Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (9)

8.

Мичъл Гоайет пресуши кристалната чаша шампанско „Крюг Кло дю Мезнил“ с явно удоволствие и я остави върху масичката наблизо тъкмо когато покривът на палатката започна да се къдри от перките на пристигащия хеликоптер.

— Моля за внимание, господа — каза той с дълбокия си глас. — Това трябва да е министър-председателят. — Отдели се от малката група провинциални политици, излезе от палатката и тръгна към хеликоптерната площадка.

Гоайет беше едър и внушителен и се държеше изискано, на границата с превзетото. С раздалечените си очи, пригладената назад с брилянтин коса и постоянната си усмивка имаше излъчването на глиган. При все това се движеше плавно, почти грациозно, което противоречеше на явната му арогантност. Имаше излъчването на човек, натрупал богатството си с ум, измами и сплашване на опонентите.

Макар да не беше герой от история, в която беднякът става богаташ, Гоайет бе успял да превърне семейното си наследство в малко богатство, когато една енергийна компания плати висока цена за земя, която да се използва за водноелектрически проект. Гоайет предвидливо успя да договори процент от енергийните приходи срещу земята, като правилно предвиди нарастването на нуждите от енергия на процъфтяващия Ванкувър, пусна в ход редица капиталовложения, закупи права за минералната и дърводобивната промишленост, за топлинни енергийни източници, дори закупи собствени топлоелектрически станции. Чрез мощна рекламна кампания, насочена към алтернативните енергийни източници, си изгради име на човек, подкрепян в делата си от правителството. И тъй като капиталите му бяха предимно частни, малцина знаеха колко точно природен газ, въглища и петрол притежава, както и за пълното лицемерие на внимателно изградения му обществен образ.

Вертолетът „Сикорски S-76“ се завъртя отгоре, после опря колелата си в кръглата хеликоптерна площадка. Двата двигателя спряха и помощник-пилотът излезе и отвори страничната врата за пътниците. Един нисък човек с лъскава сребриста коса слезе и наведен тръгна под въртящите се перки; последваха го двама помощници.

— Господин премиер, добре дошли в Китимат и новото ни предприятие „Тера Грийн“ — поздрави го Гоайет със свръхширока усмивка. — Как мина полетът?

— Хм, машината е чудесна. А и дъждът спря, така че можахме да се порадваме на гледката. — Канадският министър-председател Барет, фин човек, изградил се до голяма степен сам, разтърси ръката на Гоайет. — Радвам се, че се виждаме отново, Мич. И благодаря за превоза. Не знаех, че си похитил и един от министрите в собствения ми кабинет.

И кимна към оплешивяващия човек с посърнал поглед, който тъкмо слизаше от вертолета.

— Министърът на природните ресурси Джеймсън изигра важна роля за легализацията на предприятието ни тук — лъчезарно съобщи Гоайет и се обърна към Джеймсън. — Добре дошли на завършения продукт.

Министърът не беше така възторжен и с малко принудена усмивка отвърна:

— Радвам се, че предприятието е влязло в строя.

— Първото от много, с ваша помощ. — Гоайет се обърна към премиера и му намигна.

— Да, директорът по планирането на вашата фирма ми каза, че вече сте започнали нов обект в Ню Брънзуик. — Барет кимна към вертолета.

— Директорът по планирането ли? — попита объркано Гоайет, проследи погледа на министър-председателя и се обърна към вертолета. Още един човек слезе от него, вдигна ръце към небето, присви очи срещу слънцето и прокара длани по късата си коса. Макар да отговаряше на всички изисквания за облекло на високопоставен служител, шитият по поръчка син костюм не прикриваше атлетичната му фигура. Гоайет едва не зяпна от учудване, когато човекът се приближи.

— Господин Гоайет — със самодоволна усмивка каза мъжът със синия костюм. — Разполагам с документ за отнемане на правата ви върху собствеността във Ванкувър, който трябва да подпишете. — И за по-голям ефект дори потупа кожената папка, която носеше.

— Чудесно — изпухтя Гоайет и хвърли поглед към наетия си охранител, който стоеше до частния му вертолет. — Защо не ме изчакате в кабинета на директора? След малко ще ви обърна внимание.

После покани премиера в бялата палатка. На фона на пиеси, изпълнявани от струнен квартет, поднесоха вина и ордьоври, след което Гоайет поведе високопоставените лица към входа на предприятието. Един инженер с лице на клоун, който се представи като мениджър на завода, пое групата, за да направят кратка обиколка. Огледаха две големи помпени станции, след което мениджърът им показа няколко огромни резервоара, частично прикрити от боровете.

— Въглеродният двуокис се изпомпва като течност от Албърта и се складира в резервоарите — обясни мениджърът. — После под налягане се вкарва в земята под нас. Тук е изкопан осемстотинметров кладенец, първоначално през твърд слой скала, после през по-шуплест седиментен слой, изпълнен със солена вода. Това е най-добрата възможна геологична среда за задържане на въглеродния двуокис: тя на практика не позволява никакво изтичане на повърхността.

— А какво ще стане, ако има земетресение? — попита премиерът.

— Тук сме на повече от петдесет километра от най-близката позната сеизмична линия, така че не е особено вероятно да ни сполети силен трус. А дълбочините, на които складираме продукта си, фактически изключват всяка възможност той да бъде освободен по геологически причини.

— Каква част от произвеждания в рафинериите на Атабаска въглероден двуокис обработваме тук?

— Доста незначителна, за съжаление. Трябва ни повече техника, за да поемем целия продукт от петролните залежи в пясъците и да го обработим.

Гоайет наблегна на нуждата от въвеждане на сериозна търговска политика за продукта:

— Както знаете, върху петролното производство в Албърта бяха наложени сериозни ограничения заради по-строгите закони за въглеродните емисии. Новите правила ще се отразят особено зле върху електростанциите в Изтока, които се захранват от въглища. Икономическите последствия за цялата страна ще са значителни. Но в момента вие стоите върху решението на проблема. Вече сме открили в района още места, подходящи за преработка на въглерод. Нужна ни е единствено помощта ви, за да продължим развитието им.

— Може и така да е — сухо каза премиерът, — но лично на мен не ми допада идеята крайбрежието на Британска Колумбия да се превърне в сметище за промишлените отпадъци на Албърта. — Беше израсъл във Ванкувър и все още споделяше гордостта на местните жители от провинцията.

— Не бива да се забравя данъкът, който Британска Колумбия налага върху всеки метричен тон прехвърлян през границата въглерод, част от който се връща във федералната хазна. Фактът е, че по този начин провинцията си осигурява безопасна печалба. Освен това може би сте обърнали внимание на пристанищните ни съоръжения. — Гоайет посочи една голяма сграда на отсрещния бряг на заливчето. Разполагаме с над сто и петдесет метров покрит док, където да приемаме танкерите с втечнения въглероден двуокис. Превозът вече е започнал и възнамерявам да ви покажа, че сме в състояние да обработваме въглеродните отпадъци от Ванкувър паралелно с дърводобивната и минната промишленост по крайбрежието. Ако ни позволите да построим такива предприятия из цялата страна, ще можем да поемем голяма част от националните квоти. А ако се вземат предвид допълнителните възможности на крайбрежните ни предприятия, ще можем да поемаме и американски и китайски въглерод, при това с добра печалба.

Очите на политика светнаха, когато чу за възможността в държавната хазна да влязат допълнителни постъпления, но все пак той попита:

— А може ли да се каже, че технологията е напълно безопасна?

— Тук не става въпрос за ядрени отпадъци, сър. Това предприятие е изпълнено като прототип и работи безупречно вече няколко седмици. Господин премиер, в тази инициатива не може да има загуба. Аз строя и обслужвам заводите, осигурявам и безопасността им. Правителството трябва само да ми разреши да започна, а после да получи своя дял.

— Остава ли достатъчно и за вас?

— Ще се оправя. — Гоайет се ухили като хиена. — От вас и от министъра на ресурсите ми е нужно единствено продължение на разрешителното да използвам обекта и тръбопровода. И това няма да ни затрудни, нали, министър Джеймсън?

Джеймсън го погледна като бито куче и отвърна:

— Не мисля, че ще са намерят много неща, които да сложат край на доверието помежду ни.

— Добре тогава — отсече Барет. — Изпратете ми предложенията си и ще ги обсъдя със съветниците си. А сега има ли още малко от това хубаво шампанско?

Когато групата се отправи обратно към мокрия бюфет, Гоайет задържа министъра на ресурсите малко назад и каза:

— Надявам се, че си получил благополучно беемвето. — Този път се усмихваше като акула.

— Щедър подарък, който достави огромно удоволствие на жена ми. Бих предпочел обаче бъдещите компенсации да не бият толкова на очи.

— Не се безпокой. Вноските за твоя дял към офшорния тръст вече са направени.

— А какви са тези глупости за строеж на нови предприятия по крайбрежието? И двамата знаем, че на геологията тук не може да се разчита. Така нареченият ти втечнител ще достигне пълния си капацитет за броени месеци.

— Обектът ще е в експлоатация неопределено дълго време — наставнически заяви Гоайет. — Проблемът с капацитета е разрешен. Докато изпращаш на инспекция същия екип геолози, няма да имаме проблеми с плановете за разширение по крайбрежието. Главният геолог любезно се съгласи да преразгледа заключенията си срещу минимално заплащане. — И пак се захили.

Джеймсън се намръщи. Беше наясно, че корупцията във ведомството му се вихри далече отвъд до̀сега на собствените му нечисти ръце. Така и не можеше да си спомни коя точно беше сутринта, когато се събуди и си даде сметка, че Гоайет всъщност го притежава. Беше преди няколко години. Двамата се бяха срещнали на хокеен мач по времето, когато Джеймсън за първи път беше внесъл кандидатурата си за място в парламента и реши, че в лицето на Гоайет е попаднал на заможен доброжелател, който споделя собствените му прогресивни виждания за бъдещето на страната. Даренията за политическите кампании нарастваха паралелно с кариерата на Джеймсън, но в един момент, без да се усети, той бе изпуснал контрола. Приносите към кампаниите ставаха все по-често безплатни пътувания със самолет и подарени ваканции и накрая се превърнаха в явни парични подкупи. Амбициозен по сърце, със съпруга и четири деца, които да издържа със заплата на държавен служител, Джеймсън приемаше парите, без да се замисли, като си внушаваше, че нещата, за които подкрепя Гоайет, са справедливи. Едва когато стана министър на ресурсите обаче той видя и другата страна на Гоайет. Общественото мнение, че той е защитник на околната среда, беше само хитро измислена фасада и прикриваше истинската същност на Гоайет — жаден за пари мегаломан. Зад всяка вятърна електростанция, която откриваше под водопада от обществени овации, той експлоатираше пет-шест ТЕЦ-а, чийто действителен собственик често се губеше сред подробностите на корпоративните субсидии. Лъжливи искове за минни права, подправени данни за околната среда и преки федерални помощи на предприятията на Гоайет — всичко това минаваше с парафа на министъра. Подкупите в отплата бяха несекващи и щедри. Джеймсън успя да си купи елегантна къща в един от най-изисканите квартали на Отава Рокклиф Парк и да събере повече от достатъчно пари, за да изпрати децата си да учат в най-най-скъпите училища. И все пак никога не бе смятал да изпусне нещата чак толкова, макар сега да му беше ясно, че не може да се измъкне.

— Нямам представа дали ще мога да поддържам тези неща още дълго — уморено призна той на Гоайет.

— Ще ги поддържаш толкова дълго, колкото ми е нужно — отсече Гоайет и очите му станаха студени като лед. — Освен ако не искаш да прекараш остатъка от дните си в затвора Кингстън.

Джеймсън клюмна, въздъхна и кимна. Уверен в покорността му, Гоайет се усмихна и посочи палатката.

— Хайде. Ела да отидем при премиера и да пием за богатствата, които ще получим с негова помощ.