Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (85)

85.

Примигващият фенер осветяваше голяма подвързана с кожа книга на масата пред Зак. До нея беше струпана купчинка стъклени плочки с големината на пощенски картички. На няколко сантиметра от дясната му ръка беше глокът му.

— Наистина чудесен кораб — каза Зак. — С много богат архив.

— „Еребус“ вероятно е първият кораб, минал през Северозападния проход, Клей — отвърна Пит.

Като чу името си, Зак повдигна вежда.

— Виждам, че си подготвил домашното си. Което всъщност няма защо да ме учудва. Казват, че си доста начетен. И доста голям инат в преследването.

Пит се взря в Зак. Не можеше да си прости, че не е взел старинния пистолет кремъклия. С ранената си ръка и без оръжие беше почти безпомощен пред убиеца. Може би — ако спечелеше малко време — Джордино щеше да дойде да го потърси с ловната пушка в ръка.

— Трябва да призная, че за Клей Зак знам само колко обича да убива невинни хора — отвърна Пит.

— Не че чак обичам. Бихме могли да го наречем необходимост на бизнеса.

— И какъв точно е бизнесът ти, който се нуждае от рутений на всяка цена?

Зак се усмихна студено.

— За мен той не е нищо повече от лъскав метал. Но струва доста повече за работодателя ми. А и явно е от стратегическо значение за твоята страна. Ако някой успее да не допусне рутения да подхрани фабриките ви за изкуствена фотосинтеза, работодателят ми ще продължи да е много богат човек. Ако пък съумее да поеме доставките на рутений изцяло в свои ръце, ще стане дори още по-богат.

— Мичъл Гоайет има повече пари, отколкото би могъл да се надява да изхарчи. И все пак патологичната му алчност е по-силна от потенциалната полза за милиони хора по света.

— Сантименталност, така ли? — засмя се Зак. — Сигурен признак за слабост.

Пит се мъчеше да спечели време. Зак, изглежда, не се интересуваше от това, че стрелбата горе е престанала. Може би смяташе, че Джордино е убит.

— Жалко, че тази история с рутения е само мит — каза Пит. — Изглежда, усилията ни са отишли нахалост.

— Претърси ли кораба?

Пит кимна.

— Да. Няма нищо.

— Умозаключението, че инуитската руда е дошла от кораб, изглежда логично. Ти как мислиш? Самият аз пък потърсих мина на острова.

— Записките, които не си откраднал, показват, че са наричали рудата черна коблуна. Името и датата наистина съвпадат с кораба на Франклин „Еребус“, но аз съм направил погрешната връзка — излъга Пит.

— О, да, онази нещастна миньорска кооперация. Те явно са получили всичкия рутений, който е бил на борда. А той наистина е бил тук — добави и погледна втренчено Пит.

После взе една от стъклените плочки и я плъзна по масата. Пит я вдигна и я огледа на светлината на фенера. Беше дагеротип, прародителят на фотографията, при който образът се запечатва върху излъскана сребърна повърхност, а после се покрива със стъкло за предпазване. Пърлмутър беше споменал, че Франклин е носел дагеротипна камера на експедицията. На откритата плочка се виждаха моряци, които качваха на „Еребус“ тежки торби — издути и като че ли пълни с камъни. Зад кораба се виждаше покрит със сняг терен, т.е. рудата бе натоварена някъде в Арктика.

— Така че ти си бил прав в предположението си — заключи Зак. — Рудата е била на борда. Остава въпросът къде е добита.

Чукна с пръст кожената книга пред себе си.

— Капитанът е бил така любезен да остави корабния дневник на борда — продължи самодоволно. — В него трябва да е записан източникът на рутения. Колко мислиш, че струва тази книга, господин Пит? Един милиард долара?

Пит поклати глава.

— Не струва колкото живота на хората, които умряха заради това.

— Или на хората, на които им предстои да умрат — добави Зак с язвителна усмивка.

Изведнъж отвън се чуха изстрели. Бяха далечни обаче, пък и Джордино от палубата не отвръщаше на огъня. Освен това звучаха по различен начин — явно се стреляше с други оръжия. Някъде на леда неизвестни участници водеха сериозна битка.

На слабата светлина на фенера Пит долови безпокойство по лицето на Зак. Нищо не се чуваше от Джордино, но решителният замисъл в главата на Пит придоби по-ясни очертания. Макар да беше отслабнал от загубата на кръв, той знаеше, че е дошъл моментът да действа. Друга възможност можеше и да не дойде.

Отстъпи малко и сниши стъклената плочка като че ли я беше огледал достатъчно. После небрежно я подхвърли към Зак… или поне се опита да изглежда небрежно. Вместо да я плъзне по масата обаче я запрати силно на няколко сантиметра над нея. Не към Зак, а към фенера със свещ в средата на масата.

Тежката плочка пръсна фенера и по масата се разхвърчаха стъкла. По-важно за Пит обаче беше, че свещта изгасна и каютата потъна в пълен мрак.

Пит се беше задвижил още преди плочката да удари фенера — бързо клекна зад масата. Но и Зак не беше глупак и веднага грабна пистолета и стреля.

Куршумът прелетя над главата на Пит, който вече бе хванал краката на масата и я буташе към Зак. Убиецът изстреля още два куршума и щом осъзна, че Пит тласка масата към него, стреля ниско, като същевременно се опита да се изправи.

Куршумите се отплеснаха от дебелия махагонов плот на масата на сантиметри от главата на Пит, който блъсна масата още по-силно.

Ръбът на плота удари Зак в кръста и го запрати обратно в стола. Върху него се посипаха и стъклените плочки. Пит продължаваше да бута правоъгълния си таран, който понесе Зак заедно със стола. След около метър задните крака на стола задраха в неравна дъска, масата преобърна Зак и той се стовари с трясък на пода, като продължаваше да стреля.

Това обаче не спря Пит. Той подложи рамо под плота, опря крака в пода и блъсна с последните си сили. Масата се наклони и затисна краката на Зак. Пит почти я беше преобърнал, когато усети пареща болка в левия крак. Зак стреляше напосоки под масата и един куршум бе уцелил Пит в бедрото. Той бързо прехвърли тежестта си върху десния крак и пак забута…

Но закъсня с частица от секундата. Зак вече се беше надигнал и блъсна масата с всички сили.

Раненият Пит нямаше стабилна опора, така че бе запратен встрани към рафтовете за книги. Стъклата се пръснаха, а тежката маса се преобърна и се стовари върху Пит. От рафтовете западаха книги, натрошени дъски и стъкла.

Зак се изправи и насочи пистолета към масата, дишаше тежко. Колкото и да напрягаше слуха си, не чуваше нищо. Откъм затрупаното тяло на Пит не идваха нито стонове, нито други звуци. Когато очите му се приспособиха към мрака, Зак видя краката на Пит — стърчаха изпод масата и не помръдваха.

Клей Зак намери опипом тежкия корабен дневник, притисна го към гърдите си и излезе в мъждиво осветения коридор.