Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (12)

Дванайсета глава
Мечтата на един крал

Корадино стисна тежките кадифени завеси и усети как потта от гладките му пръсти се пропива в тъканта им. За момент усети страх, но толкова осезаем, че накара стомаха и червата му да се разтреперят. Страх, който замая сетивата му толкова силно, че изведнъж забрави какво трябва да каже.

— Маестро Доменико?

Най-сетне името, което през последния месец си бе повтарял като катехизис, се върна в главата му.

* * *

След срещата с Дюпармьор той се бе върнал на работа и се бе постарал да живее така, както и досега беше живял. Ала нормалността като че ли го бе напуснала окончателно, нищо чудно и завинаги. Непрекъснато си повтаряше и преповтаряше целия им разговор, припомняйки си всяка отделна дума, всеки поглед, всеки нюанс. Дни наред бе живял в напрежение, очаквайки да чуе, че е извикан от маестро Доменико. Във въображението му този псевдоним бе придобил собствена идентичност — призрачна, ужасяваща сянка, която сваляше маската си, за да разкрие отдолу изгнилото лице на чичо му Уголино. Всеприсъстващ беше също така и неистовият страх, че Десетимата могат да научат за тайния му разговор и в крайна сметка да поискат живота му. По едно време през главата на Корадино дори мина мисълта да издаде французина на Висшия съвет — на следващата си среща с него би могъл да вземе един агент и да изложи Дюпармьор, за да се докаже като лоялен гражданин на Републиката. Три довода го отклониха от подобно решение.

Първо, той изпитваше вродено нежелание да тръгва по пътя на чичо си и да предава друг човек чрез Устата на лъва. И без това открай време намираше за странно, че в „Божествената комедия“ на Данте — книгата, която днес той четеше като библия — хриптящият, злочест предател, който бе подложен на мъчения в Ада, се нарича Уголино, точно както мъртвия му чичо. Ала сега вече знаеше колко е подходяща тази прилика на имената между неговия чичо и онзи нещастен флорентинец.

Защото чичо ми е бил от най-лошия вид изменници — онези, които предават семействата си.

Предателството спрямо държавата беше нищо в сравнение с това. Което доведе Корадино до втория довод.

В главата му все още звучаха думите на Дюпармьор: „Какво дължиш на Венецианската република, Корадино? Та тя те превърна в роб!“.

Което беше напълно вярно. Той обичаше работата си. Дори живееше с нея. Но беше наясно, че единствено благодарение на талантите си е все още жив. Ако по каквато и да било причина той изгубеше способността си да работи, щеше да бъде убит. А те бяха сторили и още по-лоши неща. „Отнеха ти семейството… почти цялото…“ Да, именно тази дума „почти“ бе накарала Корадино да се откаже да предава Дюпармьор. Поради третата причина.

Леонора.

И докато дните се превръщаха в седмици, а той продължаваше да чака и дори започваше да се пита дали в крайна сметка не е сънувал, се изпълни с непреодолимото желание да научи нещо повече за плановете на французина. Дали наистина имаше начин да започне живот с Леонора в друга страна? С нея, която той обичаше така, както не бе обичал никого другиго след майка си?

С течение на седмиците страховете му се уталожиха и бяха заменени от нещо друго. Сега вече той изпитваше жажда, нетърпение да се свържат с него. Дали въобще ще го призоват? Дали пък французинът не е бил предаден от другиго, примерно Бача, и вече не лежи някъде мъртъв, след дълги мъчения?

Ала ето че снощи най-сетне го бяха призовали. С вида на човек, който не знае нищо извън това, което говори, Джакомо му бе предал съобщението, че утре по обяд трябва да отиде в Стария театър, за да се срещне с някой си маестро Доменико. Корадино просто бе кимнал безстрастно, макар че стомахът му се преобърна. Извини се, излезе навън и повърна в канала.

А сега, в „Театро Векио“, лабиринтът от стълби и коридори най-сетне го бе довел до тази завеса. Нямаше никаква представа накъде води тя. Единственото, което знаеше, бе, че дръпне ли я, за него вече няма да има връщане назад.

Макар че все още бих могъл да си тръгна.

С дрезгав като на гарван глас той изрече името. После настъпи тишина. Със смесица от разочарование и облекчение той се запита дали там изобщо има някой. Ала ето че не след дълго иззад завесата долови акцента, който помнеше толкова добре.

— Да, влезте!

С трепереща ръка Корадино дръпна тежката завеса и пристъпи незнайно къде. Подобно на Данте в неговата книга — или по-точно, в книгата на баща му — той излезе на нова пътека, с нов водач, на попрището жизнено в средата. Нямаше представа нито накъде води този път, нито кой ще го води по него.

— Значи все пак дойде, Корадино.

Готовият отговор на майстора замря на устните му. Не виждаше човека, на когото принадлежеше този глас. Виждаше единствено спектакъла долу.

Намираше се в подобна на кутия издатина, надвиснала над наподобяваща пещера зала. Но в предната й част имаше блестяща арка от злато, бароков празник на позлатата, окичващ сцена, брилянтно светла под пламъците на хиляди свещи. А на сцената имаше герои — но какви герои само! Не в пантомимните костюми на комедия дел’арте, нито в крещящите одежди на Карнавала, а актьори, обсипани от глава до пети в злато, скъпоценни камъни и воали от сребро. Една такава принцеса стоеше насред група други хора в поза от антична картина и пееше с такава неподражаема красота, че Корадино забрави всичките си тревоги и страхове. Ала това не беше божествената красота на църковния хор, който познаваше — беше градска, весела песен на език, който той не познаваше:

— Монтеверди — изрече гласът на Дюпармьор. — Това е ария от операта „Коронацията на Попея“. Клаудио Монтеверди беше считан за гений, но подобно на повечето от вида си и той беше непоносим човек. Не си ли виждал друг път опера?

Корадино само поклати глава напълно замаян.

— Такива и много други удоволствия ще бъдат твое ежедневие, когато дойдеш в Париж — велик център на културата! Затвори сега завесите зад нас и можем да си поговорим, докато се наслаждаваме на арията. Мисля, че сам се досещаш, че не е препоръчително да ни виждат, нали? Именно затова се срещаме по време на тази репетиция.

Корадино стори онова, което му беше казано, и когато очите му най-сетне се нагодиха към сумрака в ложата, започна да различава очертанията на своя събрат в конспирацията.

— Заповядай, седни, скъпи приятелю! Точно зад теб има стол.

Корадино приседна и се вторачи през мрака в Дюпармьор. Този път докторските одежди бяха изчезнали и на тяхно място се виждаха пищните одежди на театрален импресарио. Днес обаче косата и бакенбардите бяха посребрени, за да докарат още поне десетина години върху лицето на французина.

— Така. А сега по въпроса. Мисля, че най-добрият начин да подходим към него е като аз ти изложа нашето предложение, а после ти ми задаваш въпросите, които имаш. Става ли?

Корадино кимна леко в мрака, но движението му бе забелязано лесно от французина.

— Хубаво. Тогава започвам, защото не разполагаме с много време. Предполагам, че вече си чувал достатъчно за Негово най-блестящо Величество крал Луи XIV, владетел на Франция, нали?

Още едно кимване.

— Та кой ли не е чувал наистина! В знак на преклонение пред неговото блестящо управление и велика мъдрост в момента най-добрите архитекти на Европа градят сграда, която ще се превърне в най-величествения кралски палат в целия ни познат свят. Строят го в земите на Версай, близо до Париж. Палатът ще бъде по-грандиозен дори от дворците на древните римляни или египтяните, по-импозантен от комплексите на махараджите в Индия, по-зашеметяващ от строежите на благородните гърци! По-велик даже от онези странни и прекрасни постройки на китайците от Ориента, за които твоят сънародник Марко Поло научи по време на пътешествията си. Но за да постигне всичко това и да отличи своя дворец от всички останали по света, Негово Величество има една мечта, която ще накара хората векове наред да се дивят на неговото творение!

— И каква е тази мечта? — събра най-сетне смелост да изрече Корадино.

— Той желае да изгради огромна зала, изцяло от огледала!

Корадино замълча. Песента от сцената нахлу в съзнанието му, докато се опитваше да си представи подобно нечувано нещо като цяла огледална зала.

— Много интересно — отбеляза по едно време французинът с вече познатата на Корадино духовитост в тона.

— Кое по-точно? — попита майсторът.

— Че ти въобще не отрече изпълнението на подобно начинание! Че не каза, че е невъзможно да се направи! Което за сетен път ме убеждава, че именно ти си най-подходящият човек за тази задача!

— Но защо му е на краля да съгражда подобно нещо? Разходите ще бъдат много големи, а работата — трудна и продължителна!

Въпреки сумрака Корадино забеляза небрежното махване на ръката на Дюпармьор.

— Подобни спънки не съществуват за Негово Величество! За него най-важното е да се покаже и да изпъкне пред другите. Подобен палат с подобна зала ще накара останалите велики мъже по света да се преклонят пред величието му. Политиката се гради на показността, Корадино! Хората се прекланят пред нас заради това, което сме, но най-вече заради това, което притежаваме! Подобен палат би могъл да се превърне в център на политиката векове наред! А в тази зала ще се провеждат велики съвети! Ще се вземат важни политически решения за Европа и света!

— Разбирам. И вие искате аз да ви помогна в това начинание.

Сега беше ред на Дюпармьор да кимне. После рече:

— Бихме искали ти да дойдеш в Париж. Ще те настаним в лукс и удобство в земите около Париж и ти ще надзираваш изработката на огледалата и стъклата. А след известно време, когато преценим, че е безопасно и работата напредва добре, ще изпратим и за твоята дъщеря!

Корадино подскочи и възкликна:

— Тя не може да пътува с мен, така ли?

Поклащане напарфюмираната глава. А после:

— Не веднага. Опасността е огромна за един, а какво остава за двама! За нея би било по-безопасно засега да остане тук! Затова, заради нея самата, засега не трябва да й казваш нищо, дори когато си вземаш довиждане с нея!

— Но, мосю, за мен няма никакъв шанс да напусна този град жив! Следят ме на всяка крачка и се намирам под непрекъснато наблюдение заради моето семейство!

Тогава французинът се приведе напред — толкова близо до него, че Корадино усети уханието на помадата в перуката му, както и топлината на дъха му.

— Корадино — прошепна, — никой не е твърдял, че ще напуснеш този град жив.