Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (82)

82.

Щом двамата му стрелци се изправиха и откриха огън, Зак се прехвърли през перилото и изтича към предната мачта. Обърна се, но нямаше как да се прицели добре към отвора за стълбата, тъй като му пречеше висока купчина лед.

Помисли си, че ситуацията е направо абсурдна — да ги задържат хора с въоръжение отпреди век и половина. Все пак трябваше да уважава съобразителността им — качество, което определено отсъстваше у собствените му гардове. Огледа се за друг пункт, от който да открие огън, и след като не откри такъв, потърси път към вътрешността на кораба. Видя един капак, но той беше затрупан от почти половин метър лед. Вдигна глава и забеляза, че предната мачта е наклонена под странен ъгъл — една рея се беше заклещила между нея и склона и я подпираше отдясно. От натиска тежката мачта беше пробила палубата и около основата й имаше половинметров процеп.

Ако Зак беше наблюдавал престрелката, щеше да стане свидетел на смъртта на втория си стрелец и да премисли следващия си ход. Но той вече планираше три хода напред. Прибра глока в джоба си и се спусна през процепа в чернотата отдолу.

 

 

Джордино предпазливо надникна и огледа палубата. Беше тихо и нямаше никакво движение. После чу вик, отблизо, но не от кораба. Стиснал ловната пушка, той внимателно изпълзя до страничното перило и надникна надолу.

Два трупа лежаха по гръб на леда. Наемникът Уайт, първата жертва, лежеше в локва кръв, с все още отворени очи. До него беше вторият стрелец с дупка в челото, направена от куршума на Пит. Джордино забеляза и трети човек, който куцукаше към брега и викаше за помощ.

Чу зад гърба си шум, обърна се и видя Пит, който се измъкваше на палубата с пистолет в лявата ръка и преметнат през рамо мускет.

— Успяхме ли да ги разкараме? — попита Пит.

— Благодарение на отличните ти снайперистки умения — отвърна Джордино и посочи двамата убити стрелци. — Според мен заслужаваш награда за точната си стрелба днес.

Пит огледа труповете без особено съжаление. Макар да не изпитваше радост от убиването, не съжаляваше наемните убийци, да не говорим, че точно тези бяха участвали в потопяването на „Нарвал“.

— Има още обаче — отбеляза той. — Скоро ще се появят и те.

— И аз мислех същото — съгласи се Джордино. Спря поглед на окървавения ръкав на Пит и погледна разтревожено приятеля си. — Не ми се иска да оставя костите си в тая стара черупка, честно.

— Мислиш ли, че ще сме по-добре в клисурата?

— Да. Смятам, че е време да се махаме от тук. Те могат да изчакат вечерта и с по-големия си брой да ни победят или — още по-лошо — да подпалят нашата кибритена кутийка. Пък и не можем да издържим дълго с тия старовремски пушки. Те обаче вече ще са по-внимателни и предпазливи и това ще ни даде нужното време да се изкачим по хълма. Можем да вземем достатъчно муниции, за да ги спрем, ако решат да ни следват прекалено отблизо. Но да се надяваме, че ще се откажат от преследването и ще ни оставят да умрем от студ сами — добави навъсено.

— Ще ни трябва обаче още нещо — каза Пит.

— Не мога да повярвам, че още не сме го открили — захили се Джордино. — Ключът към цялата мистерия. Корабният дневник.

Пит кимна. Надяваше се, че дневникът се е запазил и че съдържанието му ще оправдае направените досега жертви.

— Ти си почини, аз ще го открия. — Джордино се изправи и пристъпи към стълбите.

— Не, аз ще отида — спря го Пит и кимна към ранената си ръка. — В моето положение ще ми е трудно да се прицелвам, ако дойдат. — Смъкна мускета от рамото си и заедно с пистолета го подаде на Джордино. — Вземи. И стреляй на месо.

После се обърна и слезе по стълбите. Малко му се виеше свят от загубата на кръв. Тръгна към кърмата и офицерските каюти. Светлината на фенерите зад него постепенно помръкна и той се изруга наум, че е забравил да вземе лампата с китова мас. Тъкмо смяташе да тръгне назад, когато забеляза в мрака напред слаба светлинка. Откъде се беше взела? Освен свещите в двата фенера и лампата с Джордино не бяха палили нищо друго.

Предпазливо се приближи до големия салон и надникна. Трепкащата светлина на свещ хвърляше дълги сенки по стените.

Клей Зак, който бе седнал на голямата маса в центъра на салона, вдигна глава и се усмихна злобно. Зъбите му блеснаха.

— Заповядайте, господин Пит. Очаквах ви.