Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (69)

68.

Щом кърмата на шлепа започна да потъва, Зак нареди „Оток“ да се отдръпне и предсмъртните мъки на обречените пленници останаха без публика.

— Курс към кораба на НАМПД — нареди Зак. — Изгасете всички светлини.

Капитанът кимна и насочи „Оток“ към „Нарвал“, като постепенно увеличи скоростта до десет възела. Светлините на „Нарвал“ не можеха да се видят в мъглата, така че проследяването му се извършваше чрез радара.

— Капитане, когато стигнем на три километра от него, искам да наберете пълна скорост. Ще минем на километър от носа му, за да го накараме да си мисли, че сме се запътили към сушата, после ще завием и ще го ударим през средата.

— Искате да го потопим? — смаяно възкликна капитанът. — Така ще ни убиете всички!

Зак го изгледа.

— Едва ли. Както много добре знаеш, корабът ни има стоманен нос с дебелина метър и половина и двойно укрепен корпус. Може да удари стената на язовира Хувър и нищо да не му стане. При положение че избегнеш тежкия нос на самия „Нарвал“, ще го разрежем като масло.

Макар и все още смутен, капитанът го изгледа с уважение.

— Добре сте проучили кораба ми. Надявам се само господин Гоайет да удържи поправките от вашата заплата, а не от моята.

Зак се изсмя.

— Драги ми капитане, ако изиграем картите си както трябва, аз лично ще ти купя цял флот ледоразбивачи.

 

 

Въпреки тъмната нощ и мъглата Бил Стенсет внимателно следеше всяко движение на ледоразбивача. Тъй като радиста му го нямаше — беше един от многото членове на екипажа, свалени от борда в Туктояктук, Стенсет следеше сам показанията на радара. Разтревожи се, когато забеляза, че далечният радарен образ се разделя на две. Сети се, че шлепът се е отделил от влекача, и започна внимателно да следи и двете изображения.

Когато ледоразбивачът се доближи на пет километра — плуваше право към тях, — се обади по УКВ радиото.

— Неидентифициран плавателен съд, приближаващ от юг с координати север 69,2955 и запад 100,1403, говори изследователският кораб „Нарвал“. В момента провеждаме подводно изследване. Моля, оставете свободно пространство от два километра между нас. Край.

Повтори обаждането си, но не получи отговор и се обърна към кормчията:

— Кога трябва да излезе „Блъдхаунд“?

— Според последното съобщение на Далгрен са още при потъналия кораб. Така че няма да са тук поне още двайсет минути.

Стенсет наблюдаваше внимателно екрана на радара и забеляза, че ледоразбивачът постепенно увеличава скоростта. Вече беше на три километра от тях. В курса му обаче имаше леко изменение — отклони се, като че ли искаше да заобиколи „Нарвал“ отдясно. Каквото и да беше намерението им, Стенсет изобщо не беше в доверчиво настроение.

— Напред с една трета от мощността — нареди той на кормчията. — Ориентировъчно триста градуса.

Беше съвършено наясно, че сблъскване в гъстата мъгла е един от най-лошите кошмари за моряка, така че насочи „Нарвал“ на северозапад, за да избегне челен удар. Въздъхна облекчено, като видя, че другият кораб се придържа към курса на югоизток и така разширява ъгъла на разминаване.

Надеждите за благополучно отърваване обаче не продължиха дълго.

Щом двата кораба се приближиха на километър и половина, ледоразбивачът изведнъж увеличи скоростта си почти два пъти. Тласкан от два гигантски газово-турбинни двигателя, способни да теглят цяла колона шлепове, той беше като приказен гигант. Освободен от товара си, се беше превърнал в хрътка, способна да се носи по водата със скорост над трийсет възела.

На Стенсет му трябваха само мигове, за да засече промяната в скоростта на ледоразбивача. Задържа курса си същия, докато радарът не му показа, че другият плавателен рязко завива на запад.

— Пълен напред! — извика той, погледът му беше прикован в екрана.

Изтръпна от ужас, когато ледоразбивачът направи остър завой към „Нарвал“. Вече не хранеше никакви илюзии за намеренията му. Ледоразбивачът явно възнамеряваше да ги блъсне.

Заповедта на Стенсет да се даде пълен напред осуети намерението на Зак да завари кораба на НАМПД и екипажа му неподготвени. Но ледоразбивачът все още имаше решително превъзходство в скорост, ако не и откъм изненада. Беше се приближил на четиристотин метра, преди изследователският кораб да успее да развие двайсет възела. Стенсет надникна през задния люк на мостика, но не виждаше нищо, освен черна мъгла.

— Приближава се бързо — предупреди кормчията, който наблюдаваше как петното, показващо ледоразбивача, доближава средата на радарния екран. Стенсет седна и пренастрои уреда, за да премине към отчитане в стометрови квадранти.

— Ще го оставим да дойде съвсем близко. Когато докосне стометровия знак, искам да завиеш силно надясно и да ни обърнеш право на изток. Все още има много лед по крайбрежието на Кинг Уилям. Ако се доближим достатъчно, може да загубят радарния ни образ на неговия фон.

Погледна отворената карта и видя, че от остров Кинг Уилям ги делят двайсет и пет километра. Прекалено много при всяко положение, но пък нямаше голям избор. Ако успееха да забавят удара още малко, преследвачите може би щяха да се откажат от намеренията си. Остана загледан в радара и когато „Оток“ се приближи, кимна на кормчията.

Тежкият изследователски кораб се разтресе и изстена, когато рулят се извъртя докрай. Последва нещо като смъртоносен вариант на играта на сляпа баба. На радарния екран положението на ледоразбивача съвпадаше с тяхното и затова Стенсет не го виждаше. „Оток“ продължи курса си на запад почти цяла минута, преди да разгадае маневрата на „Нарвал“ и рязко да завие на изток в преследване.

Маневрата на Стенсет спечели на кораба му ценни секунди, в които да набере по-висока скорост, докато целият екипаж, вдигнат по тревога, се качи горе. Но след малко ледоразбивачът отново подходи близо до кърмата им.

— Този път силно наляво — нареди Стенсет, когато „Оток“ отново достигна стометровия знак.

Ледоразбивачът беше предвидил хода, но беше сбъркал посоката и зави надясно. После бързо поднови преследването, докато Стенсет се опитваше да подходи косо по-близо до остров Кинг Уилям. По-бързият „Оток“ скоро се приближи отново и „Нарвал“ бе принуден пак да затанцува, като Стенсет реши да повтори левия завой. Сега обаче Зак отгатна посоката.

Като гладна акула, изскочила от дълбините на мътното море, ледоразбивачът изведнъж изникна от мъглата и смъртоносният му нос блъсна корпуса на „Нарвал“ и се вряза на цели четири метра. „Нарвал“ едва не се преобърна от удара. Порой леденостудена вода се изсипа върху палубата, докато корабът се бореше да намери отново центъра на тежестта си.

Сблъскването донесе със себе си многогласен вой от механично страдание — стомана стържеше стомана, маркучите на хидравликата се пръскаха, плочите на корпуса се разцепваха. Когато разрушението достигна кулминационната си точка, настъпи странен миг на мълчание, после шумът от насилието се преля в клокочещи стенания.

Ледоразбивачът бавно се изтегли от зеещата рана, като отнесе и част от кърмата на „Нарвал“. Острият му нос се беше посмачкал, но иначе корабът бе непокътнат, без повреди по армирания корпус. Забави се още няколко секунди, докато Зак се наслаждаваше на разрушителното си ръкоделие, а после изчезна в нощта като зъл дух.

Междувременно „Нарвал“ беше стъпил на полосата към бързата смърт. Машинното отделение се наводни почти веднага, като повлече кърмата и предизвика моментален наклон на корпуса. Две от преградите покрай платформата за влизане под вода бяха премазани, от което към долните палуби се стичаха допълнителни бурни води. Макар да бе конструиран да прорязва лед с дебелина до два метра, „Нарвал“ не бе замислен да противостои на разрушителни странични удари и само за минути се озова до половината под вода.

Мостикът се бе превърнал в черна пещера. Бяха загубили цялата енергия от двигателя, а аварийният генератор в средата на кораба също бе излязъл от строя при удара. Целият кораб сега беше тъмен като мъглата наоколо.

Кормчията изпревари Стенсет и грабна едно фенерче от аварийното шкафче.

— Капитане, как сте? — попита той, като прокара лъча по мостика.

— По-добре съм от кораба си — отвърна Стенсет, като потъркваше ударената си ръка. — Да видим какво става с екипажа. Мисля, че ще се наложи да напуснем кораба.

Навлякоха канадките си и тръгнаха към главната палуба, която вече беше силно наклонена към кърмата. Влязоха в камбуза и видяха, че е осветен от два захранвани с батерии фенера. Почти всички от минималния състав, останал на борда, бяха тук. В очите им се четеше страх. Един нисък мъж с лице като на булдог, инженерът на „Нарвал“, викна:

— Капитане, машинното отделение е напълно наводнено и части от кърмата са отпрани! Водата вече е достигнала и предния трюм. Невъзможно е да се спре.

Стенсет кимна и попита:

— Има ли пострадали?

Инженерът посочи един намръщен мъж с набързо превързана ръка.

— Готвачът си счупи ръката при удара. Всички останали са добре.

— Двама липсват! — каза Стенсет, след като набързо преброи хората около себе си.

— Далгрен и Роджърс, електротехникът. Отидоха да спуснат спасителната лодка.

Стенсет кимна и каза високо:

— Налага се да изоставим кораба. Всички на палубата, веднага. Ако не можем да използваме спасителната лодка, ще си послужим с аварийните надуваеми лодки при левия борд. Побързайте.

Изведе хората си от камбуза и видя, че водата вече се е качила до съоръженията над нивото на палубата. Ускори крачка и излезе на мразовитото открито пространство на предната палуба, като се опитваше да запази равновесие, защото тя се накланяше все повече. Веднага видя Далгрен и Роджърс, които се мъчеха да спуснат четириметровата спасителна лодка с ръчната лебедка. Острият ъгъл, под който се бе издигнала палубата обаче им пречеше. Далгрен псуваше като хамалин.

Стенсет и няколко моряци изтичаха да им помогнат и след няколко минути екипажът бързо се прехвърли в лодката.

Готвачът беше последният преди Стенсет. Излязъл беше лек вятър, който разкъсваше мъглата, но и увеличаваше вълнението.

Докато се отдалечаваха, носът на тюркоазния кораб се издигна високо в нощния въздух в борба срещу силите на гравитацията. След това, с дълбок стон, „Нарвал“ потъна в черната вода сред стотици мехурчета и изчезна в дълбините.

Стенсет огледа екипажа си и въпреки обзелия го лют гняв изпита известно облекчение. Цяло чудо беше, че никой не бе загинал при удара и че всички бяха успели благополучно да се качат в лодката. Потръпна при мисълта колко ли щяха да са жертвите, ако Пит не бе оставил повечето моряци и учени в Туктояктук.

— Забравих проклетите камъни… — изсумтя Далгрен. — От термалния отвор. Руди нали ги донесе на мостика.

— По-добре се радвай, че ти отърва кожата — отвърна Стенсет.

— Откровено казано, мечтата на живота ми не е да плувам из Арктика в гумена лодчица. — И добави по-тихо: — Ама тия типове изобщо не се шегуват, нали?

— Мисля, че играят на живот и смърт за рутения. — Стенсет вдигна глава и се опита да чуе някакви звуци от ледоразбивача. Заглъхващо боботене го увери, че той се отдалечава.

— Сър, има едно малко селище, Йоа Хейвън, в югоизточния край на остров Кинг Уилям — обади се кормчията. — На сто и петдесет километра оттук. За съжаление е най-близкото цивилизовано място на картата.

— Горивото би трябвало да ни стигне до острова. След това обаче трябва да вървим пеша — отвърна Стенсет. Обърна се към Далгрен: — Ти успя ли да изпратиш съобщение до Пит?

— Казах им, че потегляме, но захранването прекъсна, преди да ги предупредя, че ни нападат. След малко трябва да излязат на повърхността.

— Да ги намерим в тази мъгла е почти невъзможно. Ще се опитаме все пак, но после трябва да поемем към брега и да потърсим помощ. Не бива да рискуваме при този засилващ се вятър.

Далгрен кимна. Пит и Джордино всъщност едва ли бяха по-зле от тях.