Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (4)

3.

Охранителят пред Белия дом на входа откъм Пенсилвания Авеню гледаше с учудване човека, който се приближаваше по тротоара. Беше нисък, но ходеше напето, с изпъчени гърди и вирнат нос, с вид на голям началник. Имаше огненочервена коса и козя брадичка и на охранителя му се стори, че прилича на петле, тръгнало към курника. Но не видът и поведението привличаха най-силно вниманието, а голямата пура, която стърчеше от устата му.

— Чарли, това не е ли вицепрезидентът? — обърна се той към другаря си в кабинката. Колегата му обаче говореше по телефона и не го чу.

Междувременно човекът се приближи до площадката отпред и каза с твърд глас:

— Добър вечер. Имам среща с президента в осем часа.

— Ще ми покажете ли документите си? — притеснено попита охранителят.

— Никога не нося такива глупости — отвърна дребничкият човек и извади пурата от устата си. — Казвам се Сандекър.

— Добре, сър. Но все пак ми трябват някакви документи — настоя охранителят и се изчерви.

Сандекър го изгледа неприязнено, но после омекна.

— Ясно ми е, че си гледаш работата, момче. По-добре звънни на началника на кабинета Мийд и му кажи, че съм на входа.

Преди обърканият пазач да отговори, колегата му показа глава от къщичката на охраната и каза:

— Добър вечер, господин вицепрезидент. Пак среща с президента късно вечерта, а?

— Добър вечер, Чарли — отговори Сандекър. — Ами да. Както е тръгнало, можем да разговаряме спокойно само по това време.

— Защо не влизате?

Сандекър пристъпи напред, но спря.

— Виждам, че имате нов човек на тази работа. — Обърна се към онемелия пазач, който го беше спрял, и стисна ръката му. — Продължавай все така, момче. — После тръгна полека към Белия дом.

Макар да беше изградил кариерата си почти изцяло в столицата, Джеймс Сандекър никога не се бе водил част от изисканото общество. Беше пенсиониран адмирал и бе широко известен с възгрубия начин, по който дълги години бе ръководил Националната агенция за морско и подводно дело. Искрено се изненада, когато президентът го покани да замени избрания му вицепрезидент, починал по време на работа. Макар да нямаше и една политическа молекула в тялото си, Сандекър знаеше, че би могъл да е много надежден защитник на каузата на околната среда и океаните, към която отдавна имаше слабост, и затова с готовност прие предложението.

Като вицепрезидент Сандекър направи всичко възможно да избегне бюрократичната администрация около поста си. Непрекъснато дразнеше полагащия му се екип от тайните служби с това, че бягаше от тях, когато му хрумне. Беше маниак на тема физкултура и често тичаше съвсем сам в парка. Работеше в сградата Айзенхауер вместо в полагащия му се кабинет в Западното крило, тъй като всячески отбягваше политическите клюки около властта. Дори при лошо време обичаше да ходи пеша по Пенсилвания Авеню, когато имаше срещи в Белия дом; предпочиташе да подиша чист въздух, вместо да минава през подземния тунел между двете сгради. При хубаво време често тръгваше за Капитолия пеша за огромен ужас на агентите на Сикрет Сървис, които бяха задължени да го следват.

След като премина още една проверка при входа на западното крило, Сандекър, придружаван от служител на Белия дом, пое към Овалния кабинет. Влезе през северозападната врата, мина по синия килим и седна срещу президента. Погледна го и потръпна вътрешно.

Президентът Гарнър Уорд изглеждаше ужасно. Независимият кандидат от Монтана, който на вид и по характер донякъде приличаше на Теди Рузвелт, изглеждаше като че ли не е спал цяла седмица. Под зачервените му очи имаше торбички, лицето му беше посивяло и отпуснато. Взря се в Сандекър мрачно, което също беше нетипично за него.

— Гарнър, ти май съвсем си престанал да спиш напоследък — каза Сандекър загрижено.

— Няма как — уморено въздъхна президентът. — Положението ни в момента е ужасно.

— Разбрах, че бензинът върви към десет долара за галон. Поредната петролна криза се усеща и тук.

Страната беше изправена пред още един неочакван поврат в цените на петрола. Иран наскоро бе спрял целия си износ на нефт в отговор на санкциите от страна на Запада, а стачките в Нигерия намалиха износа от Африка почти до нула. Още по-лошо за САЩ беше спирането на всички петролни доставки от Венесуела, предизвикано от непоследователния президент на страната. Цената на бензина и на останалите горива нарасна повсеместно и снабдяването ставаше нередовно.

— То само това да беше. — Президентът махна с ръка и побутна едно писмо към Сандекър. — Това е от канадския министър-председател — продължи Уорд. — По силата на закон за ограничаване на парниковите газове, приет от парламента им, канадското правителство е започнало да закрива петролните си операции по поречието на Атабаска. Министър-председателят със съжаление ни съобщава, че всички петролни доставки за САЩ ще бъдат спрени, докато кризата с водородните емисии не бъде преодоляна.

Сандекър прочете писмото и поклати глава.

— Доставките от Атабаска са около петнайсет процента от петролния ни внос. Това не е голям удар върху икономиката си.

Последното увеличение на цените вече се усещаше из цялата страна. Стотици хора в Североизтока измряха при голямото застудяване през зимата, когато газьолът им за отопление се изчерпа. Самолетните фирми, компаниите за автомобилни превози и свързаните с тях транспортни услуги бяха пред прага на банкрута, а стотици хиляди работници от други промишлени отрасли вече бяха съкратени. Цялата икономика беше изправена пред рухване, а правителството, неспособно да подобри условията, беше станало обект на злостни нападки.

— Не е нужно да се сърдим на канадците — съгласи се президентът. — Затварянето на обектите около Атабаска всъщност е доста благороден жест, като се имат предвид данните за засилващото се глобално затопляне.

— Да. Току-що получих доклад от Националната агенция за морско и подводно дело за океанските температури. Затоплянето обхваща моретата много по-бързо, отколкото се предвиждаше, като равнището им същевременно се повишава. Изглежда, нищо не може да спре разтапянето на полярните ледени шапки. А повишаването на морското равнище ще предизвика глобални катаклизми, каквито трудно можем да си представим.

— Като че ли нямаме достатъчно проблеми и сега — промърмори президентът. — А и не е само това. Изправени сме пред потенциално опустошителни икономически последствия. Глобалната кампания срещу употребата на въглища също набира сили. Много страни вече сериозно възнамеряват да обявят бойкот на американските и китайските стоки, ако не престанем да използваме въглища.

— Проблемът е — въздъхна Сандекър, — че топлоелектрическите централи са най-големият източник за парникови газови емисии… и осигуряват половината от необходимото ни електричество. Освен това ние разполагаме с най-големите запаси от въглища в света. Дилемата, пред която стоим, е наистина болезнена.

— Не съм сигурен, че нацията ни би устояла икономически при един международен бойкот — въздъхна президентът, облегна се в стола си и разтри слепоочията си. — Страхувам се, Джим, че сме достигнали преломен момент по отношение и на икономиката, и на околната среда. Ако не вземем нужните мерки, ни предстоят сериозни бедствия.

Нещата очевидно се влошаваха и Сандекър ясно виждаше, че това се отразява зле на президента.

— Време е за нелеки решения — съгласи се той. И като съжали първия човек в държавата, когото смяташе за близък приятел, добави: — Но не е по силите ти да ги вземеш сам, Гарнър.

В уморените очи на президента изведнъж просветна гневно пламъче.

— Може би не е. Пък и защо да се захващам? От десетина години очаквахме това да се случи, но никой не си мръдна и пръста да направи нещо. Предишните правителства гледаха главно как да подпомогнат петролните компании и подхвърляха трохи за проучванията по възобновяемите енергийни източници. Същото се отнася и до глобалното затопляне. Конгресът с прекалено усърдие защитаваше въгледобивната промишленост, без да го е грижа, че тъкмо тя постила пътя за бъдещото унищожение на планетата. Всички знаеха, че икономическата ни зависимост от чуждестранния петрол някой ден ще ни излезе през носа. И ето че този ден дойде.

— За това, че предшествениците ни бяха недалновидни, спор няма — съгласи се Сандекър. — Вашингтон никога не е бил град на смелите. Длъжни сме обаче пред американския народ да поправим грешките им, доколкото това е възможно.

— Американският народ — с болка в гласа повтори президентът. — И какво би трябвало да му кажа сега? Извинявайте, но си бяхме заровили главите в пясъка. Извинявайте, но сега сме изправени пред жесток недостиг на гориво, хиперинфлация, зашеметяваща безработица и икономическа депресия. А… извинявайте също, че останалата част от света иска да не горим повече въглища, така че ви изключваме и осветлението.

Отпусна се в стола си, взря се в стената с празен поглед и добави:

— Не мога да им предложа чудо.

След дълго мълчание Сандекър каза тихо:

— Не е нужно да им предлагаш чудо, а просто да споделиш болката им. Ще е горчив хап, но ще се наложи да вземем решение да се пренасочим към друг, непетролен енергиен източник. Обществеността може и да бъде гъвкава, ако въпросът е важен. Постави нещата пред хората, Гарнър, и те ще застанат рамо до рамо с нас, ще приемат жертвите, които им предстоят.

— Може би — съгласи се унило президентът. — Но дали ще застанат до нас и когато разберат, че е станало прекалено късно?