Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (41)

Четирийсет и първа глава
Писмото|(Част I)

Леонора лежеше неподвижно. Алесандро, с блеснали от сълзи очи, продължаваше да държи ръката й. Ръката, която носеше неговия пръстен. Мъките й бяха приключили.

А наградата? Той също спеше, в стерилна пластмасова кутия, поставена до леглото й. Миниатюрно, перфектно вързопче със сгърчено от първото си изпитание лице, но за гордия баща — най-красивото нещо на света, освен Леонора. Заради него би убил дори и тигър с голи ръце. Заради него — за своя син! Той би трябвало да е в златна люлка, а не в това абсурдно болнично приспособление.

Алесандро бе пристигнал в болницата точно навреме за раждането. Събитията от предишната нощ му бяха като в мъгла — как се завърна триумфално вкъщи, за да завари апартамента празен, как се уплаши, че Леонора е заминала и как после забеляза примигващата червена лампичка на телефонния секретар. Съобщението беше от болницата. А после лудият бяг дотам, страхувайки се само един бог знае от какво.

Тя помръдна. Очите й се отвориха и руменината нахлу отново в бузите й. Вече не беше Пролетта, вече беше Лятото — богато, плодовито, с перфектен, здрав син. За първи път от детството си насам Алесандро благодари мислено на Бога.

Целуна я нежно, а тя се усмихна. А бебето, сякаш доловило, че майка му се е събудила, също се събуди. Момченцето отвори очи и се усмихна на майка си, а после на баща си и връзката им завинаги се промени от двама на трима. Вече бяха триъгълник. Алесандро вдигна внимателно сина си и го притисна до гърдите си. Миниатюрен, тежък и истински. Тръгнаха към вратата.

— Къде отивате? — извика притеснено младата майка.

— Двамата със сина ми отиваме на разходка! — изрече той и сърцето му се изпълни с щастие при тези думи. — А ти трябва да си почиваш. Преди това обаче прочети онова! — и кимна към тетрадката от велен, която лежеше на завивката й. — На последната страница има писма за теб.

— За мен! — изуми се Леонора.

Но Алесандро вече бе излязъл от стаята с техния син. Техният син. Сега тя едва ли имаше търпението да чете каквото и да било — толкова отдадена бе на новото си щастие. Но името й върху тънките веленови страници автоматично привлече погледа й.

„Леонора миа,

Няма да мога повече да дойда при теб. На попрището си жизнено в средата аз свърнах по грешен път и изгубих правилния. Съгреших срещу държавата и сега трябва да бъда наказан. Освен това двама прекрасни мъже — Джакомо дел Пиеро и Жак Шовир — намериха смъртта си заради стореното от мен. Но те моля да си спомняш с добро за мен, ако можеш. Помниш ли как, когато дойдох да те видя за последно и си взехме сбогом, аз ти дадох онова сърце от стъкло? Е, после отидох във Франция и издадох тайните на това стъкло. Ала сега ще поправя стореното от мен. Връщам се у дома, във Венеция, за да можеш ти да живееш и стъклото да бъде спасено. И ти наистина ще живееш — обещаха ми го! Ще се разходя за последен път из Венеция и ще ти оставя тази книга. Но докато стигна до другия край на града, знам, че те ще са ме намерили и довършили. Пази стъкленото сърце, което ти подарих, и си спомняй за мен! Искам да си спомняш как допряхме ръцете си през онзи последен ден. Помниш, нали? По нашия специален начин! Пръст до пръст, палец до палец! Ако сега четеш това, спомни си онзи ден, Леонора, спомни си за нашето докосване! И, Леонора, скъпа моя Леонора, помни, че баща ти много те е обичал и винаги ще те обича!“

Сълзите й закапаха по завивката и намокриха болничната нощница, която й бяха дали, когато съблякоха одеянията на Пролетта. Тя плачеше, най-сетне, за Корадино, но също така и за Джакомо, за майка си и за баща си, както и за Стивън. Те бяха нейното минало. Но когато в стаята й се върна бъдещето, тя вече се усмихваше и бе готова да прегърне сина си. Книгата от велен беше прибрана встрани, пъхната прилежно в нощното шкафче и готова да бъде върната в църквата на милия и любезен свещеник, който веднага бе разбрал необходимостта на Алесандро да я вземе за малко, за да я покаже на другата Леонора.