Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (33)

Трийсет и трета глава
Фантомът

Джакомо нямаше представа от колко време е в тази килия. По дължината на бакенбардите си предполагаше, че са много дни, може би седмици. Седмици на абсолютна тишина. Единствените шумове, които чуваше, бяха хриптенето на собственото му дишане и насечените изстрели на новопридобитата му кашлица. Не бе в състояние да види стените, които го държаха вътре, но от хладната слуз по тях, която усещаше с ръцете си, знаеше, че това е една от килиите, които се намираха под водното ниво на канала. Страхът му беше студен като камъка около него.

Тишината беше абсолютна. Беше толкова тихо, че той понякога се мислеше за единствения обитател на затвора. Ала си знаеше, че не е така и че само благодарение дебелината на стените около него не бе в състояние да чуе виковете на останалите. Понякога си казваше, че би било по-добре да ги чува. Би приел всичко, само не и този самотен мрак.

Смрадта от собствените му екскременти беше навсякъде. През първия ден ги бе ограничил до ъглите на килията, като опипваше стените и намираше местата на събирането им. Ала не след дълго спря да му пука и сега вонята беше така непоносима, че понякога се молеше да престане да диша и да усеща.

През първите часове от престоя си тук все още си позволяваше слаба надежда. Очакването се качваше по гърба му като тръпка. Всеки момент очакваше вратата да се отвори и при него да се появи кошмарният черен фантом, за да му задава още въпроси. Вече му бяха прочели писмото на посланика. Според тях някой от Мурано помагаше на френския крал при изграждането на новия му дворец. Въпросите бяха безмилостни. Да не би някой от работилницата да е изпращал редовно писма на французите? Да не би някой от работилницата да липсва? Да е болен? Или умрял? Той се бе разплакал, когато им разказа за смъртта на Корадино, защото много страдаше за своето момче — независимо дали бе жив или мъртъв, той вече не бе при Джакомо. За стареца раздялата също значеше смърт.

Ала те не обърнаха никакво внимание на мъката му. От какво е умрял Корадино? Кога е станало това? А после часове наред в друга, по-малка стая, докато разпитваха някого другиго. От откъслечните фрази, които бе дочул, Джакомо бе разбрал, че това е някакъв лекар. През тежките дъбови врати бе невъзможно да чуе какво го питат. Но пък писъците се чуваха много добре. В края на разпита лекарят бе отведен, сломен и отпуснат като парцал. И за първи път през този ден Джакомо започна да се страхува за живота си, особено когато го въведоха обратно в огромната стая и го изправиха срещу призрака с черната маска. Във въображението си той смяташе, че това е същият човек, който преди много години бе дошъл в работилницата за Корадино. Когато Джакомо бе спасил живота на момчето. Но си даваше сметка, че това е напълно невъзможно. Черната фигура се извисяваше над него, неизбежна и могъща като самата Смърт. Но докато времето течеше, а той чакаше, се сети какво правят. Най-голямото им оръжие бе страхът. Искаха да го накарат да откачи.

А той се бореше. Само един бог знаеше как успяваше. Но изобретателният ум на вече болната му плът населяваше килията му с образи от миналото. Блудницата, която той бе налегнал в Канареджо, когато беше много млад. Тя му бе родила дете — нарече го Роберто, на бащата на Джакомо, с надеждата да го омилостиви и да го накара да се върне при нея. Обаче Джакомо се бе върнал при стъклото, а тя и Роберто бяха заминали за Виченца. И сега тя седеше с обвинителен поглед срещу него, подавайки му бебето. Той погледна в пелените и там видя зейналата челюст на едно детско черепче, от което бъкаха червеи. Единствено влагата и стените успяха да притъпят писъците на стареца.

Понякога на гости му идваше самият Корадино и се присмиваше на стареца с тайна, която не искаше да му каже. Джакомо се свиваше на топка, прегръщаше собствената си изнурена плът и опираше чело в слузестата стена, за да не вижда сенките, които избликваха от мрака. Но в разумните си моменти, когато умът му се избистряше, той осъзнаваше, че тялото му е болно. Кашлицата му се бе превърнала в агонизиращи пристъпи, които изгаряха гърдите му, а през последните няколко пристъпа бе усетил в устата си металния вкус на кръвта. Искаше му се да има един стъклен нож — за предпочитане изработен от Корадино — за да сложи край на живота си.

* * *

Дни по-късно, и той самият не знаеше кога, в килията му заговори вледеняващ глас.

— Страданието ти е голямо. — Това беше твърдение, а не въпрос.

Джакомо се обърна от стената, която се бе превърнала в негов приятел. Килията му беше осветена от една-едничка, но благословена свещичка. Но радостта на Джакомо от светлината бе краткотрайна. Защото от ъгъла си дълбоко в сенките той зърна призрака от своите кошмари. Към този момент обаче той вече бе свикнал с призраци. Даже и този щеше да си отиде, ако побърза да прегърне стената.

Започна да се обръща.

— Чуй ме, защото аз съм истински! Аз не съм някое от въображенията ти. И мога да бъда милостив. Мога да ти донеса храна и вода. Мога дори да те освободя, ако ми кажеш онова, което искам да знам!

В продължение на няколко секунди Джакомо не успя да изрече нищичко — гласът му беше отслабнал от кашлицата и писъците.

Фигурата прие колебанието му за непокорство. Де да можеше само да знае, че Джакомо би му казал всичко, наистина всичко! Само да можеше!

— Знаеш ли защо никой не може да избяга оттук?

Джакомо много добре знаеше. И отчаяно се опита да го потвърди, защото не искаше да го чува пак, не и тук.

— Защото, ако някой пазач позволи на затворник да избяга, тогава самият той трябва да довърши присъдата му!

И тук, накрая, Джакомо успя да изграчи:

— Знам.

Фигурата без лице наклони покритата си глава и рече:

— В такъв случай разбираш, че съм единствената ти надежда.

Надежда. Надежда от Дявола.

— Ходихме на Санто Ариано. На гроба на твоя приятел. И знаеш ли какво открихме?

Мълчание.

— Открихме разровена земя и раздран покров. Приятелят ти го няма!

Облаците, надвиснали над съзнанието на Джакомо, се разделиха. Истината изгря. Non omnis moriar. Корадино не бе съвсем мъртъв. Идваше му да запее. Значи тайната му надежда, откакто бе прочел онези латински думи, се бе сбъднала! Синът му е все още жив! Бележката, която бе запазил, се оказваше уверение, инструкция към него да не тъгува. Слава на Бога! И за първи път от месеци насам душата на Джакомо се стопли. Ала гласът продължи:

— През същата тази нощ от Местре за Марсилия е заминал кораб. От рибарска баржа на него са се качили двама души, а на дъното на лодката е открита пръст. Приятелят ти Корадо Манин е заминал за Франция. И именно той е човекът, когото търсим!

Така бързо, както бяха дошли, радостта и облекчението си заминаха. Джакомо усети нарастващата в гърдите си ярост, когато осъзна какво бе сторено на него, на Мурано, на стъкларското изкуство и на производството на огледала, на които той бе посветил целия си живот. В сухите му очи бликнаха нови сълзи, но сега това не бяха студените сълзи на скръбта, а горещите сълзи на гнева. Не съм съвсем мъртъв. Не си, обаче ме уби, уби също така и занаята ни! Корадино, синко, как можа?! Та ти издаде тайните ни на чужденците! Non omnis moriar.

Тези думи отекнаха и от ужасния глас:

— Non omnis moriar.

Кръвта на Джакомо се смръзна. Били са в къщата му! Ама, разбира се, че са били! И сега разполагат с бележката.

— Виждам, че тези думи имат голямо значение за теб. Открихме писмото, което ти е оставено.

Джакомо се прокле. Единствено болката го бе накарала да запази бележката на Корадино — последната, която той му беше написал. Или поне така си мислеше той някога. Тази бележка, която го обричаше окончателно на смърт, му бе оставена за спомен от човека, който го беше предал. Ако тогава Джакомо имаше дори и най-бегла представа какво планира чиракът му, саморъчно щеше да го убие. Ама че ирония!

— Ти си му помогнал. — И това отново бе твърдение, а не въпрос.

— Не!

— Знаел си какво планира. Написал ти е бележка.

— Не, кълна се! — Най-сетне писък.

— Ще си умреш тук.

И тогава го оставиха. Светлината, фантомът и пазачът отвън. И докато стъпките им заглъхваха, Джакомо започна да пищи. Болката в гърдите и гърлото му не беше нищо. Най-много болеше измяната.

 

 

Безсловесни, безименни часове по-късно. Пълни с Корадино, който му се присмиваше, възползваше се от знанията и щедростта му и най-вече от любовта му, за да изработва най-красивите огледала на живота си за французите. Във въображението на Джакомо дворците имаха стени от кристал. Столовете, масите и храната бяха от стъкло. Корадино седеше начело на маса, която се превиваше под блюда със стъклена храна. Той ядеше до насита от стъклените деликатеси, докато от устата му започваше да тече кръв, и през цялото време се смееше на глас със Стъкления крал. Трябваше да бъде спрян!

Джакомо усещаше как Смъртта приближава. И Смъртта дойде. Отново с пазач и една свещ.

Вратата се отвори и на прага се появи фантомът.

— Е? Готов ли си?

Гласът на Джакомо бе много слаб, но все пак доловим.

— Ако ви кажа, ще ми дадете ли материали, за да напиша писмо на сина ми Роберто?

Беше като да правиш сделка с Дявола и отне и последната капка кураж на стареца. Кошмарната сянка наклони покритата си с качулка глава и каза:

— Ще ти изпратя писар, ако ми кажеш онова, което искам. А после ще ти изпратя и всички благини за последния ти час. Хайде, побързай! Животът ти изтича!

— Синът ми… той живее във Виченца. Носи моето име, Дел Пиеро. Искам той да знае… искам и синовете му да знаят, че за моята смърт е виновен Корадино и че не аз съм предателят, а той!

— Ще бъде направено. А сега, какво имаш да ми казваш?

— Корадино… той… той има дъщеря.