Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (89)

89.

Бил Стенсет се вслуша в плътния тътен на мощните газови турбини на ледоразбивача и кимна на кормчията на „Нарвал“ да потегля. Големият кораб започна бавно да си пробива път през леда, а Стенсет излезе на замръзналия мостик и даде приятелски сигнал на „Санта Фе“, която още стоеше сред леда наблизо. Изправеният до люка капитан Камбъл му отговори, после се прибра да даде нареждания подводницата да се отправи към дълбините.

„Оток“ проби леда до „Блъдхаунд“ и големият кран я вдигна на задната палуба. В неотоплен склад под нея вече лежаха труповете на Клей Зак и наемниците му, завити с брезент.

Една бяла мечка наблюдаваше действията на хората от едно възвишение. Същата, която Джордино насмалко да събуди. Изправи се, изгледа ледоразбивача с досада, после се обърна и тръгна да си търси храна.

Скоро ледоразбивачът излезе в открито море и пое на запад. „Санта Фе“ го следваше невидима. Стенсет изобщо не подозираше, че докато напускаха канадските води, ги придружаваха още три американски подводници, а наблюдаващи самолети летяха високо в небето.

Мърдок и Стенсет се радваха на управлението на новия си кораб. Моряците от „Нарвал“ и „Полярна зора“ се справяха чудесно. Екипажът на ледоразбивача беше заключен под палубата и охраняван бдително от тюлените на „Санта Фе“ и командосите на Рик Роман.

Щом излязоха в открити води, Стенсет отиде при Пит, Джордино и Далгрен и още от вратата попита:

— Та ще ми кажете ли най-после какво пише в дневника на „Еребус“, или ще продължавате да ме измъчвате?

— Капитанът е прав — отсече Джордино. — Казвай, всички искаме да го чуем.

Пит сведе поглед към тома пред себе си. Дневникът на „Еребус“ не се бе повредил особено при експлозията на черния барут, само кожената подвързия с релеф на земното кълбо отпред беше леко обгорена.

Пит — превързаният му крак бе изпънат върху един сгъваем стол — бавно отвори на първата страница.

— Ще ни държиш в напрежение, така ли? — обади се Стенсет.

— Дай по същество, шефе — помоли Далгрен.

— Знаех си, че трябва да си седя с дневника в каютата — промърмори Пит.

После, под любопитните погледи на другите и прекъсван от безкрайните им въпроси, преразказа сбито съдържанието на дневника и отвори на последната бележка.

— „21 април 1848 година — зачете и им направи знак да млъкнат. — С голямо съжаление днес трябва да напусна «Еребус». Една част от екипажа все още е в маниакално състояние и представлява заплаха и за офицерите, и за останалите моряци. Подозирам, че се дължи на твърдото сребро, макар да не знам защо. С единайсет здрави мъже ще се отправя към «Терор» и там ще изчакаме пролетното размразяване. Дано Всевишният се смили над нас и над заболелите, които изоставяме. Капитан Джеймс Фицджеймс“.

— Твърдото сребро — повтори Джордино. — Това трябва да рутеният.

— Но защо би трябвало да подлуди хората? — зачуди се Далгрен.

— Няма никаква причина — отвърна Пит, — макар че един стар търсач ми разказа подобна история, за която обвинили рутения. Екипажът на „Еребус“ е страдал от отравяне с олово и ботулизъм вследствие на консервираните храни плюс скорбута, премръзванията и изпитанията от трите зими, прекарани на леда. Може да е било просто натрупване на фактори.

— Изглежда, е направил неподходящия избор, като е напуснал кораба — замислено каза Джордино.

— Така е — съгласи се Пит. — „Терор“ е бил смазан от леда и навярно са решили, че такава ще е съдбата и на „Еребус“, така че лесно може да се разберат основанията им да слязат на брега. Но „Еребус“ някак е останал заклещен в леда и по някое време явно е бил изхвърлен на сушата.

Върна се към дневника и прочете на глас записките от предишните седмици и месеци. Дневникът описваше покъртителна история: Фицджеймс описваше с вълнуващи подробности злополучния опит на Франклин да прекоси пролива Виктория в последните летни дни на 1846 година и как времето бързо се разваля и двата кораба се озовават заклещени в леда далече от сушата. С идването на втората арктическа зима Франклин се разболява и умира. Тъкмо по това време признаците на лудост започват да се проявяват у някои членове на екипажа. Любопитно, но на кораба побратим „Терор“ тези признаци отсъстват. Лудостта и неадекватното поведение сред екипажа на „Еребус“ нарастват и стигат дотам, че Фицджеймс е принуден да отведе останалите си здрави хора на „Терор“.

По-ранните записки в дневника бяха всекидневни и безинтересни и Пит пропусна някои страници, докато не попадна на по-дълга бележка, в която се говореше за твърдото сребро.

— Мисля, че тук се обяснява — тихо отбеляза той и всички го загледаха в очакване.

„27 август 1845 година. Координати 74,36,212 север, 92,17,432 запад. До остров Девън. Морето е спокойно, с парчета кръгъл лед, западен вятър със скорост пет възела. Пресичаме пролива Ланкастър пред «Терор». В 9 часа дежурният засича друг плавателен съд. В 11,00 часа ни приближава китоловният кораб «Гъвърнес Сара» от Кейптаун, Южна Африка, с капитан Емлин Браун. Браун съобщава, че съдът му е бил повреден от леда и е бил принуден да остане в пролива за няколко седмици, но вече е възстановен. Екипажът изпитва остър недостиг от провизии. Доставяме им един контейнер с брашно, двайсет килограма осолено свинско, малко консерви и 1/4 буре ром. Забелязваме, че много хора от екипажа на ГС се държат странно. В благодарност за провизиите капитан Браун ни подарява десет торби «твърдо сребро». Това е необикновена руда, добивана в Южна Африка, за която Браун твърди, че притежава отлични качества за поддържане на топлината. Екипажът на кораба е започнал да нагрява кофи с нея върху печката в камбуза.

Утре тръгваме към пролива Бароу.“

Пит спря, после бавно вдигна глава. По лицата на хората около него се четеше разочарование. Джордино заговори първи:

— Южна Африка… Чувалът от зебло, който открихме в склада. На него пишеше Бушвелд, Южна Африка. За съжаление това подкрепя разказа.

— Възможно е в Южна Африка все още да добиват рудата — допусна Далгрен.

Пит поклати глава.

— Не. Това е една от мините, проверени от Йегър. Общо взето е изчерпана преди четиридесет години.

— Значи в Арктика не е останал никакъв рутений — заключи Стенсет.

— Не е — съгласи се Пит и затвори дневника като победен човек. — Също като Франклин, и ние тръгнахме по студен и смъртоносен път за никъде.