за мъже от типа на Стивън Кари, затова, когато двамата се запознаха в един бар в Черинг Крос, тя автоматично си падна по него.

Той не идваше от света на изкуствата, а на науката — беше лекар. Беше облечен в костюм. Имаше високоотговорна и добре платена работа в болница „Черинг Крос“. Беше красив, но по изискан начин — никаква набола брада, никакви раздърпани тениски от седемдесетте, никакви дупки по коленете. Периодът на ухажването им бе ускорен от сходните по сила чувства на Стивън — за него тя беше красива, свободомислеща, артистична жена, облечена небрежно, пленяваща го със своя свят, за който той не знаеше нищичко.

Когато Нора доведе Стивън в дома си в Айлингтън, Елинор въздъхна вътрешно. Стивън автоматично й хареса — харесаха й неговите старовремски маниери и кеймбриджка диплома. Ала това не й попречи да разбере какво става. Приятелките й от нейната група се съгласиха с нея — Нора търсеше в мъжа до себе си бащата, когото нямаше, но какво можеше да стори майка й?

Елинор подари на дъщеря си стъкленото сърце, което й беше дал Бруно. Разказа на Нора всичко, което знаеше за фамилията на баща й, разказа й и за прочутия Корадино Манин — все в стремежа си да й даде чувство за родова идентичност. Но по онова време Нора не прояви особен интерес към чутото — бе напълно обсебена от Стивън. Защити магистърската си степен и получи предложение за работа като учителка. Стивън пък получи предложение за поста на щатен хирург в Кралската болница, така че оттук нататък не им оставаше нищо друго, освен да се оженят. Направиха го по солиден, традиционен начин в Норфък, където парадът се ръководеше от заможните родители на Стивън. По време на церемонията Елинор седеше на пейката с новата си шапка и пак въздишаше.

Младоженците заминаха да карат медения си месец във Флоренция — по предложение на Елинор. Нора остана очарована от Италия, Стивън — не толкова.

Може би още тогава трябваше да доловя, че нещо не е наред.

Едва сега си спомни, че Стивън не можеше да търпи трафика и туристите във Флоренция. Дразнеше се, че тя говори с местните на научения с големи мъки, но вече перфектен италиански. Сякаш се дразнеше от самото й наследство, чувстваше се заплашен някак си. В галерия „Уфици“, след твърде нехарактерното за себе си романтично отклонение пред платното на Ботичели, лично той сплете русата й коса. Според него привличала твърде голямо и нежелано внимание по улиците. Ала въпреки строгата си плитка тя пак продължаваше да привлича възхитените погледи на безупречно облечените млади мъже, които обикаляха в дизайнерски облечени глутници по петима или десетима, повдигаха слънчевите си очила и подсвиркваха.

И отново Стивън се противопостави на идеята й да се нарече пак Леонора — било твърде превзето. За работата си тя запази фамилията си Манин — именно с нея я знаеха, когато излагаше стъклените си изделия в лондонските галерии. Но на чековете си се подписваше като „Кари“.

Нора се зачуди дали Стивън не се е съгласил тя да продължава да се нарича Нора Манин само защото звучеше почти като английско име. Малцина биха разпознали фамилията Манин като италианска, особено без издайническата гласна „и“ в края.

Дали пък сега не се опитвам да се върна толкова нетърпеливо към своето италианско наследство само защото Стивън така категорично отказваше да го приеме?

Нора огледа багажа си, зърна тоалетната си чантичка и я отвори, за да извади оттам талисмана си. Сред спиралите за мигли и пъстрите кутийки със сенки откри онова, което търсеше. Вдигна стъкленото сърце върху дланта си и се загледа влюбено в него. То сякаш улавяше светлината от флуоресцентната лампа в банята и я задържаше в себе си. Наниза синя панделка за коса през дупчицата му и го завърза на врата си. През последните няколко месеца на ужас то се бе превърнало в нейна броеница, в нейно мерило, по което равняваше мечтите си. Стискаше го здраво в ръка, докато си изплакваше очите при редовните събуждания в четири сутринта, и си повтаряше, че само да стигне до Венеция, всичко ще се оправи.

Но за втората част от плана си и тя самата не смееше да мисли. Засега. Не беше я споделила с никого и дори на себе си не се осмеляваше да си я признае — толкова абсурдно звучеше тя.

— Отивам във Венеция, за да работя като стъклар. Това е мое рождено право! — изрече на глас на отражението си в огледалото. Изрече думите отчетливо и решително.

Чу ги. Прозвучаха неестествено високо в тишината на нощта. И тя потрепери. Но възвърнала решимостта си, стисна здраво сърцето в дланта си и отново се вторачи в отражението си. Стори й се, че сега изглежда малко по-храбра и дръзновена от преди. И това й вдъхна нова надежда.