Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (80)

79.

Клей Зак не можеше да повярва на очите си.

След като потопи кораба на Агенцията за морско и подводно дело, той обърна ледоразбивача към Островите на Кралското географско дружество и се оттегли в каютата си. Опита се да заспи, но остана неспокоен, със съсредоточено върху откриването на рутения съзнание. Когато след няколко часа се върна на мостика, нареди да поемат към Западния остров, към коригираното местоположение на мината за рутений.

Щом корабът спря, Зак прати да вдигнат геолозите от койките. В същия миг кормчията забеляза някакъв ярък предмет в края на леда и възкликна:

— Това е подводницата от изследователския кораб!

Зак бързо погледна през люка. Беше удивен: яркожълтата подводница наистина беше забита в леда вдясно от тях.

„Откъде са научили“, помисли той, без да си дава сметка, че подводницата се е озовала тук случайно. Ядоса се. Никой, освен него не притежаваше картата от миньорската кооперация за инуитския рутений. Беше унищожил изследователския кораб и се беше отправил право насам. И все пак Пит бе пристигнал тук преди него.

Капитанът на ледоразбивача, събуден от спирането на кораба, се домъкна на мостика и измърмори:

— Казах ви да се пазите от леда с този повреден нос. — И тъй като в отговор получи само недружелюбен поглед, попита: — Ще стоварите екипа геолози, така ли?

Зак не му обърна внимание, а дежурният офицер посочи през десния люк.

— Сър, на леда има двама души.

Зак огледа двамата, после видимо се отпусна, дори се засмя доволно.

— Оставете геолозите! Извикайте охраната. Веднага.

Това не беше първият случай, когато по Пит и Джордино стреляха, и те реагираха при първия гърмеж. Раздалечиха се, щом първият куршум одра леда на сантиметри от тях, и хукнаха с всички сили към вътрешността на острова. Неравният лед затрудняваше тичането, но пък заради него трябваше да се движат на зигзаг, а това ги превръщаше в по-трудни мишени. А и като се бяха разделили, принуждаваха стрелците също да разделят огъня.

Трите автомата трещяха откъм кораба и около краката на Пит и Джордино танцуваха парчета лед. Но те вече се бяха отдалечили значително и точността на стрелбата намаля.

Двамата тичаха с всички сили към увисналата над брега мъгла. Накрая сивата пелена ги покри като пелерина и стрелците от кораба вече не ги виждаха.

Задъхани, двамата се приближиха един към друг.

— Само това ни липсваше, още едно горещо приветствие в тази замръзнала пустош — изстена Джордино. От устата му излизаха облаци пара.

— Всяко нещо си има и хубава страна — задъхано отвърна Пит. — Поне за няколко секунди забравих колко е студено.

Без шапки, ръкавици и връхни дрехи двамата бяха абсолютно замръзнали. Неочакваният спринт беше засилил кръвообращението им, но лицата и ушите вече ги боляха, а пръстите им бяха почти безчувствени.

— Нещо ми казва, че нашите добре облечени нови приятели скоро ще тръгнат да ни търсят — изръмжа Джордино. — Имаш ли някаква идея накъде да бягаме?

Пит огледа бреговата линия. В разсейващата се мъгла видя отвесно било, което изглежда ставаше по-високо вляво. Вдясно обаче се снишаваше и преминаваше в друг, по-заоблен хълм.

— Трябва да се махнем от леда и снега, за да не оставяме следи. А и от по-високо ще се огледаме по-добре. Мисля, че най-добрият начин да навлезем навътре е да тръгнем вдясно.

Затичаха пак. Надигащият се вятър скоро се превърна в техен враг, защото разпръскваше прикриващата ги мъгла.

Зад първото ниско възвишение имаше стръмно пълно с лед дефиле, което не можеха да преминат, така че продължиха да тичат и да търсят следващия прорез, който би ги отвел във вътрешността.

Вятърът изгаряше лицата и ръцете им, дробовете им с мъка поемаха ледения въздух. Самото дишане се превърна в агония, но и двамата не забавяха ход. И тогава отново отекна стрелба и куршумите надупчиха леда на няколко метра зад тях.

Пит се обърна и видя, че порив на вятъра е отворил дупка в мъглата. През нея се виждаха двама души, които вървяха към тях. Зак беше разделил охранителите на три групи и ги бе насочил по брега под различен ъгъл. Двойката, изпратена на запад, беше успяла да попадне в пролука и да види двамата бягащи.

По-нагоре по брега Пит забеляза друго валмо мъгла, което се движеше към тях. Ако успееха да се опазят от огъня още минута, мъглата щеше отново да ги скрие.

— Тези типове започват да ме дразнят — задъхано изстена Джордино, докато ускоряваха ход.

— Да се надяваме и бялата мечка да мисли същото — отвърна Пит.

Още куршуми нащърбиха леда съвсем близо до тях. Стрелците жертваха точността, за да стрелят от движение, и бяха все така далече от точно попадение. Затичан към мъглата, Пит огледа възвишението вляво. Скалите пропадаха в поредната клисура, която беше по-широка от предишната. Беше задръстена със скали и лед, но изглежда, можеха да я пресекат.

— Да се опитаме да се спуснем, щом стигнем в мъглата — задъхано предложи той.

Мъглата обаче още беше на петдесетина метра от тях. Нов залп разтроши леда, този път на сантиметри от петите им. Стрелците се бяха спрели, за да се прицелят по-добре.

— Няма да успеем — изстена Джордино.

Вече бяха почти до клисурата, но мъглата още оставаше далече. На няколко метра напред Пит забеляза голяма отвесна плоча, която стърчеше от дефилето.

От скалите над главите им се разхвърчаха парчета — стрелците коригираха мерника си. Двамата залегнаха зад скалната плоча точно когато порой куршуми отново се изсипа на сантиметри от тях. Прострени на земята, Пит и Джордино с мъка си поемаха дъх в ледения въздух; бяха почти напълно изтощени. Щом залегнаха, огънят спря, а и мъглата най-после стигна до тях.

— Мисля, че можем да минем от ей там — посочи Пит и с мъка се изправи.

Джордино кимна, надигна се и пристъпи към склона. Пит обаче не тръгна. Беше се загледал в скалната плоча и търкаше повърхността й с ръка.

— Сега едва ли е моментът да се мотаем и да се възхищаваме на скалите — подхвърли Джордино.

— Това не е скала — тихо отвърни Пит. — Това е кормилен механизъм.

Джордино го изгледа, както се гледа луд, после проследи погледа му. Над тях се извисяваха тъмни скали, погребани под тънък слой лед… Джордино изведнъж зяпна. Това изобщо не бяха скали.

Над тях, загнезден в леда, се издигаше черният корпус на кораб от XIX век.