Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (23)

Двайсет и трета глава
Промисълът на Богинята

Да си искал нещо толкова дълго, да си хранел безумни надежди дотогава, докато и самата надежда умре и на нейно място се настани примирението. Почти да си забравил кое е било онова, което толкова много си искал. А после, накрая, да го получиш и да бъдеш изпълнен в равна мяра от радост и ужас. Венеция е призма. Светлината навлиза в нея бяла и я напуска в дъга от цветове. Тук всичко се променя. Аз също съм променена.

Леонора лежеше до Алесандро, поставила ръце върху голия си корем, пазейки детето вътре.

Какофонията от камбани, която се носеше из Венеция, винаги я събуждаше, макар че коренякът до нея си спеше блажено насред обичайната песен на своя град.

Не се страхувай! Островът е пълен с шумове, звуци и сладки напеви, които дават само наслада и не нараняват…

Не че тя имаше нещо против този начин на събуждане — за нея беше удоволствие да бъде извадена от съня си от камбаните, да лежи под златистия отблясък на утрото и да наблюдава извивката на гърба на Алесандро, понякога леко да докосва топлата му коса и да си мисли лениво за предстоящия ден. Ала днес мислите й се намираха в пълен хаос, докато се опитваше да осъзнае онова, което се бе случило с нея и последиците му за нейния живот. Умът й се втурна първо към практическата страна на проблема — какво ще каже на Алесандро? Ами работата й? Дали все още има такава? После се насочи към фантазиите — двамата с Алесандро прегръщат златокосо дете, докато гондолата им се плъзва под Моста на въздишките. Но каквото и да правеха мислите й, в крайна сметка се ориентираха към един аспект — подобно на ято чайки над траулер, те кръжаха самостоятелно, но при вида на издигащата се над водата мрежа, пълна с риба, винаги се спускаха заедно. И всички нейни мисли накрая се връщаха към детето в утробата й, както и към въпроса: как да съобщи на Алесандро?

Дълго време бе гледала на себе си като на „ялова“. Старомодната дума така и отказваше да напусне ума й. Тя като че ли обобщаваше всичко в тогавашния й живот — не само факта, че бе бездетна, но и усещането да си сам, изоставен. Думата „ялова“ описваше пустите, мрачни блатисти земи в стила на сестрите Бронте^[1] където нищо не растеше и никой никога не стъпваше. Нейната „яловост“ се бе превърнала в неразривна част от нея — етикет, който тя доброволно бе сложила на самата себе си. Носеше го като непосилен товар. И психиката й се бе поддала дотолкова на това самовнушение, че след „безопасния секс“ от първата им среща тя бе престанала да използва каквито и да било контрацептиви. А той, като типичен италианец, бе приел, че Леонора „има грижата“. И тя го бе потвърдила.

Но когато го казах, аз наистина си вярвах!

Тя бе дотолкова убедена, че в това отношение нищо не може да й се случи, че бе пропуснала да забележи дори класическия симптом, познат на всяка ученичка — сутрешното гадене. Отсъствието на цикъл пък бе отдала на стреса в работата и на разкритията в пресата. Ала днес вече не можеше да игнорира сигналите — признаците, които сочеха, че безплодното й тяло най-сетне носи плод. Научната страна на този феномен й беше непонятна. Можеше само да се диви на факта как с един мъж не ставаше, но с друг — веднага.

Вероятно съдбата или природата (защото Богинята има много имена) си имат начини да разберат кога човек си е намерил подходящата половинка. В крайна сметка Стивън не беше подходящ за мен, а ето че и не му беше трудно да осемени Карол!

Стивън. От седмици не се бе сещала за него. Той… те… вероятно вече имат дете. Какъв ли баща е станал? Според Леонора той често липсваше от важните моменти за детето си — вероятно за родителските срещи в бъдеще не, но за среднощните хранения — със сигурност. Но нямаше смисъл да мисли за него. Той вече бе далече от нея — и във физически, и в психически смисъл. Но Алесандро бе тук.

И той би могъл да бъде подходящият мъж за мен — усещам го!

Но как ще приеме новината? Леонора бе чела много романи и бе гледала достатъчно филми, за да знае, че класическата реакция на чужденеца е да изчезне безследно още при първото споменаване на думата „дете“. Освен това не бе в състояние да игнорира факта, че ситуацията й напомня доста на тази на майка й, а както добре знаеше, Елинор и Бруно не са имали възможността да се радват на щастлив край.

Въпреки това вчерашният ден бе почти идеален. Макар вятърът да беше студен, ниското, оранжево ноемврийско слънце грееше непрестанно, позлатявайки града, приветствайки я отново с добре дошла. Само когато бе сама дворците си слагаха други маски, а сенките започваха да я заплашват с неясни фигури и тихи стъпки. Алесандро я бе завел до водния зеленчуков пазар на Понте деи Пуньи, където търговците продаваха стоките си от лодки, подредени под моста. И докато двамата бродеха покрай канала, поглъщайки аромата на пресните портокали и изсушените гъби, или докато опипваха приличащите на синкавочерни яйца патладжани, Леонора се изпълни с невероятно задоволство и чувство за завършеност. Де да можеше той винаги да бъде до нея! Де да можеше да скъси разстоянието, което сам бе поставил между тях — не географското разстояние, наложено от обучението му, а психологическото усещане за откъсване от нея, което тя чувстваше във всеки един момент, който прекарваха заедно.

Сигурна съм, че има нещо, което го кара да се въздържа.

А сега си даваше сметка, че новината, която предстоеше да му каже, ще промени всичко. Нищо чудно дори да й струва и малкото подобие на близост, което съществуваше между тях. За да издържи на тази мисъл, тя притисна корема си още по-силно.

Сега поне вече имам теб!

Нейното дете! Поставила ръце на корема си, тя си го представи как нараства през следващите месеци. Оприличи корема си на балон, нарастващ с перфектна закръгленост, докато дъхът на живота го изпълваше все повече и повече. Венеция й бе вдъхнала нова глътка живот. Тя беше като пясъчен часовник, издуващ се, за да бележи времето, когато ще достави товара си. Движещите се пясъци, бебето, стъклото — всичко това й се струваше като един огромен, знаменателен план на съдбата. Чувстваше се едновременно силна и крехка, като самото стъкло. Всичките й някогашни надежди се събудиха — онова отдавна забравено вълнение, което си спомняше от времето, когато двамата със Стивън опитваха за първи път да си имат дете. Имена, цветове за детската стая, лицето на детето, комбиниращо черти и от двама им. А сега, дори и Алесандро да я напуснеше, тя пак щеше да си има неговото дете. Неговите черти вече бяха завинаги комбинирани с нейните.

— Нашето дете! — изрече на глас тя към корема си.

Алесандро се претърколи сънено и измърмори:

— Какво каза?

Моментът беше настъпил.

Тя се обърна към него така, че да го гледа директно в очите. Доста набъбналите й вече гърди паднаха настрани върху завивката, а по лицето й се плъзна гранка златиста коса. Докато тя отмяташе кичура си, Алесандро си каза, че никога досега не му се е виждала по-красива. Имаше чувството, че нещо я осветява отвътре — толкова лъчезарна изглеждаше. И когато той се присегна, за да я прегърне, тя го спря с думите, които трябваше да изрече. Никога не бе харесвала безчувственото изявление: „Бременна съм“, затова сега каза:

— Нося твоето дете!

По лицето му се изписа шок. Но след няколко мига на замаяност ръцете му се спуснаха към корема й и се спряха там върху нейните. После той сведе глава и тя усети милувката на меките му къдрици, когато той постави драскащата си буза върху стомаха й. Леонора почувства нещо мокро, а когато той вдигна очи към нея, тя зърна в тях сълзи. И в този момент разбра, че всичко ще бъде наред.

И наистина беше наред. Алесандро бе толкова щастлив, че започна да звъни на всичките си приятели и познати, за да се хвали, че ще има син.

— Откъде знаеш, че ще бъде момче? — смееше се щастливо Леонора.

Обаче той упорито отказваше да приеме и другата алтернатива, отсичайки кратко и ясно:

— Просто знам!

Тя се опита да го подкачи, че е типичен италианец, обаче той не й се върза и само заяви:

— Не, скъпа, не ме разбра! Няма да я обичам по-малко, ако е момиче, но сега просто знам, че е момче!

И толкова. Категорично отказа да промени мнението си.

През останалата част от сутринта се отнасяше с нея като крехкото стъкло от нейната метафора — подаваше й вода, поднасяше й стола, автоматично грабваше от ръцете й и най-малкия товар. Тя го подкачаше, но единствено от облекчение и щастие.

И въпреки това…

Ето че твърде скоро него вече го нямаше. Днес беше официален почивен ден — понеделникът след неделята на Празника на мъртвите, но утре курсът му продължаваше. Трябваше да се върне във Виченца още този следобед, за да си подготви уроците за утрешния ден. Докато си тръгваше от апартамента й, той я целуна много по-нежно от друг път, но въпреки милото му отношение Леонора не можеше да не си представи самотната седмица, която й предстоеше. А после, когато той заеме поста си във Венеция, тогава какво следва?

Не смея да го попитам.

Леонора се опита да си намери разни задачи из къщата, за да не мисли за него, но след като така и не успя да свърши нищо, реши да отиде до библиотека „Сансовиниана“, за да направи някои проучвания за Корадино. Защото утре трябваше да се върне във форначе и да се изправи срещу гнева на Аделино относно провалената му кампания. А сега и тази новина…

А после какво?

Държеше да бъде искрена към самата себе си. Въпреки голямата си радост Алесандро не спомена нищо за бъдещи планове. Говореше единствено за детето. И макар Леонора да не очакваше чак викторианско предложение за брак, не можеше да не отчете като странен факта, че той нито веднъж не спомена за намерения да се пренесе при нея.

Докато прекосяваше площада пред дома си, тя отново усети как градът започва да я отхвърля. Усещаше как и любовникът й, и професията й й се изплъзват и над нея се спуска студената и пуста венецианска зима. Замисли се за туристите и пътешествениците, за търсачите на удоволствия и ядящите лотоси, които вече бяха заминали оттук. Те никога не бяха виждали града такъв. Този негов облик бе познат единствено на местните жители. Мрачните очи, старите камъни и пустотата. Обаче тя вдигна високо глава и се концентрира единствено върху мисълта за детето си.

Трябва да науча истината за Корадино, преди детето да се роди! Преди да се обърна към бъдещето си, трябва да се помиря с миналото си! Защото Корадино е миналото и на това дете!