Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (13)

Тринайсета глава
Племенникът на кардинала

Поне сега къщата е моя. Аз съм нейният наемател. И ще я превърна в свой дом.

Притеснена от курса на събитията във фабриката, ужасявайки се от фотосесиите и интервютата, които знаеше, че ще последват, Леонора имаше две неща, които й даваха утеха — работата й, защото стъклото вече започваше да се поддава на ръцете и дъха й, и малкият апартамент на площад „Манин“. Когато се връщаше у дома в кехлибарения здрач на вечерта — защото вече нямаше покани от колегите й, които да я държат до късно навън — тя усещаше как душата й ликува, когато зърваше старата сграда, спяща тихо под последните лъчи на залеза, с тухли в цвета на лъвска кожа. И очите й автоматично се насочваха към двата най-горни прозореца на къщата — нейните прозорци.

Това беше първата къща, която наистина можеше да нарече свой дом. Тук тя не беше длъжна да се съобразява с никого — нито с майка си с нейните академични книги и репродукции, нито със съквартирантите си от студентските години с техния хипарски, разюздан стил на живот, нито пък със Стивън с неговото консервативно отношение към живота и стени в цвят на магнолия. Тук най-сетне тя щеше да създаде дома, за който винаги си бе мечтала — да се обгради с цветовете, тъканите и нещата, които искаше да вижда всеки ден, да наложи собственото си, ново „аз“.

Започна да прекарва уикендите в бродене из пазарите на града — сама, но не самотна. Избираше тъкани и предмети, които й напомняха за Венеция. Кръстосваше малките, тайни магазинчета на Академията в своето лично приключение за търсене на съкровища. А после се връщаше вкъщи с плячката си, триумфираща като един съвременен Марко Поло. Купата от тъмно дърво, която откри на кампо „Сан Вио“ беше поставена на кухненската маса и напълнена с пирамида от ароматни, пресни лимони от лодките с плодове на пристана „Сан Барнаба“. Огромният каменен пръст от крак, отсечен от някоя статуя (къде и кога?), който беше толкова тежък, че трябваше да й го доставят по-късно, вече подпираше вратата на кухнята. Подбираше и смесваше бои и прекарваше часове наред в боядисване на стените си. Дневната — спалня, боядиса в морското тюркоазно, което видя на стълбището на къщата, като предварително прецени колко би могъл да избледнее цветът от времето на Корадино насам и го подсили, след което направи златисти корнизи и закачи позлатени свещници. Намери огромно старо легло от махагон, което се наложи да бъде вдигнато през прозореца с помощта на ентусиазираните й и словоизлиятелни съседи. Покри леглото с меки възглавници и кувертюри от кремава дантела от Бурано, изработена от стариците, които по цял ден седяха на пейките пред пъстроцветните си къщички и се топлеха на слънце, докато пръстите им летяха с куките. Кухнята боядиса в блестящо кървавочервено и събра малки плочки с цвят на опушено стъкло, които подреди като мозайка над мивката. Докато прибираха останките от една разрушена къща, тя си намери къс старо дърво — огромен и тъмен, с елементи от дърворезба, който подсказваше, че е бил отсечен от вратата на някой дворец. Този къс пък се превърна в перфектна дъска за рязане.

Терасата на покрива беше почистена и облепена с теракотени плочи от Флоренция. Увеличи височината на перилата за по-голяма безопасност и купи безброй саксии, които напълни с растения — за да придават цвят на деня и аромат на нощта. Подреди ги по терасата като достолепни дребни човечета. Голяма част от тях бяха напълнени с подправки, които да й бъдат под ръка при готвенето. Босилекът обаче смъкна долу, на перваза на кухненския прозорец, защото това беше подправката, която тя знаеше, че ще използва най-често.

Леонора и саксията с босилек. В училище учихме една абсурдна поема със същото име, само че за Изабела — как скрила главата на любимия си в тази своя саксия, под подправката. Вероятно лудото, лошо и опасно приятелче на Кийтс е имал доста добра представа за любовта — все пак Байрон е живял тук, обичал е тук. Доколкото си спомням, когато се уморявал от поредната си любовница, я хвърлял в Големия канал. Аз също ли съм изхвърлена по този начин? Дали ще го видя пак?

Творбите от стъкло, които някога бе излагала на Корк стрийт в Лондон, си стояха, все така прецизно опаковани, в кухненския шкаф. Вече й изглеждаха твърде стерилни, твърде академични, твърде идеални. Вместо тях подбра по-аматьорските, но много по-земни неща, които беше изработила в Мурано — квадратни, кухи, шантави лампи в основните цветове — и ги подреди по парапета на терасата си. Вътре постави малки чаени свещи, които стопляха цвета на стъклото с падането на нощта. Реши да не изнася на терасата никаква градинска мебел — не очакваше никакви гости — но пък купи големи, разкошни възглавници, облечени в копринена дамаска, на които започна да се изляга в топлите вечери с чаша вино в ръка. Понякога оставаше навън, докато захладнее и докато се покажат звездите. Тук те изглеждаха по-големи. В Лондон, дори и в покрайнините, звездите изглеждаха много далечни — светлината им едва успяваше да пробие сивата призма на смога и праха. А тук звездите сякаш бяха надвиснали по-ниско — Леонора имаше чувството, че ако вдигне ръка, ще откъсне някое от горящите кълба като небесен плод. А небето беше в сенчесто синьото на мантията на Дева Мария.

Понякога я навестяваше Марта, хазяйката й, по дребни въпроси по къщата. Постепенно започна да остава за по чаша вино и като че ли се превръщаше в нейна приятелка. Веднъж донесе ароматна венецианска яхния от риба и зрял боб, приготвена в глинено гърне. И докато двете жени споделяха гозбата и отпиваха от виното си, Марта разкри на Леонора тайната на венецианската кухня.

— Най-важната дума е простота — бе казала тя. — По този повод си имаме една поговорка: „Не повече от пет.“ Венецианците смятат, че не трябва да слагаш в гозбата повече подправки, отколкото са пръстите на ръката ти.

Леонора кимна, ала мислите й бяха на друго място. Едва се сдържа да не попита за Алесандро.

Алесандро…

Докато апартаментът й постепенно заприличваше на дом и докато работата й в стъкларската работилница ставаше все по-добра, тя си казваше, че е щастлива. Вече беше истински стъклар. Живееше в този скъпоценен камък — нейния апартамент, в този град — бижу. Но през съботата, когато откри последния елемент, за да придаде завършен вид на дома си, тя бе принудена да се изправи очи в очи с истината.

* * *

Отиде до магазин, който познаваше — край Моста на Академията, в търсене на нещо, което да окачи на празното пространство над леглото си. И го откри — висеше в задната част на магазина, зад писалищата, бюстовете и абажурите — икона на Мадоната на Свещеното сърце. На нея Дева Мария държеше горящо сърце. Лицето й излъчваше покой, а сърцето представляваше истински жив, червен въглен на фона на лазурната мантия. Леонора я купи автоматично, отнесе я вкъщи и я закачи. Идеално! А после разбра.

Моето сърце също гори!

Беше само една целувка и после той нито веднъж не й се обади, нито веднъж не й дойде на гости. През следващите необходими отбивания в полицейския участък тя, както и преди, виждаше всеки път нов полицай. Ала копнееше да зърне именно Алесандро, ако ще и само за миг. Леонора никога не беше чела Данте, но си спомняше една строфа от него (не от къде да е, а от „Ханибал“): „Той погълна горящото сърце от ръцете й.“ Друга Беатриче, съименничка на голямата любов на Данте, бе разказала за изяждането на едно човешко сърце насред пазарния площад. Леонора намираше описанието за много подходящо. И в плетеницата между Данте и Шекспир осъзнаваше, че тези поети са описали точно нейните чувства — че тя е изяла едно горящо сърце, което сега бе стаено в гърдите й. Ала тя не усещаше нито капчица от покоя, който излъчваше Светата Дева. Тя просто желаеше Алесандро.

Доскоро си мислеше, че след Стивън сърцето й окончателно е изстинало — станало е студено и твърдо като стъкленото сърце, което носеше.

Но не, дори и сърцето, което нося, макар и след четиристотин години би могло отново да бъде стопено, ако го сложа в огъня.

А после, когато тя завърши дома си, той дойде. Същата тази събота, на свечеряване, едно непознато до този момент хриптене я извади от мечтанието й. Бяха й необходими няколко секунди, докато осъзнае, че това е собственият й звънец. Отвори вратата и зърна срещу себе си Алесандро — усмихнат, развяващ пред очите й разрешението за работа, удостоверението за местожителство и бутилка червено вино. Не спомена нищо за отсъствието си, а в типичния за него стил отиде право на въпроса.

— Какво ще кажеш да излезем на вечеря, а? Знам едно място, което ще ти хареса!

Леонора изпадна в истински шок. Суетата я накара да се зарадва, че поне е облечена прилично — заради горещината през деня си бе облякла бяла дантелена рокля, плетена на ръка. Но решена да не се поддава незабавно на чара му, тя повдигна вежди и попита:

— Поредният братовчед, така ли?

— Всъщност, да! — засмя се той.

Огледа го внимателно. Той развяваше белите листи с разрешителните като знамена на мира.

Вървяха по тясната уличка един до друг, нито един на крачка пред другия. Кокалчетата на ръцете им се докосваха от време на време и преди да успее да си даде сметка за удоволствието от това докосване, Леонора усети как той стисва здраво ръката й в своята. Още от детството си, когато някой хващаше ръката й — обикновено майка й, а по-късно и Стивън, Леонора се чувстваше неловко и с нетърпение чакаше момента, когато ще може деликатно да измъкне ръката си, без да обиди човека. А сега, за първи път през живота си, тя остави с наслада ръката си в ръката на този абсолютно непознат.

Пуснаха се едва когато влязоха в претъпканата гостилница и се наложи да лавират между масите и клиентите.

Собственикът посрещна Алесандро като отдавна изгубен брат, който му е липсвал.

— Николо, братовчед ми — обясни под сурдинка Алесандро, когато Леонора се оказа откъм приемащата страна на две прочувствени целувки — не въздушните целувки от студен, английски, свещенически тип, а истински, топли целувки по бузите.

Николо — на същата възраст, но с двойно по-големи размери от братовчед си, ги поведе към най-добрата си маса, от която се разкриваше великолепна гледка към площад „Сан Барнаба“, окъпан в светлината на ярката, почти пълна луна.

„Луната свети ярко… В нощ като тази…“ Не, не трябва да прибързвам. Трябва да живея живота си тук и сега, стъпка по стъпка.

Тъкмо се бяха настанили на покритата с покривка на червени точки масичка, когато Николо се появи най-неочаквано с две менюта, две чаши и бутилка вино. Тръшна бутилката пред Алесандро, намигна му, плесна го дружески по рамото и се изпари.

Докато изучаваше менюто, Леонора се почувства притеснена и разтревожена. До този момент разговорите им бяха толкова директни и лесни, че тишината в момента я плашеше. Сякаш търсейки успокоение, очите й се плъзнаха по италианските надписи. В паниката си се улови за първите две думи, които беше чувала: „минестроне“ и „лазаня“.

— Не! — отсече отривисто Алесандро.

— Какво? — настръхна неочаквано тя.

— Тези неща са за туристите. А ти живееш тук! Затова трябва да избереш това! — И изстреля две блюда на толкова бърз венециански, че дори и вече свикналото й ухо не успя да разбере думите. — Каша от телешки дроб и златно ризото. И двете са превъзходни, и двете са венециански специалитети. Ризотото много ще ти хареса — прави се от миниатюрни златисти люспици. Истинско аристократично блюдо! — Сниши глас и допълни: — Не си вегетарианка, нали? — Зададе въпроса така, сякаш питаше за деликатно медицинско заболяване.

Тя поклати отривисто глава.

— Слава на Бога! Защото знам, че англичаните са вегетарианци. Николо!

Братовчедът на Алесандро се материализира сякаш от нищото и прие поръчката им, преди Леонора да успее да протестира. Отпусна се объркано на стола си и започна да дъвче бавно гризина, печелейки време. Едно време побесняваше, когато Стивън се налагаше над избора й на ядене, изживявайки се като много по-сведущ в областта на кулинарията. А защо сега не побесня?

Защото, глупачке, се запознаваш с Венеция благодарение на един венецианец. Той се старае да ти помогне да се почувстваш като у дома си, като местен жител — така, както винаги си искала.

И сякаш в отговор на мислите й Алесандро заговори:

— Знаеш ли историята, че гризините произлизат от бисквитите на венецианските кораби — храната, която стои в основата на нашата търговска империя? Рецептата е била предавана единствено устно, от поколение на поколение, докато в края на осемнайсети век била завинаги изгубена. Обаче после, през 1821 година, някой намерил цял сандък гризини в изоставено венецианско пристанище на остров Крит и възстановил рецептата.

Леонора се усмихна, отпусна се и си взе втора гризина.

— Странно е, като си помисля, че моите предци са дъвкали същите тези бисквити, яли са това, което и аз ям сега, усещали са как се разтрошават в устата така, както и аз усещам сега. Някога фамилията Манин са притежавали същинска корабна империя. А после и… баща ми е работил на вапорети. Та очевидно морето е в кръвта ни.

— То е в кръвта на всички тук. Баща ти… жив ли е още?

— Не. Починал е, когато съм била много малка. Тогава майка ми ме е отвела обратно в Англия. Затова, макар да съм родена тук, ти си прав да ме наричаш англичанка. Защото аз съм си такава.

— Нищо подобно — поклати глава Алесандро. — Ти си чиста венецианка! Имаш ли някакви други роднини тук?

— Спомням си как майка ми веднъж ми каза, че баба ми и дядо ми от Италия също са починали. А доколкото ми е известно, баща ми е бил единственото им дете.

Беше на върха на езика й да каже на Алесандро за Корадино, но нещо я спря. Защото именно чрез него, а не чрез Бруно, усещаше връзката си със семейството. Но не знаеше как да обясни, че се интересува много повече от отдавна починалия стъклар, отколкото от собствения си баща — мъжът, който е разбил сърцето на майка й.

— След като сега си вече тук, би било интересно да научиш нещо повече за него. Това ще ти даде усещане за приемственост. Ако ми позволиш, бих могъл да ти помогна. Имам някои приятели в полицейското управление.

— Може би някой ден… — усмихна се неопределено Леонора.

Ала Корадино е този, който ме зове.

Храната пристигна и наистина се оказа много вкусна. Леонора си хапваше лакомо, но не с насладата и концентрацията, с която се хранеше Алесандро — привел глава, той грабеше лъжица след лъжица от яденето си. Тя се загледа усмихнато в него и по едно време той усети погледа й и вдигна глава.

— Ядеш с толкова… не точно апетит, не и като примрял от глад, не и похотливо, а може би по малко и от трите.

— Густо!

— Да, точно така! То означава всички тези неща, че и повече. Мисля, че в английския няма подходяща дума за това.

— Защото на англичаните не им трябва — отбеляза той, с което отново я отдели от тях. А после се усмихна.

И толкова.

Густо. Думата остана в съзнанието й до края на вечерта.

Густо, мислеше си тя, докато той я целуваше жадно на моста „Сан Барнаба“.

Густо, мислеше си тя, докато пиеха виното направо от бутилката на нейната красива тераса, увесили безразсъдно крака над канала под тях.

Густо, мислеше си тя, когато той я хвана за ръката и я поведе доброволно към леглото й.

Густо, мислеше си тя, докато той я обладаваше шумно в тъмнината.

* * *

В съня й бяха заедно в леглото — русата коса на Леонора се стелеше върху гърдите на Алесандро. Но когато се събуди, него вече го нямаше. Светлината от канала играеше по тавана на апартамента й и осветяваше иконата над леглото й с горящото сърце. Днес като че ли беше по-ярко.

Леонора усети аромата на прясно сварено кафе и се запъти боса към кухнята. Каничката беше все още на печката, все така топла, почти пълна. Тя си наля една чаша и се концентрира върху задачата да не се чувства наранена.

Той не ми дължи нищо, не ми е обещавал нищо. Тогава защо да остава?

А после, когато се запъти към хладилника, за да извади млякото, я видя — пощенска картичка, пъхната под магнита върху вратата. Разпозна стила на Тициан — картината изобразяваше кардинал, а от двете му страни имаше двама млади мъже. Мъжът вдясно, който също беше в свещеническо расо, беше абсолютно копие на Алесандро. Леонора се зачете в надписа отзад: „Тициан, портрет на папа Климент X с двамата му племенници — Николо и (невъзможно!) Алесандро. 1546 г.“ След този надпис имаше и нещо друго — написано с неравен почерк и гласящо: „Чао, красавице!“.

Леонора се отпусна тежко на масата с разтуптяно сърце. Какво би трябвало да значи това? Да не би той да си носи цяло тесте такива картички, за да лови наивни чужденки? И какво ще рече това „Чао, красавице“? Звучеше подозрително шаблонно, изтъркано като фраза от старите филми. В този контекст дори и „бела“ — „красавице“, нямаше никакъв смисъл. Беше част от традиционния начин да си вземеш довиждане и въобще не означаваше красота. Леонора бе наясно, че думата „чао“ произлиза от израз, който всъщност означава „До скоро виждане“. Не беше чувала италианците да имат дума за „сбогом“.

Поклати глава. Не искаше нито да планира нещо, нито пък да се бичува с подобни мисли. Нямаше представа какво иска Алесандро от нея и дали въобще иска нещо. Загледа се в отражението на водата по тавана, заслуша се във виковете на играещите навън деца и в двамата старци, които се надвикваха през площада. Неделята я очакваше празна и дълга. Налагаше се да си намери някаква работа, за да мисли за нещо друго. И то по-скоро, докато не е станало твърде късно.

Но вече е твърде късно аз съм влюбена.