Клайв Къслър, Дърк Къслър
Арктическо течение (51)

50.

Малкият самолет подскочи на ледената писта и зарулира към барачката с избелял надпис ТУКТОЯКТУК на фасадата. Щом витлата спряха да се въртят, един летищен работник с дебел оранжев гащеризон отвори страничната врата, с което пусна вътре облак леден въздух. Пит, който чакаше до изхода заедно с останалите пътници, главно служители от петролния бизнес, облече тежка шуба, преди да излезе. Посрещна го мразовит вятър, който сваляше температурата до минус двайсет.

Докато бързаше към малкия терминал, едва не го отнесе ръждив пикап, който пресече пистата и с дрънчене спря пред вратата. От него изскочи набит човек, увит от глава до пети в много слоеве дрехи. Приличаше на гигантска ходеща възглавница.

— Това дали е мумията на някой фараон, или е погребаният тук мой директор по подводни технологии? — попита театрално Пит.

Човекът смъкна шала, с който се беше увил, и се видя преданото лице на Ал Джордино.

— Аз съм влюбеният в тропиците твой директор по технологиите — отвърна той. — Скачай в топлата ми каляска, преди и двамата да се превърнем в ледени близалки.

Пит грабна багажа си от количката, тръгнала към терминала, и го хвърли в каросерията на пикапа.

В терминала една жена с къса коса стоеше до прозореца и ги гледаше. Докато се качваха, бързо отиде до телефонния автомат и набра ванкувърски номер за сметка на адресата.

Джордино включи на скорост и задържа ръкавицата си над решетката на отоплението, докато подаваше газ.

— Екипажът на кораба гласува — съобщи той. — Дължиш ни надбавка за студеното време плюс едноседмична ваканция в Бора-Бора в края на тази мисия.

— От къде на къде? — засмя се Пит. — Дългите летни дни в Арктика са прочути с лечебния си климат.

— Лятото още не е дошло. Най-високата температура вчера беше минус единайсет, а към нас се движи и нов студен фронт. Което ми напомня — успя ли Руди благополучно да се измъкне от чудесната ни зима?

— Да. Не успяхме да се засечем по летищата, но той ми позвъни да докладва, че се е настанил удобно в главната квартира на агенцията.

— Сигурно в момента си пие коктейла в някое кафене на брега на Потомак само за да ме дразни.

Летището беше близо до градчето и Джордино трябваше да мине само няколко пресечки, преди да стигнат пристанището. Разположеният на голото крайбрежие на Северозападните територии Туктояктук беше малко инуитско селище, което се бе разраснало в местен център на проучванията за петрол и газ.

Спряха до тюркоазния корпус на „Нарвал“ и Джордино отиде в близката сграда с табелка „Началник на пристанището“ да върне ключовете на взетия под наем пикап. После двамата с Пит разтовариха багажа и се качиха на борда, където ги чакаха капитан Стенсет и Джак Далгрен.

— Да не би Лорън да ти е обработила китарата с точилката? — попита Далгрен и кимна към превързаната глава на Пит.

— Още не. Това е просто резултат от лошото ми шофиране — отвърна той.

Седнаха в салончето до камбуза на чаша кафе. Далгрен описа още подробности за откриването на термичния отвор, а Стенсет разказа за спасяването на оцелелите от канадската ледена лаборатория.

— Каква е местната версия за виновника? — попита Пит.

— Тъй като описанието на оцелелите съвпада напълно с разказа на нашата фрегата „Форд“, всички си мислят, че е военноморският флот. Ние, разбира се, знаем, че тогава фрегатата е била на петстотин километра от там — отвърна Джордино.

— Онова, което никой не взема под внимание, е, че наоколо има много малко активни ледоразбивачи — намеси се Стенсет. — Освен ако не е някой съвсем случаен кораб, който е рискувал кожата си или глупаво се е отклонил от курса си, броят на потенциалните виновници е сравнително ограничен.

— А единственият американски ледоразбивач наблизо е „Полярна зора“ — добави Джордино.

— Можем да го наричаме вече канадски — уточни Далгрен.

— Но и той не отговаря на описанието — каза Стенсет. — Това ни оставя с шепа канадски военни плавателни съдове, корабите придружители от Атабаска или някой чуждестранен ледоразбивач — датски или дори руски.

— Мислиш ли, че лагерът е ударен случайно от канадски военен кораб и те се опитват да го прикрият? — попита Пит.

— Единият учен, казва се Бю, се кълне, че е видял американския флаг в добавка към номера на корпуса, който съвпада с номера на „Форд“ — напомни Далгрен.

— Пак не се връзва — замислено каза Джордино. — Канадските военни не биха искали да предизвикат конфликт, като се преструват, че са американски военен кораб.

— А не може ли да са корабите придружители от Атабаска? — попита Пит.

— Според канадските закони всички търговски съдове, преминаващи през участъците на Северозападния проход, трябва да се придружават от ледоразбивач — обясни Стенсет. — Тази задача се изпълнява от частна фирма, „Атабаска Шипинг“. Тя разполага с няколко големи влекача, които често изтеглят флотилията океански шлепове. Преди няколко седмици видяхме един — влачеше огромен шлеп за втечнен природен газ през Беринговия проток.

Очите на Пит светнаха. Той отвори куфарчето си, извади снимката на голям шлеп, който се строеше в Ню Орлиънс, и я подаде на Стенсет.

— Прилича ли на този?

Стенсет взе снимката и кимна.

— Да, определено е от този тип. Шлепове с такава големина не се срещат често. Важно ли е това?

Пит разказа на събеседниците си за търсенето на рутения, което беше предприел, за следите, които водеха към Арктика, и за възможната връзка с Мичъл Гоайет. Провери някои от книжата, които бе получил от Йегър, и те потвърдиха, че компанията „Атабаска Шипинг“ е една от дъщерните фирми на Гоайет.

— Щом превозва газ и петрол от Арктика, Гоайет явно се преструва, че е голям поборник за опазване на природната среда — отбеляза Джордино.

— Един пристанищен работник, с когото се запознах в бара, ми разказа, че е товарил от Куглуктук огромни количества петролен пясък, или битум, предназначени за Китай — спомни си Далгрен. — Добави, че доставките заобикаляли правителственото решение да се затворят рафинериите в Албърта заради парниковите газови емисии.

— Обзалагам се, че ги е товарил на шлеповете на Гоайет — реши Пит. — Може да са били дори неговите собствени запаси битум.

— Изглежда, Гоайет има сериозни основания да открие и резервите от рутений — предположи Стенсет. — Как смяташ да го изпревариш в това?

— Като намеря един сто осемдесет и пет годишен кораб — отвърна Пит и им разказа за откритията на Пърлмутър и данните, които свързват минерала с експедиционния кораб на Франклин „Еребус“.

— Знаем, че корабите първоначално са били изоставени на северозапад от остров Кинг Уилям. Инуитските предания поставят „Еребус“ по̀ на юг, така че е възможно движещият се лед да ги е преместил, преди да потънат.

Стенсет се извини и изтича до мостика, докато Далгрен разпитваше Пит какво се надява да открие.

— Ако ледовете не са смазали корабите, има възможност те да са цели и чудесно запазени.

Стенсет се върна в салончето с наръч карти и фотографии. Отвори една морска карта на района около остров Кинг Уилям, после извади сателитна снимка на същата област.

— Сателитна снимка на пролива Виктория. Разполагаме с най-новия фотографски материал за целия район. Някои области по на север все още са сковани от ледовете, но водите около остров Кинг Уилям вече са сравнително свободни заради по-ранното топене тази година. — Остави снимките на масата, за да ги видят всички. — Морето е общо взето чисто на мястото, където Франклин е бил скован преди сто шейсет и пет години. Все още има някои плаващи ледове, но няма нищо, което да затрудни търсенето.

Пит кимна със задоволство, но Далгрен поклати глава и попита:

— Не забравяме ли една изключително важна подробност? Канадците ни прогониха от водите си. Единствената причина да ни разрешат сега да сме тук е, че се престорихме, че имаме проблем с руля.

— С твоето пристигане тези проблеми се решиха — каза Стенсет на Пит и му намигна.

Пит се обърна към Джордино.

— Ал, ти имаше задачата да измислиш стратегия за преодоляване на проблемите на Джак.

— Ами, както Джак би потвърдил, ние направихме каквото можахме да се сприятелим с малкия контингент на канадската брегова охрана в Тук — започна Джордино, като употреби местното съкращение за инуитското име на града. — И докато лично на мене това ми излезе някои сериозни сметки в местния бар, ако не броим махмурлука на Джак, постигнахме доста добър успех.

Отвори една от картите, на която бе показана западната част на пролива, и прокара пръст по бреговата линия.

— Нос Батхърст, ето тук, е на триста километра източно от нас. Канадците са разположили там радарна станция, с която засичат насоченото на изток движение. Могат да предупредят по радиото Куглуктук, където разполагат с няколко кораба, а могат да се обадят и при нас, в Тук, където винаги държат един малък ледоразбивач. За наш късмет канадците държат повечето си съдове за засичане от другата страна на Прохода, за да залавят там съдовете, влизащи през Бафиновия залив.

— Последния път, когато проверих, не разполагахме на изследователските си кораби с устройства за изплъзване от радарно наблюдение — отвърна Пит.

— Те не ни трябват особено — продължи Джордино. — За наш късмет в пристанището има един корейски кораб с някаква повреда в двигателя. Пристанищният началник ми каза, че нередностите са отстранени и че корейците заминават още днес. Корабът пътува само до Куглуктук с товар от резервни части за петролните сонди, така че ще се движи без придружител ледоразбивач.

— И ти предлагаш да се залепим до него?

— Точно така. Ако успеем да се задържим близо до десния им борд, докато отминем Батхърст, може и да не ни засекат.

— А канадските охранителни катери? — попита Далгрен.

— Ледоразбивачът от Тук влезе в пристанището тая сутрин, така че едва ли ще го върнат отново в морето — отвърна Джордино. — Така остават само двата кораба в Куглуктук. Бас държа, че единият от тях се навърта около „Полярна зора“, който е откаран там. Значи ни остава само един, покрай който трябва да се промъкнем.

— Мисля, че си струва да поемем риска — реши Пит.

— Но какво да кажем за въздушното наблюдение? Нали канадските военновъздушни сили облитат района от време на време? — попита Далгрен.

Стенсет издърпа от купчината друг лист.

— Тук ще ни дойде на помощ майката природа. Прогнозата за следващата седмица е доста мрачна. Ако потеглим днес, навярно ще се движим заедно с един фронт от ниско атмосферно налягане, който ще обхване целия архипелаг.

— Бурно време. — Джордино поклати глава. — Няма защо да се чудим, че в небето няма самолети.

Пит погледна хората около масата с доверие. Всички те бяха безспорно лоялни приятели, на които се бе осланял в трудни времена.

— Значи е решено — заключи той. — Ще дадем на товарния кораб няколко часа преднина и ще потеглим. Ще го направим да изглежда, че се връщаме в Аляска. След като се отдалечим от брега, ще заобиколим и ще настигнем кораба доста преди Батхърст.

— Няма да ни е трудно. Бием ги по скорост с поне осем до десет възела.

— Още нещо — напомни Пит. — Докато политиците разрешат въпроса с „Полярна зора“, ние действаме на своя глава. И е доста вероятно да споделим участта на „Зора“. Затова искам на борда само доброволци. Всички учени и спомагателни членове на екипажа ще слязат от „Нарвал“ възможно най-незабелязано. Направете каквото трябва да им осигурите легла и полет от тук. Ако някой любопитства, кажете му, че сме служители на петролна компания, които се преместват на друг обект.

— Ще имаме грижата — обеща Стенсет.

Пит остави чашата си и погледна над масата с неочаквано притеснение. На отсрещната стена беше окачена картина на кораб от XIX век, попаднал сред разрушителна буря, с разкъсани платна и чупещи се мачти. Пред носа му се виждаха назъбени скали, готови сякаш да го захапят и да го направят на трески.

Бурно време наистина, помисли си той.