Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Glassblower of Murano, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Антоанета Дончева-Стаматова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2012)
- Разпознаване и корекция
- plqsak(2014)
- Допълнителна корекция
- asayva(2014)
- Форматиране
- in82qh(2014)
Издание:
Марина Фиорато. Стъкларят от Мурано
ИК „Кръгозор“, София, 2011
Английска. Първо издание
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
ISBN: 978-954-771-249-2
История
- —Добавяне
Шестнайсета глава
Нож от обсидиан
А сега да направим и нож.
Стъклените остриета, които Корадино изработваше за убийците на Десетимата — онези смъртоносни върхове, които проникваха в кожата почти неусетно и без никакъв шум, нямаше да му свършат работа. Ножове като тях висяха и проблясваха със стотици по лавиците на работилницата. Приличаха на ледени шушулки, отвеждащи в студената зима на смъртта. Големият брой, в който бяха изработвани, не беше случаен. Всеки от тях можеше да бъде използван само веднъж. Всеки нож беше създаден така, че да се счупи при дръжката след нанасянето на фаталния удар. Раната веднага се затваряше и до смъртта се скриваше, като така начин скриваше начина, по който жертвата се бе простила с този свят. Но за онези от приятелите или роднините, които държаха на аутопсия на скъпите си покойници, стъкленото острие служеше като последно предупреждение от страна на Съвета. Корадино знаеше, че неговите ножове бяха най-предпочитаните сред братството на тъмните сенки, които косяха от името на Десетимата. Когато изостряше смъртоносните им върхове, понякога си мислеше за хората, които щяха да срещнат смъртта си в мига, в който тези остриета проникнеха в плътта им, отделяйки мускули от сухожилия, разкъсвайки артерии и вени. Понякога имаше усещането, че виковете на техните жени и деца го преследват — отчаяни, лишени от съпрузите и бащите си, така, както той самият някога бе плакал горко за убитите си родители. Но прокраднеше ли се подобна мисъл в съзнанието му, той автоматично я заместваше с друга:
Ако откажа да правя тези ножове, моят собствен живот ще бъде отнет.
Корадино облекчаваше чувството си за вина, като правеше остриетата толкова тънки, силни и чисти, колкото сили имаше. Казваше си, че щом така и така неволно подпомага тази касапница, по-добре да направи смъртта колкото е възможно по-безболезнена.
Работилницата беше празна. Всички майстори си бяха отишли, включително и Джакомо, чиято напреднала възраст вече започваше да си казва думата. Корадино беше сам с блестящите остриета, с недовършените полилеи, които стояха като болни с ампутирани крайници, очакващи да им бъдат сложени нови, и с бляскавите бокали, които, изстивайки, едва забележимо пееха. Огледа обширната работилница, негов неизменен дом от двайсет години насам, и спря поглед върху загасените пещи. Увери се, че наоколо действително няма жива душа, и после запали една-единствена свещ. Насочи се към вратата на една излязла от употреба пещ в дъното на работилницата. Отвори я и влезе в зейналата й паст. Под краката му захрущяха останките от стари чаши и свещници, които лежаха тук като забравено съкровище, тъй като тази пещ беше спряна преди много години. Корадино плъзна ръка по почернелите тухли в дъното на пещта, напипа металната кука и дръпна. Отвори се тайна вътрешна вратичка и той влезе.
И автоматично се озова у дома. По памет запали свещите по многобройните разклонения на близкия свещник и стаята, която изникна в светлината, се оказа приличаща не на работно място, а на приятен венециански салон. В ъгъла беше поставен кадифен шезлонг. Пещта, направена в отсрещната стена, гореше весело като камина на благородник. А по стените, отразяващи горещината и светлината, висяха някои от най-ценните произведения на Корадино — неща, за които знаеше, че един ден трябва да бъдат продадени, но с които засега не му се разделяше. От пода до тавана се издигаха огромни огледала, създаващи илюзията, че стаята е много по-голяма, отколкото всъщност бе. Стенните аплици, протягащи рамене в красива арабеска, се съревноваваха по красота с огъня, който гореше в тях. Редуваха се с рамки за картини, но без картини, в които и най-красивият портрет на света би се изгубил, независимо колко прославен е обектът или художникът. Само центърът на стаята противоречеше на усещането, че се намираш в луксозен дворец край каналите — защото там стояха оръдията на занаята на Корадино: бъчви с вода и вани за покриване с живак, съдове с цветни пигменти и шишета зловонни химически вещества.
Тази стая е единствено моя. Тайна, безопасна и най-подходящото място за онова, което трябва да направя тази вечер.
Корадино знаеше какво трябва да направи — нож по негов личен дизайн, наречен денте, или зъб. Името му беше много подходящо. Не беше елегантен и смъртоносен като ножовете на убийците, които му възлагаха да прави, и не беше предназначен да се отчупва при дръжката като техните. Къс, но много як, изработен от плътно тъмно стъкло и с остър връх, ножът денте ставаше както за рязане, така и за копаене. Корадино застина за миг, оглеждайки редиците прахообразни и течни вещества, чудейки се какво точно стъкло ще му трябва. И накрая разбра.
Обсидиан — най-старото стъкло на света.
Съблече сюртука си и се захвана за работа. Горещината в тази стая беше непоносима, защото отворът на пещта беше голям, а стаята, макар и достатъчно голяма за целите си, се затопляше бързо. Вместо обичайния пясък Корадино хвърли в пещта шепа прахообразна пемза от вулкана Стромболи. Последва я шепа сяра, която изгори носа му и го накара да си завърже кърпичка през лицето. Тази вечер му предстоеше трудната задача да пресъздаде твърдото, черно, естествено стъкло, което от незапомнени времена бликаше от гърлата на вулканите на юг оттук. Онзи тип стъкло, което приличаше на камък. Онзи тип стъкло, което беше приклещило в ноктите си бедните мъртви души на Помпей и Херкулан като мушици в кехлибар — първо течно, а после твърдо като диамант. Със здрава лопатка той смеси веществата и добави към тях една огнена топка топилка, която цял ден се бе гряла на огъня като спящ саламандър. Смеси добре и нагря наново блестящата сфера, като добави още малко пемза и малко катран. Продължи, докато накрая стъклото не стана максимално черно и гъсто като меласа. Едва тогава грабна тръбата си и оформи ножа, едно цяло с кръглата дръжка. Когато остана доволен — защото тази нощ не му се позволяваха грешки — той загря отново дръжката, този път продължително. Накрая тъмната дръжка се зачерви, той я извади и я пъхна в менгемето си с острието надолу. Проследи с поглед как червеникавият край на дръжката започва да се стича надолу, призован от силата на гравитацията, и разтопеното стъкло закапа като огнен сталактит, оформяйки се в коварно острие. Корадино бе измислил лично този капещ метод, след като беше установил, че колкото и да търкаше и пилеше след изстиването на стъклото, нищо не бе в състояние да постигне връх, по-остър от този. Чрез капенето стъклото само си създаваше връх, защото то най-добре си знаеше как трябва да бъдат унищожавани враговете му. Преброи ударите на сърцето си и точно в подходящия момент и не преди него обърна менгемето така, че изстиващото острие също се обърна, като се изви и втвърди като нокът на хищна птица. Малко, черно и остро като игла, зловещото връхче проблесна под светлината на огъня.
Да, това трябва да свърши работа. Острието и дръжката са излети като едно цяло, така че в ножа няма слаби точки.
Докато седеше и наблюдаваше как черният му нож изстива, Корадино си взе последно сбогом с тази стая. Позната единствено на Джакомо, тази стая бе подготвена за Корадино в деня, след като откри тайната на своите огледала. Всички свои тайни дейности вършеше тук. Този салон пазеше неговата тайна.
Тайната на стъкларското изкуство.
Тайната, на която попадна съвсем случайно, когато веднъж една ваза не се получи както трябва. Тайната, която измоли неговия живот от алчните му господари — Десетимата. Тайната, която го освободи от затвора, наречен остров Мурано, и му позволи да се разхожда свободно из Венеция почти като всеки друг свободен гражданин, а така и да даде живот на своето най-велико творение — Леонора. Тайната, която не беше записана никъде, дори в прочутата му тетрадка, и не беше известна на никого другиго, освен на него. Тайната, за която жадуваше чуждия крал, заради когото сега се бе заел с тази задача.
Тайната, която се бях заклел да отнеса в гроба. Де да знаех колко прав ще се окажа!