Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (25)

Двайсет и пета глава
Кралят

На Корадино му се гадеше. Не можеше да прецени къде смрадта е по-голяма — в или извън каретата. Навън бяха побъркващите звуци и гнилата миризма на Париж, а вътре — задушаващият парфюм на напудрения и напомаден Дюпармьор, пременен за аудиенцията им с краля. Корадино също беше облечен пребогато, в изящен брокат. Преходът му от покрит с кал възкръснал бедняк в аристократ сред занаятчиите бе извършен по време на воаяжа. Но сега му се гадеше много повече, отколкото тогава, когато го лашкаха от баржа в лодка, от лодка на кораб, от кораб на карета.

Като нищо ще оповръщам красивите си бричове.

Париж му се струваше объркващо и адско местенце. Противно на здравия разум именно широкото пространство тук бе онова, което го потискаше. Тесните канали и улички на Венеция и Мурано му създаваха чувство на безопасност, а тук, по тези широки улици, се усещаше уязвим.

И каква воня само!

Смрадта от човешки екскременти беше навсякъде — нищо чудно, че Дюпармьор непрекъснато държеше малка, напарфюмирана кърпичка до носа си. Във Венеция поне разполагаха с ефикасен и здравословен начин за изхвърляне на човешките отпадъци — при наличието на канал пред всеки праг човек просто изхвърляше боклуците си във водата или се изхождаше директно в канала. А тук ленивата кафява Сена изглеждаше като централна артерия на човешките екскременти, заразяваща целия град с вонята си и с разнасящите болести насекоми.

И какъв шум само! Във Венеция не се чуваше почти никакъв звук, с изключение на тихия плясък на водите, докато гондолите пореха повърхността на каналите. Единственото време за какофония бе Карнавалът, когато из целия град се разнасяха приятните шумотевици от игри и веселие. А тук главата на Корадино вече беше започнала да се надува от тропота на конски копита и тракането на колелата на каретите. До този ден най-големият брой коне, който Корадино беше виждал заедно, бяха четирите бронзови статуи, бдящи като безмълвни стражи над Венеция от върха на базиликата „Сан Марко“. А тук тези създания бяха хиляди — големи, грозни и непредсказуеми. Сладко гнилата миризма на изпражненията им беше навсякъде по улиците — вдигащи пара кафяви купчинки, които добре облечените граждани на града деликатно заобикаляха.

Високите и импозантни сгради нямаха нищо общо с изящните ажури на венецианските дворци край Канале гранде. Но определено бяха много внушителни. Корадино зърна и една голяма, бяла църква, изправяща се високо в небето със своите две кули.

— Обърни внимание на великолепните гаргойли, които ни наблюдават! — обади се Дюпармьор.

Странна дума. Какво би трябвало да има предвид?

Когато Корадино проточи врат от прозорчето на каретата, видя високо горе върху църквата злокобни демони, приклекнали върху покрива й, вторачили се в него с не особено добри намерения. Той се отдръпна, изпълнен с внезапен страх. И когато каретата приближи до една особено импозантна постройка, майсторът изпита напълно нежелана болка по града, който беше оставил зад гърба си.

— Пристигнахме — рече Дюпармьор и в този момент един напудрен паж в ливрея скочи, за да отвори вратата на каретата.

Залата за аудиенции на краля беше величествена и позлатена, но — поне според Корадино — неспособна да се сравнява с Двореца на дожа, където той някога бе ходил с баща си.

А самият крал се оказа крайно неочаквана гледка.

Монархът седеше отпуснато в красиво резбован трон, поставен на пиедестал. Лицето му почти изчезна между къдриците на перуката, когато се приведе към пода, където около обсипаната му с пръстени ръка играеше дребно кученце. Кученцето се изправи покорно на крака, предвкусвайки лакомството в пухкавата ръка на своя господар. Като човек, свикнал да се заглежда в детайлите, Корадино не пропусна да забележи качеството на пръстените върху месестите пръсти, както и бялата пудра, останала между гънките на кралските ръце. И макар че бяха представени, кралят заговори като че ли на себе си:

— Подарък от английския крал — кокер шпаньол крал Чарлз.

А после очевидно го сполетя някакъв пристъп, защото започна да души наоколо като прасе, търсещо жълъди.

Корадино зачака кралските съветници да се намесят било с някакво лекарство, било с перо, изгорено под носа му, за да го избавят от болестта му, когато в един момент осъзна, че кралят се смее.

— Английският крал е куче! Английският крал е куче! При това много малко! — провикна се Луи XIV, посмя се на собственото си остроумие още известно време, след което се обърна към животното: — Ще те нарека Мину! Хубаво френско име! Ами да! Така ще се казваш!

Кокер шпаньолът продължи да обикаля ръката му, вече по-нетърпеливо, и накрая беше възнаграден за упоритостта си — кралят му поднесе лакомството. Кучето изгълта бонбона, а после приклекна и взе да се напъва върху килима. В залата се възцари тишина. Всички очи се насочиха към блестящото изпражнение, разположено върху безценния персийски килим. Корадино погледна към краля, очаквайки го да изпадне в бяс, но ето че онзи пристъп отново го хвана — кралят отметна весело назад глава и едва сега майсторът успя да зърне лицето му. Разкривено като на гаргойлите, които видя върху онази църква, със затворени, сълзящи очи и струйка сопол, течаща от носа към устата. В този момент Корадино разбра, че не може да изпитва нищо друго, освен презрение към този човек, за когото хората твърдяха, че бил най-великият монарх в целия християнски свят. Погледна крадешком към Дюпармьор, който се поклони ниско и започна да отстъпва назад с намерение да си тръгне — безсъмнено си даваше сметка, че планираната аудиенция няма да се състои точно днес. Корадино послушно го последва, но двамата едва бяха стигнали до вратата, когато един мощен глас ги спря.

— Дюпармьор!

Обръщайки се, двамата мъже зърнаха на трона един съвсем различен мъж. Лицето беше спокойно и уравновесено, перуката беше оправена, очите — безмилостни като кремък.

— Значи си ми довел венецианеца, който да даде живот на видението ми, така ли?

За момент Дюпармьор почти изгуби самообладание от този така внезапен преход в поведението на краля, но скоро след това обиграните му маниери взеха връх.

— Да, Ваше Величество! Позволете ми да ви представя синьор Корадо Манин от прекрасния град Венеция! Вярвам и се надявам, че няма да останете разочаровани от неговото майсторство!

— Ъхъммм. — Кралят започна да почуква по зъбите си с нокът — и зъбите, и нокътят жълтееха на фона на напудрените бели бузи. А после внезапно попита: — Виждал ли си „Сен Шапел“?

Корадино си даде сметка, че този въпрос е отправен към него, затова се поклони ниско и отговори:

— Не, Ваше Величество.

— А трябва! Много е красива! Смята се за превъзходен образец на цветното стъкло! — И за момент лицето на краля като че ли блесна от гордост заради най-красивото бижу на неговия град. — Но за мен, разбира се, тя не е нищо повече от подаръка, който Мину ми поднесе тук! — И за да подчертае стряскащото си сравнение, посочи към изпражнението на кучето, което си стоеше все така на килима. — Дребни парченца стъкло, многоцветни фантазии, миниатюрни бонбончета, дребни прозорчета, скупчени едно до друго. За дете може и да става. Както и за Господ Бог. — Изправи се величествено и продължи: — Обаче аз съм Кралят! Аз искам бляскаво, чисто стъкло в огромни парчета, огледала в бяло и златно, които да отразяват моето Величие! Можеш ли да ги направиш за мен, синьоре!

Макар да бе безумно уплашен, Корадино отлично съзнаваше възможностите си, затова сега, високо и ясно, изрече:

— Да, Ваше Величество! Мога!

— Хубаво — усмихна се мило кралят. После се приближи. Дюпармьор сведе глава, обаче Корадино го погледна право в очите. — Ако остана доволен от теб, ще те възнаградим пребогато! Ако ме провалиш обаче, ще установиш, че не съм по-милостив от вашите венециански лордове с техните смущаващо изчерпателни методи за раздаване на правосъдие!

С тези думи кралят се обърна и се насочи обратно към трона си, като по пътя целенасочено стъпи върху кучешкото произведение на килима. И докато огромните врати се затваряха пред Дюпармьор и него самия, Корадино забеляза подметката на сатенената обувка на краля, зацапана необратимо с лайно.

* * *

Обратно в каретата Дюпармьор се оказа необичайно весел.

— Хубаво! Вече се запозна с краля и той изглежда доволен от теб. Мисля, че всичко мина адски добре!

Корадино беше толкова слисан, че продължаваше да мълчи.

— Е, какво ще кажеш? Нали е най-великият сред монарсите, а?

— Дюпармьор, моят опит с монарсите се ограничава до тази единствена аудиенция, но не мога да не призная, че той има… интересни… маниери.

Истината е, че вашият крал е едно отвратително дете, но да озвуча мислите си не би било както дипломатично, така и безопасно.

— Чаровен е, нали? И аз мисля така! А днес беше в особено добро настроение!

Надявам се никога да нямам удоволствието да го видя в лошо настроение.

Дюпармьор се приведе напред и с традиционния си, вече добре познат на майстора делови маниер рече:

— Сега ще те заведем в твоето жилище в Трианон — мисля, че е доста добро и се надявам да ти хареса. Там вече сме ти осигурили работни дрехи. Когато се облечеш подходящо за работа, ще те заведем на строежа на двореца „Версай“. Мисля, че ще бъдеш впечатлен от строежа — макар и не съвсем довършен, вече изглежда приказен! Макар че днес видя предостатъчно други чудеса, нали?!

Корадино мрачно се съгласи. Чудеса, наистина. Беше видял крал, който не е съвсем крал. Разсъждавайки върху двойствената природа на монарха, той реши да даде глас на тревогата си, която се бе настанила от известно време в гърдите му.

— Дюпармьор, как да бъда сигурен, че мога да се доверя на теб и на твоя… на краля? Откъде мога да бъда сигурен, че ти ще доведеш Леонора при мен така, както ми обеща, и че няма да ме убиеш, когато ти покажа тайните си?

Дюпармьор срещна разтревожените му очи с абсолютна искреност в своите. Това бяха или очи на човек, който говори истината, или очи на обигран лъжец.

— Скъпи ми приятелю, имаш думата ми! Не знам как са нещата при вас, във Венеция, но във Франция думата на един мъж е закон!

— Във Венеция също е така. Дори и Десетимата, веднъж дали дума, държат на нея — за добро или лошо.

— В такъв случай ме разбираш. Та сега ти предлагам в продължение на един месец да започнеш да обучаваш нашия старши майстор в твоите методи с огледалата — за да покажеш добрата си воля. После, през следващите единайсет месеца, ще надзираваш работата по Огледалната зала. А като измине година, с дъщеря ти ще се съберете и ти ще бъдеш свободен да работиш онова, което ти душа иска — било със стъкло или не.

Звучи твърде хубаво, за да бъде истина!

— Този ваш главен майстор в стъклопроизводството — какъв тип човек е?

— Казва се Гийом Сев. Много опитен е, на зряла възраст, добър занаятчия!

Корадино поклати глава и отбеляза:

— Не става. Имам нужда от млад човек — някой с природна дарба към стъклото, с желание да се учи, но който все още не е усвоил погрешните методи! Някой, който ще се учи от мен — мой чирак, а не човек, по-стар от мен!

— Много добре — кимна Дюпармьор и се замисли. — В такъв случай ще бъде вероятно Жак Шовир — той е само чирак, но много талантлив. На двайсет и една години е.

— Перфектно! — кимна Корадино. — Но ще иска време и пълна отдаденост на изкуството! Подобни неща не се учат набързо!

Дюпармьор се облегна назад, махна безгрижно и отсече:

— Всичко ще бъде наред! Разполагаш с всичко, от което имаш нужда — време, материали, хора. Дворецът ще стане великолепен, ще видиш!

* * *

Дворецът вече беше великолепен. Облечен в новите си работни дрехи, вдъхващ приятното ухание на нова кожа от престилката и лентите на китките си, Корадино седеше с гръб към наполовина построената сграда и съзерцаваше градините. Беше се облегнал на новия зид и се топлеше на залязващото слънце, наблюдаваше как, докъдето поглед стига, градинарите оформят разкошни зелени морави, водопроводчиците отклоняват естествените водни източници към огромните декоративни езера, които току пред очите му започнаха да се пълнят — самите те перфектни огледала. Въпреки далечния звън на зидарски чук и ударите на дърводелците Корадино изпитваше покой за първи път, откакто пристигна във Франция. Над главата му падна сянка и той вдигна очи — дългурест младеж с рошава коса и тъмни очи му подаваше ръка.

— Приятно ми е, аз съм Жак Шовир.

Корадино пое ръката на младежа, за да се изправи на крака. Очевидно очакващо ръкостискане, момчето се усмихна на неочакваното движение на майстора. Очите им се изравниха. Момчето имаше добри очи — тъмни и честни. Корадино не изпитваше необходимост да търси посланието им, както беше при Дюпармьор. Освен това автоматично си даде сметка, че името „Жак“ е френската версия на „Джакомо“ — най-близкият му човек във Венеция, когото беше изоставил.

— Да се захващаме за работа, Жак! — подкани майсторът. Прегърна дружески момчето през раменете, обърна гръб на красивата панорама и го поведе към пещите.

Това момче ми харесва.