Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (70)

69.

Когато получиха краткото съобщение от Далгрен, че „Нарвал“ напуска позицията си, Пит и Джордино още оглеждаха корабната камбана.

Разкритието, че потъналият кораб е „Терор“, всъщност донесе на Пит известно облекчение. След като нямаше никакви свидетелства, че на борда има рутений, все още имаше някаква надежда. Инуитите би трябвало да са получили рудата от „Еребус“ и навярно само на него можеше да се открие тайната на редкия минерал. Оставаше неразрешен въпросът къде е свършил пътя си „Еребус“. Пит знаеше, че двата кораба са изоставени едновременно, така че бе възможно и да са потънали близо един до друг. Беше сигурен, че ако разширят обсега на търсене, ще открият и втория кораб.

— „Блъдхаунд“ до „Нарвал“, започваме изкачването — предаде по радиото Джордино. — Как сте там горе?

— В момента потегляме. Ще се свържа с вас след малко. Край.

Това бяха последните думи, които чуха от Далгрен. Но вече беше време да изплуват. Пит изключи външните светлини и сензорите, за да пести енергия, а Джордино изключи бордовите компютри, отпусна се в седалката, скръсти ръце, затвори очи и измърмори:

— Събуди ме, когато дойде време да отворим люка за свеж въздух.

— Ще се погрижа и Джак да е приготвил пантофите и вестника до леглото ти.

Пит отново провери акумулаторите. Имаше достатъчен запас за животоподдържащите системи и за помпите за баласта, но за почти нищо друго. С нежелание затвори уредите за изтласкване, защото знаеше, че така ще станат жертва на силните течения, докато се изкачват. За самостоятелно изкачване върху платформата за влизане под водата не можеше и дума да става, тъй като течението щеше да ги е отнесло на два-три километра, когато изплават. И то само ако „Нарвал“ се е върнал на мястото си.

Пит изключи още няколко уреда и се загледа в черната бездна отвъд люка. Изведнъж от радиото проехтя уплашен вик:

— „Блъдхаунд“…

Последва пълно мълчание. Въпреки многото им опити нито едно от излъчванията към „Нарвал“ не получи отговор.

— Може да сме изгубили сигнала заради някаква термична аномалия във водата — пробва да даде обяснение Джордино.

— Или пък импулсният им предавател се е повредил, когато са потегляли — намисли друг вариант Пит.

Разбира се, те измисляха извинения, за да не признаят истината, която подозираха — че „Нарвал“ е загазил сериозно. Джордино продължи да опитва с радио повикванията, но отговор нямаше. А те двамата бяха абсолютно безсилни да предприемат каквото и да е.

Пит погледна дълбокомера и се зачуди дали някой не ги е вързал за дъното — откакто бяха приели последното обаждане, скоростта на издигането им бе намаляла чувствително… или Пит си мислеше така. Опита се да не гледа уреда, защото знаеше, че колкото повече се взира в него, толкова по-бавно се движи стрелката. Затвори очи и се помъчи да си представи затрудненията, които срещаше „Нарвал“, докато Джордино старателно продължаваше да мъчи радиото.

Когато накрая отвори очи, видя, че вече са на малко повече от трийсет метра от повърхността. След няколко минути се разлюляха сред вълните, обградени от мехурчета и пяна. Пит включи външните светлини, но те просто се отразиха от заобиколилата ги мъгла. Радиото продължаваше да мълчи.

Сами сред студените вълни, Пит и Джордино разбраха, че се е случило най-лошото. „Нарвал“ го нямаше.